Стъкларят от Мурано

Четвърта глава В Огледалния свят

Трелите на музиката изпълваха сърцето й.

Нора седеше в църквата „Санта Мария дела Пиета“ и се опитваше да облече в слово онова, което изпитваше. Как се чувстваше? Очарована? Не, твърде наподобяващо старовремско ухажване. Омагьосана? Не, предполага намеса на външни сили, при това невинаги доброжелателни.

Но на мен никой не ми е въздействал за нищо! Дойдох тук по собствена воля!

Озърна се наляво, а после надясно. Църквата беше претъпкана. Съседката й — елегантна италианска матрона, седеше толкова близо до нея, че червеният й ръкав докосваше ръката на Нора. Не че тя имаше нещо против. Всички бяха дошли тук по една и съща причина — привлечени или по-скоро запленени (да, това е!) от музиката.

Антонио Вивалди. Нора знаеше кратката версия на неговия живот — червенобузест свещеник, имал астма, обучавал сираци, написал „Четирите сезона“. Но до този момент не бе улавян често от нейния музикален радар. Намираше го твърде клиширан за творческите си нагласи. Смяташе музиката му за подходяща за асансьори и супермаркети, но нищо повече. Ала ето че тук, в светлината на свещите, тя слушаше Вивалди, изпълняван от истински музиканти, на живо — в съвсем същата църква, където той бе написал това произведение, на същото място, където той бе репетирал произведението си със своите осиротели момичета. Музикантите бяха до един млади, отдадени на творчеството си италианци, до един перфектни изпълнители, свирещи със съвършенство и неподражаема техническа прецизност. Не се бяха поддали на туристическата индустрия и бяха отказали да облекат дрехи от историческия период — бяха оставили музиката да говори сама за себе си. И тук Нора като че ли чуваше „Четирите сезона“ за първи път.

О, да, знаеше, че самата църква е претърпяла огромни промени — от пътеводителя бе научила, че фасадната колонада е изработена в края на осемнайсети век, добавена след смъртта на прочутия маестро. Но сега имаше усещането, че свещеникът е сред тях. Отправи поглед към сенките на свещите отвъд колоните, където местните почитатели на Вивалди нямаха нищо против да стоят и прави, само и само да го чуят, и започна да търси тонзурата на главата му.

Когато пристигна във Венеция, Нора се бе почувствала като кораб, пуснат да се рее безцелно из морето — носеше се насам-натам по безмилостните артерии на туризма, увлечена от тълпите, изгубена сред вавилонската глъч на езиците. Долавяше ту гърлен немски, ту закачлив френски, ту мек руски. Бродейки замаяна из кварталите на „Сан Марко“, тя бе достигнала до прочутата фасада на библиотека „Сансовиниана“. Потъна в нея като човек, случайно попаднал на „Бърза помощ“ в момент на спешна медицинска нужда. Не желаеше да се държи като турист и всячески се стараеше да стои встрани от тълпите и поведението им. Красотата, която я посрещаше от всички страни, я накара ако не да повярва отново в Бога, то поне да повярва във Венеция. Но същевременно градът й бе причинил такъв неописуем физически шок, че бе започнала да се страхува от него — имаше нужда от котва, изпитваше необходимост да се причисли към него като местен жител. А тук, в библиотеката, можеше да потърси информация за Корадино. Милостивите, осезаеми думи, действителните редове проза, изпъстрена с дати, щяха да се превърнат в географската ширина и дължина, която да я отведе в безопасно пристанище. Тук той щеше да я посрещне като роднина на аерогарата. „Нека те разведа наоколо! — щеше да й предложи. — Твоето място е тук! Ти си част от семейството!“

