Стъкларят от Мурано

Четиринайсета глава Съперница

Беше понеделник. Леонора стоеше на терасата на покрива, облегната на перилата, съзерцаваше лагуната и й се искаше да бе на корабчето за Мурано. Обаче днес Аделино я бе инструктирал да си остане вкъщи, за да бъде интервюирана от журналист от „Ил Газетино“ — водещият вестник в региона на Венеция. Затова Леонора се бе облякла неутрално в бяла ленена рокля, която беше открила на „Риалто“, а буйната й коса бе вързана с дантелена панделка. Знаеше, че днес няма да има фотограф, обаче рекламните специалисти от Милано настояваха винаги да изглежда колкото е възможно по-женствено. Очевидно те не желаеха да провеждат кампанията си с мъжкарана и бяха решили, че най-големият плюс на Леонора е, че тя е жена в една изцяло мъжка професия. Е, хубаво. Ако успееше да излъчи подходяща доза женска уязвимост, може би щеше да успее да привлече и журналиста на своя страна.

Но сега единственото, което й се искаше да направи, бе да облече обичайната си униформа от стари дънки, потниче и старо военно яке, да вдигне косата си на кок и да вземе морски трамвай номер 41 до работа. Беше й писнало от тези снимки и пози. Последните няколко седмици се бяха превърнали в истинско изпитание за издръжливостта й — правиха й снимки на работа, вкъщи и дори в исторически костюм. Макар и неохотно обаче, беше длъжна да признае, че рекламните брошури и постерите, които се появиха в резултат от тези фотосесии, действително я правеха да изглежда… ами… хубава и със сигурност бяха направени с много повече вкус, отколкото първоначално се бе опасявала. Главната им идея се състоеше в това да поставят Корадино в модерна среда, а Леонора — в историческа. Леонора се бе възпротивила на предложението да бъде поставена в една рамка с нейния велик предшественик, но резултатите се оказаха доста интересни, даже интелигентни. На един от плакатите се виждаше съвременно кафене с двойка, която пие виното си от две изящни кристални чаши от наскоро пуснатата в продажба линия „Манин“.

Сцената беше определено съвременна, но при един внимателен поглед в огледалото „Манин“ зад масата на тази двойка се забелязваше отражение на „До Мори“ от 1640 година, в което клиентите са в костюми от онзи период, а на една от масите седи младият Корадино. За Леонора този плакат беше доста призрачен, но пък по маниера на „Бракът на Арнолфини“ центърът на картината се намираше всъщност в огледалото. А нейната роля беше да привнесе модерност в античния край на бизнеса на Аделино. Облечена в съвременна рокля, тя беше поставена насред класически венециански платна, изобразяващи стъкло и огледала. В основния плакат на тази тема тя беше компютърно моделирана така, че да пасне на цветовете и стила на оригиналното платно. Беше облечена в рокля в зелено и златно от седемнайсети век, косата й се спускаше на златисти вълни, подобно на най-желаните куртизанки от онези времена, по кожата й с цвят на слонова кост се виждаше напукването на старите темперни бои. И отново, в отражението в огледалото — този път антично огледало на Манин — тя беше в работните си дрехи и вместо ветрило или цветя държеше оръдията на своя занаят. Но колкото и добри да бяха плакатите и рекламните брошури, Леонора се чувстваше все по-неудобно с всяко следващо завъртане на огромната машина на кампанията. Тя знаеше, че Аделино бе налял в това начинание всичките си налични пари, дори беше взел назаем срещу допълнителна гаранция, която всъщност не можеше да даде, и въобще — бе потънал в още по-големи дългове заради този единствен, невероятен шанс. Същевременно чувстваше нарастващото презрение на колегите си — когато позираше пред пещта, лицето й гореше, но не от горещината, а от погледите на момчетата, които я наблюдаваха свъсено, докато се правеха, че работят. В центъра на този антагонизъм, разбира се, беше Роберто — ненавистта и все по-нарастващата му омраза бяха станали осезаеми. Беше ясно, че както смяташе Леонора недостойна за подобно внимание, така и намираше себе си за съвсем достоен. Леонора бе наясно, че той се бе свързал с хората от Милано, за да им пробута историята на своето семейство — разбра го, когато съвсем случайно дочу Семи и Киара да му се смеят и подиграват. А Роберто никак не обичаше да му се смеят и подиграват.

