Стъкларят от Мурано

Четирийсет и трета глава В кантина „До Мори“

Когато Салваторе Наваро влезе в кантина „До Мори“, за да получи една поръчка, а гласът на онзи, който го посрещна, се оказа френски, а не венециански, той изобщо не бе изненадан. Само много, ама много уплашен. Не беше изненадан, защото Те го бяха предупредили, че това може да стане. Ала единственото, за което можеше да мисли той в този момент, бе как тялото на Корадино Манин пада напред в студените води на канала, със стъклено острие в гърба, и как мантията му потъмнява още повече, докато попива водата и го повлича надолу към Ада. Салваторе напусна заведението веднага, без дори да изслуша предложението на французина. В бързината си да излезе дори събори една масичка, като че ли всяка секунда в повече, която прекарваше в компанията на този човек, го набелязваше все по-необратимо като предател.

Салваторе пое с пълни гърди нощния въздух и се втурна надолу по Кале дела Морте към канала. Там спря и зачака ужасено да чуе стъпките на преследвача си. Накрая, с огромно облекчение, долови познатия скръбен повик на гондолиерите: „Гондола, гондола!“ и веднага спря лодкаря. Едва когато се настани удобно върху кадифените възглавници и даде указания на гондолиера да гребе към Двореца на дожа, се разтрепери истински.

Все така в кантина „До Мори“ Дюпармьор сви рамене и отпи нова глътка от виното си. Не успя да убеди Салваторе, а и изгуби Корадино по най-безславен начин, но си знаеше, че все някой ден някой щеше да бъде убеден. Златото на краля вършеше чудеса. Сведе очи към бокала си и изчисли времето — да, все още разполагаше с достатъчно време да допие виното си и да се измъкне спокойно, преди Салваторе да го издаде на Десетимата и те да изпратят тук агентите си. Надигна отново чашата. Да, тук виното действително бе великолепно.