Като човек, привикнал да вижда ефекта на родния си град върху новодошлите, благият рецепционист в нейния хотел бързо бе доловил състоянието й. Именно той й бе предложил да отиде в библиотеката, за да научи нещо повече за своя прародител и за наследството, което той бе оставил на този град. Което, по неговите думи, било „навсякъде“. Нора се поуспокои, когато разбра, че човекът знае много добре кой е Корадино Манин — говореше за него като за добър приятел по чашка. Но по отношение на забележителностите на града, които си заслужава да бъдат видени, съветът му беше прост. Бе размахал ръце и бе възкликнал: „Просто вървете и гледайте, госпожице! Просто вървете и гледайте!“

И се бе оказал напълно прав. От приятното хотелче в район „Кастело“ тя се бе отправила по малките улички, изгубвайки представа за посока и време, без да се интересува накъде отива. Тук всичко беше красиво, дори и разрухата. Къщи с лющеща се мазилка се редуваха с грандиозни палати, притискащи ги от двете страни с великолепието си. Долните етажи на тези къщи носеха запазената марка на ерозията на местата, където лагуната постепенно ги прояждаше. Старата зидария се ронеше във водите като бишкоти в захарен сироп, но това като ли само допълваше очарованието им. Сякаш древните постройки се отдаваха с удоволствие на прилива, зажаднели за изгарящите му ласки. Нора бродеше по мостове, вдигаше запленена глава към редиците пране, висящи от прозорец до прозорец над поредния тесен канал, или се заглеждаше в момчетата, ритащи топка на някой изоставен площад.

Упорито се противопоставяше на импулса си да планира посоката, в която върви. В Лондон животът й беше начертан, уреден и планиран. И вече не помнеше откога не се беше изгубвала някъде — ама наистина изгубвала. Беше напълно наясно как да се оправя в своята столица, подпомагана понякога от перфектно очертаните карти в метрото или от картите. Стивън, който беше неизчерпаем източник на информация, веднъж й беше казал, че когато са създавали метрото, художникът нарочно е нарисувал отделните станции на равни разстояния една от друга, макар че всъщност не е така. Направили са го, за да помогнат на жителите на английската столица да се чувстват спокойни и да приемат като напълно безопасен този странен, подземен вид обществен транспорт, да имат усещането, че могат да се движат из тези перфектно обозначени и картографирани квадранти на града лесно и безпроблемно.

Ала тук като че ли самата Венеция събуждаше наново дълбоко стаената спонтанност на Нора. На гърба на пътеводителя си имаше и карта, но знаеше, че тя е безполезна. По стените наблизо се виждаха само две табели, изписани със стар, калиграфски шрифт — площад „Сан Марко“ и мост „Риалто“11 Но, подобно на S-образната форма на Канале гранде, и те често бяха в една и съща посока. Стигна на един площад, на чиито стени действително имаше две табели за „Сан Марко“, всяка от тях със своя стрелка, всяка от стрелките сочеща в напълно противоположната на другата посока.

Аз съм Алиса, а това са посоки, създадени от Чеширската котка.

Усещането й, че се намира в Огледалния свят, се засили още повече на заник слънце. И тогава тя реши, че може би няма да е зле наистина да се постарае да стигне до „Сан Марко“. Но като се опита да следва знаците, установи, че те я подмамват още по-далече и по-далече от този квартал и катедралата, отвеждайки я в крайна сметка до бялата арка на „Риалто“.

Спря в едно заведение в аркадата на моста, за да пийне кафе и да възвърне силите си. Гледаше как туристите се тълпят наоколо, нетърпеливи за новини като търговците от стари времена, стиснали пътеводители и книги с пиесите на Шекспир. Мислено Нора се отдели от тях.

Аз не съм турист. Дошла съм тук, за да остана, за да заживея в този град.

Животът й все още бе пакетиран и държан на склад недалече, в неприветливите докове. Беше предплатила за един месец — времето, което си беше дала, за да получи разрешение за работа и да си намери апартамент.

Загледа се в приближаващото се корабче и си спомни за баща си. Когато претъпканият морски съд спря при „Риалто“, тя видя как един млад мъж с традиционния син гащеризон скача на дока, завързва въжето и издърпва лодката на кея с лекотата на дългата практика.