Леонора потрепери от хладния бриз. Есента настъпваше и съвсем скоро туристите щяха да си отидат. Сведе очи към площада отдолу и забеляза, че постоянният туристически поток бе намалял значително. Очевидно те се подготвяха да се преместят в по-топли места — Флоренция, Неапол, Амалфи, Рим.

Но не и аз. Моят дом е тук.

Огледа щастливо площада — нейният площад, който носеше нейното име и това на Корадино. И за първи път й мина през ума, че мястото, което бе избрала, бе архитектурното въплъщение на срещата между миналото и бъдещето, между нея самата и Корадино, която беше център на рекламната кампания на Аделино. От едната страна се възправяше модерната банка на Луиджи Нерви — „Каса ди Риспармио ди Венециа“. От другата — красивите исторически къщи, в една от които живееше и самата тя. А в средата (зарадва се, когато разбра) — статуя на още един Манин — Даниеле, революционерът, чиято история бе срещнала в библиотеката през онзи първи ден тук. Един непознат за нея родственик, който по линията на времето се падаше между нея и Корадино. Бележит адвокат, който се бе противопоставил на австрийците със същата страст, с която дож Лудовико Манин им бе продал града някога. Възнаграден от града за лоялността си, той стоеше гордо изправен на своя пиедестал в средата на площада. В краката му беше приклекнал Крилатият лъв на свети Марко, а едната му ръка беше пъхната в малкото джобче на жилетката му като ироничен намек за Наполеон. Но изминалите години се бяха подиграли сякаш на саможертвата и борбата му — величествената мед, която изобразяваше лицето му, се беше окислила и му бе придала яркозеления вид на клоун.

Докато се оглеждаше, вниманието й беше привлечено от изискано облечена жена, прекосяваща целенасочено площада. Острите й токчета отекваха силно по камъните.

Тази не може да е туристка. Определено е местна.

Жената беше облечена в тъмносин костюм с перфектна дизайнерска линия, със силно очертана талия и пола с дължина на милиметри от безвкусицата. Косата й беше подстригана точно до раменете и проблясваше в синкавочерно под ярките лъчи на слънцето. Носеше неизбежните по тези места слънчеви очила, които само подчертаваха още по-силно яркочервените й устни. Сексапилната й самоувереност й позволяваше едновременно да признае, но и да игнорира бурните възгласи на шепа строителни работници, които се трудеха на моста. Очевидно беше свикнала да й подвикват.

Подобна безпроблемно би заявила на Семи и Киара да си гледат работата.

Погледа с възхита жената, докато тя не изчезна от погледа й, и няколко секунди по-късно чу вече познатото изхриптяване на звънеца. Леонора се втурна надолу по витата стълбичка към стаята си с разтуптяно сърце. Не искаше да признае дори пред себе си, но всеки път, когато чуеше този звънец, се надяваше да е Алесандро.

Обаче не беше Алесандро. Беше жената от площада. Тя подаде ръка и каза:

— Госпожице Манин? Приятно ми е, аз съм Витория Миното. — Излъчването й беше толкова силно, че Леонора автоматично подаде ръка и се отдръпна, за да я покани в апартамента си. Съзнаваше, че изглежда точно толкова объркана, колкото се и чувстваше, и сякаш като обяснение жената допълни: — От „Ил Газетино“. — И извади карта с маниер на агент от ФБР.

Леонора се опита да се овладее и й предложи стол, обаче журналистката отказа и започна да се разхожда из апартамента. Оглеждаше мебелите, вдигаше разни предмети и после ги оставяше по местата им. С обигран жест вдигна очилата си в гарвановочерната си коса и се вторачи през прозореца, като че ли си вземаше бележки за гледката. Единствената дума, която използва — „хубаво“ — прозвуча едновременно като похвала и като порицание. Сякаш искаше да каже: „За теб това става, но не и за мен.“ В близост до нея самоувереността и сексапилът й бяха почти осезаеми. Маниерите и стойката й, строгата изисканост на тоалета й накараха Леонора да се почувства като отрепка на нейния фон. Роклята и прихванатите леко кичури коса, от които бе останала толкова доволна, когато се погледна в огледалото тази сутрин, сега й се сториха невзрачни и аматьорски.

