Стъкларят от Мурано

Четирийсет и втора глава Писмото|(Част II)

Отец Томазо се изкачи по стълбата към стаята на момичетата. Очакваше да завари бъдещата булка обградена от връстничките си, чуруликащи и подскачащи около роклята и прическата й. Вместо това обаче сърцето му претупа, когато забеляза съвсем само момичето, което се бе превърнало в негова дъщеря, момичето, което бе отгледал като свое след измяната на баща му, момичето, което се бе превърнало в утеха на старостта му. Тя бе коленичила под слънчевите лъчи, бликащи от малкото прозорче, привела русата си глава.

Молеше се.

Докато я наблюдаваше как, докато се моли, стиска нещо, увесено на врата й, той разбра, че бижуто не е кръст, а стъкленото сърце, което нейният баща й бе подарил в деня преди завинаги да изчезне. Значи днес тя мислеше за Корадино. Всъщност съвсем естествена реакция за едно сираче да мисли за мъртвите си родители в деня на своята сватба. И това като че ли улесняваше до известна степен задачата, заради която беше дошъл. Изчака я със смирено наведена глава да довърши молитвата си, подбирайки мислено думите си, които смяташе да й каже.

Тя вдигна глава, усмихна му се и рече:

— Отче? Готови ли са за мен?

— Да, дете мое. Но преди да слезеш долу, може ли да поговорим малко?

По красивото й лице премина тъмен облак, но после бързо отмина.

— Разбира се! — кимна тя.

Отец Томазо се отпусна бавно на близкото дървено столче. Краката му вече не го държаха много. Вторачи се в тази невинна красота срещу себе си и се постара да си я представи така, както Корадино я бе видял за последен път — без разкошната рокля от сребърен брокат, без вдигната и подредена в сложна прическа коса и без всички красиви уловки на жена, която съвсем скоро щеше да се омъжи в една от най-могъщите фамилии на Северна Италия.

— Леонора, щастлива ли си с този брак? И именно синьор Висконти-Манин ли е изборът на сърцето ти? Да не би да си се замаяла от богатството му? Знам, че златото му може да бъде огромно изкушение за сираче като теб, но…

— Не, отче! — побърза да го прекъсне Леонора. — Аз наистина го обичам! И богатството му не означава нищо за мен. Не забравяйте, че когато той се появи за първи път във Венеция, беше просто по-малкият син, и дойде като поклонник на историята, нетърпелив да открие венецианския клон на семейството си! Едва след смъртта на баща си и брат си придоби богатствата, които никога преди това не бе притежавал! И аз го обичам — обичах го и много преди да се превърне в богат наследник! Той е мил, добър и любящ мъж. И иска да се установи тук, във Венеция, и да отгледа децата си с името Манин! Надявам се, че… вие ще си останете мой изповедник, нали?

— Разбира се, скъпа моя! Но ще липсваш много на старите ми очи. — Тук свещеникът въздъхна и се усмихна, най-сетне спокоен. Знаеше, че Корадино би бил щастлив да разбере, че дъщеря му е щастливо омъжена. Значи сега вече можеше да стигне до неприятната част на посещението си. — Леонора, помниш ли баща си?

— Разбира се, че го помня! При това с хубави чувства, защото той ми подари много неща, макар че никога не се върна. — Сграбчи отново стъкленото сърце на врата си. — Той ми подари това и аз го нося винаги, както той ми заръча. Но защо сега ме питате точно за него? Оттогава насам никой никога не е чувал за него!

Отец Томазо сключи ръцете си и изрече:

— Всъщност това не е съвсем вярно. Той се върна тук — само веднъж и много за малко — и ми даде нещо за теб!

Момичето се изправи като стрела и зелените й очи блеснаха.

— Той се е върнал? Кога? Жив ли е все още?

— За съжаление, не, Леонора. Това стана преди много години, когато ти беше още дете. Но сега, когато си вече зряла жена, ще можеш да разбереш.

— Да разбера какво? Какво е оставил за мен?

— Остави предостатъчно злато както за образованието ти, така и за зестрата ти. Както и… това! — И разкривените пръсти на сбръчканата му ръка й подадоха тетрадката от велен. — Баща ти беше истински гений. Но и не беше без грях. При това голям грях! Но прочети това и сама си състави мнение. Не забравяй обаче да прочетеш последните страници! Ще те оставя за момент.

С тези думи отец Томазо се оттегли в съседната стая и коленичи да се помоли. А Леонора се забави толкова много, че той се притесни да не би търпението на паството, събрано долу, да се изчерпи. Притесни се също така дали постъпи правилно, като й показа книгата. Но накрая вратата на стаята й се отвори и тя излезе. Сълзите бяха превърнали очите й в стъкло.

— Детето ми! — провикна се отчаяно свещеникът. — Не трябваше да ти я показвам!

Леонора се хвърли в обятията му и прегърна топло крехкото му старческо тяло.

— О, не, отче! Постъпихте съвсем правилно, като ми я показахте! Не разбирате ли защо? Защото сега вече мога да му простя!

И когато отец Томазо поведе Леонора Манин по пътеката към олтара на църквата „Санта Мария дела Пиета“, която бе неин дом в продължение на двайсет и една години, момичетата сирачета запяха. На свещеника му се стори, че днес песента им звучеше по-божествено от всякога, но, от друга страна, може и да се дължеше на далеч по-земните им копнежи — и те някой ден да си намерят подобни съпрузи. Лоренцо Висконти-Манин чакаше край олтара, облечен във великолепни златисти одежди, и отец Томазо усети известно опасение относно разкоша на младия мъж. Това опасение трая съвсем кратко — точно докато младоженецът се обърна, за да посрещне булката си, и всички видяха, че неговите очи също са пълни със сълзи. А когато свещеникът предаде Леонора на съпруга й, младата двойка не се хвана за ръце така, както му беше обичаят. Двамата се спогледаха, усмихнаха се и сякаш следвайки някакъв свой ритуал, който отецът не успя напълно да схване, те вдигнаха десните си ръце, разтвориха пръсти като звезди и допряха ръцете си пръст до пръст, палец до палец.