Моят баща.

Мисълта й изглеждаше крайно несвойствена. Не можеше да си представи майка й да направи нещо толкова лудо, като да дойде тук и не само да се влюби, но и да забременее. Това също й изглеждаше несвойствено. Но реши сега да не мисли за майка си. Не желаеше да признава, че тя е била тук преди нея. Искаше това да си бъде нейното приключение.

— Но аз не съм майка си! — изрече на глас.

И автоматично до нея се материализира сервитьорът и я погледна въпросително. Тя поклати усмихнато глава, плати му, даде му добър бакшиш и си тръгна.

Този път обаче реши да следва стратегията на Червената кралица от Огледалния свят. Тръгна в посока, точно обратната на онази, която й сочеха стрелките към „Сан Марко“. И наистина, не след дълго вече приближаваше мястото, от което Наполеон някога не особено уместно бе възкликнал: „Венеция е най-блестящата гостна на Европа.“

Слънцето залязваше, сенките бяха надвиснали над площада като градоносни облаци. Камбанарията се извисяваше над площада като гигантски слънчев часовник, предназначен сякаш за великани, под галериите се таяха издължени арки светлина. Нора вдигна бавно глава към величествените бронзови куполи на базиликата — какъв лукс само и какъв разкош, и всичко — плячкосано от Изтока! Сякаш Рим и Константинопол си бяха подали ръка, за да доведат на бял свят този странен, приказен прегърбен звяр — едно съвсем ново създание, същински дракон, който да пази нейния град! И в негов пълен контраст — изящната сватбена торта на Двореца на дожите, умиротворена и хармонична, обсипана с филигран от бял камък. Само тук часовникът от Часовниковата кула, и той създаден сякаш за великани, и неговите златни зверове от зодиака, които бяха заели мястото на числата, можеше да изглежда напълно на мястото си, естествена част от пейзажа. Нора усети, че има нужда да приседне някъде. Зави й се свят. Отвори пътеводителя си, но думите не й помогнаха с нищо. Заплуваха пред очите й — черно-бели факти без никакъв смисъл в сравнение с великолепието от багри пред нея. Освен това край моста „Риалто“ тя се бе отделила съвсем съзнателно от туристите и нямаше никакво желание да заприличва отново на тях с този пътеводител, стрелкайки поглед от страниците му към обектите и обратно, подобно на неумел телевизионен водещ, опитващ се да се справи едновременно със сценария и камерата пред него.

Но защо никой не ме предупреди за това!

Години наред хората й повтаряха, че трябва да дойде тук — и приятели, и учители, дори майка й я беше подканяла. И никой не можеше да повярва, че човек на изкуството като нея, при това наполовина венецианец, не е ходил във Венеция. Но присядането в кафенето край моста „Риалто“ като че ли бе подредило мислите й. И тя бе осъзнала, че не е идвала тук заради майка си. Елинор бе изживяла своето венецианско приключение, ала то я бе наранило безвъзвратно. Серенисима я бе отхвърлила, намирайки я за недостойна. И Нора не искаше да идва тук и да сравнява, да търси отзвука от онази история, да застава на мястото на майка си. Искаше да открие Италия по свой собствен начин — Флоренция, Равена, Урбино. Обаче всички поддръжници на Венеция сред нейните приятели непрекъснато й бяха повтаряли, че нищо не може да се сравни със Серенисима.

Но като че ли най-виновни за нейната неподготвеност се бяха оказали художниците и писателите.

Каналето, защо не нарисува адекватно това място? Защо не успя, въпреки цялото си майсторство, да ми го опишеш? Защо просто скицира, а не улови детайлите от тази красота? Търнър, толкова ли не можа да претвориш кървящото в лагуната слънце така, както го виждам аз сега? Хенри Джеймс, защо не ме подготви за това? Ивлин Уо, хвалебствените ти пасажи са просто обидни на фона на истината. Томас Ман, защо си оставил толкова много извън текста си? Никълъс Рьог, дори и ти с твоите снимки не можа да ми го покажеш!