Държа се като влюбена шестокласничка. Щом тя има такъв ефект върху мен, какво ли би могла да стори с един мъж?!

С усилие, което, опасяваше се, бе видимо за нейната гостенка, Леонора се стегна, опита се да си възвърне самообладанието, а с него и родовата гордост, след което изрече:

— Да ви предложа ли нещо за пиене? Кафе?

Витория се обърна и благоволи да дари Леонора с невероятно чаровна и стряскащо бяла усмивка.

— Моля!

После седна — макар и този път непоканена — на кухненската маса и отвори куфарчето си със звука на зареден пистолет. Извади оттам красив бележник и химикалка, както и нещо друго — малко, сребристо и заплашително, което постави на масата. Касетофон. Накрая извади и още нещо — кутия цигари. Взе си една и я запали. Марката на цигарите и начинът, по който тя запали, напомниха на Леонора за Алесандро и сърцето отново я заболя. Витория махна с ръка, димът се уви около кървавочервените й нокти и тя изрече:

— Нали нямате нищо против?

Леонора не беше сигурна кое има предвид журналистката — касетофона или цигарите. Имаше доста против и двете, но сега просто поклати глава.

Щрак! Палецът на Витория натисна бутона и миниатюрните ролки тръгнаха. Леонора донесе кафето от печката и седна срещу гостенката си, усещайки началото на съревнованието. Касетофонът се въртеше като таймер на среща по шах.

— Бихте ли ми разказали за себе си?

— Какво точно искате да знаете?

— Може би малко предистория за нашите читатели?

— Значи да почна от Англия, така ли? Или оттук? Извинете, но не съм свикнала с подобни неща. Може би… Бихте ли… Мисля, че за мен ще бъде по-лесно, ако вие ми задавате въпроси.

Глътка кафе.

— Добре тогава. Какво ви накара да дойдете във Венеция?

— Ами, аз съм родена тук, макар да израснах в Англия. Баща ми беше венецианец. Освен това завърших художествено училище и открай време се интересувам от стъклопроизводството. После моята майка ми подари това сърце и ми разказа историята за Корадино.

Витория присви очи и протегна ръка, за да пипне бижуто. Пръстите й бяха студени и миришеха на никотин.

— Хубаво — отбеляза по абсолютно същия начин като преди.

Пусна сърцето, а Леонора продължи:

— Тази история ме заинтригува. Затова реших да дойда и да проверя дали няма да мога да продължа семейния бизнес.

Семейният бизнес. Това беше добре. Киара и Семи ще бъдат много доволни от мен. А сега нека се махнем от Англия, защото не ми се говори за Стивън.

— Просто ей така? Не ви ли беше трудно да напуснете семейството си, приятелите си? А може би гадже или съпруг?

По дяволите!

— Аз… бях омъжена. Той… ние се разведохме.

Дръпване от цигарата. Кимване на главата.

— Аха! Разбирам.

Леонора имаше усещането, че по някакъв неведом начин Витория вече е разгадала цялата й жалка история.

Тази жена никога и от никого не е била изоставяна. Винаги тя си е тръгвала първа, затова съжалява жените, които са били изоставени. Жени като мен. Ето че дори и Алесандро не се появи повече.

— И когато пристигнахте тук, отидохте при синьор Дела Виня, за да търсите работа, така ли?

— Аделино ли? Точно така. Имах голям късмет!

Повдигане на веждите.

— Наистина! А на какво тогава смятате, че се дължи приемането ви на работа там — на вашите лични способности или на вашия прочут праотец, Корадо Манин?

Леонора отказа да се хване на въдицата и спокойно продължи:

— Ако трябва да бъда честна, не мисля, че бих имала някакъв шанс без Корадино. Но, от друга страна, самият Аделино никога не би ме наел, ако не можех да работя със стъклото. Би било глупаво от негова страна да го прави, а той не е глупак.

В този момент се сети за всички онези интервюта с начинаещи актьори от театрални или филмови династии, които непрекъснато протестират, че името „Редгрейв“ или „Фокс“ се е оказало всъщност пречка за кариерите им. Когато ги гледаха със Стивън, винаги им се присмиваха. Но сега установи, че както техните, така и нейните отговори не я удовлетворяват.

Витория кимна победено, но автоматично предприе следващата атака:

— А колегите ви? Майсторите, които от години работят със стъклото? Те какво мислят за вас?

Леонора се помести притеснено на стола си, спомняйки си за Роберто.

— През първия ми работен ден там бяха много доброжелателни — отговори.

Това поне е самата истина. Всичко се обърна, когато отидохме в кръчмата и нещата загрубяха.

После продължи:

— Мисля, че имаха… известни резерви, когато беше положено началото на линията „Манин“ и въобще на цялата рекламна кампания. Но в крайна сметка, ако всичко върви добре, нещата ще се подобрят и за тях, както и за всички нас.

— Но какво мислят за вас като човек? — настояваше Витория. — Можете ли да ги наречете ваши приятели?

— Трябва да питате тях.

Устните на Витория се извиха в ехидна усмивка и тя отбеляза:

— Може и да го направя.

Голяма грешка!

Журналистката започна да почуква с химикалката по перфектните си зъби. Това беше техника, която използваше по време на интервютата си с мъже на властта. Правеше го, за да привлече вниманието им към устата си — към белите, равни зъби, леко раздалечени около розовия й език и начервените устни. В такива моменти обектът й обикновено забравяше какво се е канел да каже и тя го подвеждаше да издаде някоя интимна подробност от живота си. Леонора обаче настръхна и се запита какво ли предстои.

— А в личен план? Открихте ли някаква нова любов тук, в града на любовта?

Леонора автоматично усети неподправения цинизъм във въпроса на Витория. Обаче не възнамеряваше да издава чувствата си пред тази жена — защото тя очевидно не вярваше в любовта, или поне в романтичния й вариант.

— Не, засега няма никой.

Витория сведе очи и се престори, че се кани да си събира нещата. Това беше друг от любимите й номера — в такива моменти обектите винаги започваха да се отпускат. Погледна съжалително Леонора и отбеляза:

— Ежедневието ви ми изглежда доста самотно. Никакви приятели, никакво гадже, само един отдавна починал предшественик.

Обидата ужили Леонора. Витория вече я бе накарала да се почувства неадекватна, но съжалението определено не можеше да понесе. Затова автоматично лапна въдицата.

— Всъщност има един човек. Обаче той е доста нов, затова не желая да казвам нищо, докато не видя накъде ще тръгнат нещата.

Този път и двете тъмни вежди се стрелнаха нагоре.

— А бихте ли ни подсказали поне кой е той?

Леонора се усмихна, но по-скоро на себе си, когато отговори:

— Изглежда като излязъл от картина.

Витория изключи рязко касетофона и подметна:

— Че кой тук не изглежда така!

Но докато журналистката минаваше покрай хладилника на излизане от кухнята, го видя, вторачен в нея от картичката с картината на Тициан. Племенникът на кардинала — Алесандро Бардолино. Беше виждала тази картина и преди, разбира се, в неговата къща. Веднъж на майтап майка му беше купила тази репродукция на Тициан, като един вид семейна шега. Тя висеше в кухнята му и Витория бе минавала покрай нея стотици пъти на ден, преди да бъде повишена и изпратена в Рим. А после, през миналия месец, я върнаха обратно във Венеция. Но пък беше виждала картината всеки божи ден от трите години, през които двамата бяха живели заедно.

Витория се обърна към домакинята и се сбогува с нея толкова топло и сърдечно, че Леонора започна да се чуди дали не си е въобразила остротата и цинизма й по време на интервюто. Не можеше да повярва, че журналистката изглежда толкова доволна, когато тя бе внимавала да не издаде нищо пикантно и цялото интервю премина… ами… доста отегчително.

Но Витория Миното прекоси обратно кампо „Манин“ с пружинираща стъпка. Интервюто се бе оказало огромен успех. Вече разполагаше с няколко важни насоки. Не на последно място от които бе новината, че малката стъкларка се среща с Алесандро.

Витория вече предвкусваше удоволствието да й го измъкне изпод носа.

Да, животът определено бе много интересно нещо.