Младата жена в импозантната рецепция на библиотеката обясни на Нора на перфектен, изчистен английски, че за съжаление тя няма право да влиза в светая светих на тази сграда. Но пък посетителите без читателски карти са добре дошли да прегледат отдела за справки. Нора извади паспорта си и проследи как момичето попълва дневния й пропуск с изящния си почерк. След това я последва през двойните врати вляво от централния вход, които с тих шепот се затвориха зад гърба й, поздравявайки я. Книгите я очакваха в неподвижния въздух на залата. Прахът и кожените им корици приветстваха Нора със спомена за студентските й години. Единственият друг човек в това помещение беше един старец. Той вдигна глава, кимна й, а после сведе светлите си очи към книгата си. Момичето й обясни набързо реда на каталозите, след което се изпари.

Нора започна търсенето си сред пожълтелите картончета на каталозите. Зад името „Манин“ се криеше огромно количество информация, но не след дълго тя си даде сметка, че по-голямата част от нея касае или някакъв дож — Лудовико, или пък Даниеле — адвокат, участник в Ризорджименто, възглавяващ антиавстрийското въстание от 1848 година. Слънцето вече слизаше по гигантските прозорци, когато най-сетне тя откри многобройните материали, свързани с Корадо Манин. От лавица в другия край на залата свали огромен том като онези, които светските дами оставяха по масичките си в гостните и които години наред никой не си правеше труда да поглежда. Настани се на кресло до една покрита с кожа масичка и започна да прелиства страниците. Скоро усети, че се замайва — дори и избелели, снимките от 60-те години на XX век не бяха в състояние да отнемат величието на онова, което изобразяваха. Страница след страница неподправена красота, изящност и величие, които накрая я накараха да зарови лице в ръце и да въздъхне безсилно. Старецът вдигна загрижено глава към нея.

Дойдох тук, за да намеря просто роднина, който да се превърне в моя пропуск за Венеция, а вместо това откривам същински маестро — един Леонардо, един Микеланджело!

Нора усети, че се изпълва едновременно с преклонение, неадекватност и гордост. Погледът й се спря на един полилей с ненадмината красота. Под снимката пишеше: „Полилей — изработен за църквата «Санта Мария дела Пиета», Венеция.“ Това й напомни, че из града беше зърнала обяви за предстоящи концерти с венецианска музика, която ще бъде изпълнена по местата, където е била създадена. Концертите започваха от тази вечер и Нора си спомни, че едно от местата, които бяха изброени, беше и тази църква. Бързо остави дебелия том на мястото му и излезе навън. Запъти се право към Туристическия информационен център, където си купи билет за концерта. Оттам се насочи към пристана „Сан Закария“, където спря за порция спагети — изяде ги, наблюдавайки потъването на слънцето в лагуната.

И сега, когато вече седеше в църквата „Санта Мария“, тя осъзна, че бе направила отличен избор за първата си вечер във Венеция. Изминалият ден бе за нея истинско откровение, но същевременно и такава могъща атака срещу сетивата й, че имаше нужда просто да поседи за няколко часа, без да бърза за никъде. И тя седеше, понесла се на крилете на музиката, и се опитваше да си събере мислите.

В мига, в който кракът й стъпи на летище „Марко Поло“, тя бе изгубила контрол над живота си. Докато катерът носеше нея и куфара й през лагуната към Венеция, тя имаше чувството, че е като обрулен лист — физически от вятъра, психически — от преживяното.

Още откакто се бе събудила в малките часове на нощта в дома си в Лондон, тя бе изпаднала в своеобразен транс. Добре отработените движения по заминаване в чужбина бе извършила на автопилот — такси до аерогарата, чекинг на багажа, а после усещането за лекота и за невъзвръщаемост, докато, необременена от чанти, се помота из магазините на аерогарата, пълни до един с неща, от които тя вече нямаше нужда. Единствено в книжарницата спря, за да вдигне от рафтовете книга с репродукция на Каналето на корицата, и през ума й за момент премина мисълта колко е странно, че към обяд вече ще върви по същите тези улички и канали, които художникът е нарисувал. После върна книгата — нямаше нужда от фантазии. Не след дълго навлизаше в своята собствена венецианска реалност.

По време на полета все още не бе изгубила напълно усещането за контрол над събитията. Прие с благодарност храната и напитките, дежурното списание, изслуша внимателно инструкциите за безопасност. Ала в мига, в който самолетът се приземи, я изпълни тази съвсем нова, ала не и неприятна безпомощност. Даде си сметка, че в абсурдните си мечти си бе представяла как самолетът се приземява на площад „Сан Марко“ върху нещо като футуристична писта. Но реалността се оказа не по-малко невероятна и от мечтите й — защото летището „Марко Поло“ се бе оказало наистина на вода, писта върху островче, оградено отвсякъде от морето. Не бе обмислила и следващата стъпка, но тогава осъзна, че ще трябва да вземе лодка до Венеция. Разбира се. И докато шофьорът на поклащащото се във водата такси й подаваше ръка, за да я качи на борда, тя се опита да направи сравнение между него и веселяка с черното лондонско такси, който я бе откарал до летище „Хийтроу“ в шест сутринта.

Не си беше дала сметка и за още нещо. Водното такси скоро стигна до сушата и започна да си проправя път по тесен канал. Нора автоматично разбра, че това все още не е самата Венеция, но дочу странен, далечен звън, подобно на заглъхващ екот на камбана, която я зовеше отнякъде. Сякаш разчел мислите й, шофьорът посочи с палец към древните сгради и се провикна, за да надвие вятъра:

— Мурано!

Мурано. Домът на стъклото. Работното място на нейните предци. Нещо в гърдите й потрепери, докато минаваха покрай острова, пълен с фабрики за стъкло. Същите форначи12, на същите места, приютили същите умения, с които се е работило векове наред. Тя знаеше, че още на следващия ден ще бъде отново тук, за да си потърси работа. Защото, вместо да се възмути от налудничавия си план, в този момент тя разбра, че никога досега не е била по-сигурна в желанието си. Това тук беше реално и тя смяташе да го накара да се получи! През ума й се стрелна думата „съдба“. Глупава, романтична дума, но веднъж закотвила се в мозъка й, отказваше да напусне. Нора стисна стъкленото сърце, което висеше на врата й, и се изпълни с усещане за драматизъм. Искаше й се да направи някакъв символичен жест в чест на завръщането си в града на предшествениците си. Разплете косата си и я остави в ръцете на вятъра. Искаше й се така да поздрави Мурано, но осъзна, че всъщност жестът е към Стивън.

Съжали, че веднага, след като се регистрира в хотела, се бе опитала да обуздае непокорната си коса пред огледалото в стил рококо в стаята си. Там изглеждаше толкова различно от начина, по който бе изглеждала в собственото си огледало в четири сутринта. Съзерцаваше венецианската си същност във венецианско стъкло. Косата й стърчеше във всички посоки, бузите й бяха поруменели от морския бриз, очите й блестяха с фанатична жар. Стъкленото сърце беше единствената константа, защото продължаваше да виси от врата й. Реши, че изглежда шантаво, но същевременно и доста красиво.

Някой друг очевидно също мислеше така.

Той седеше от другата страна на пътеката в църквата. Беше някъде в трийсетте, изискан и елегантен като повечето италианци. На дългите му крака безсъмнено им беше крайно неудобно в тясното пространство между редиците пейки. А лицето му… Преди да разбере какво става, в главата й се оформи мисъл.

Изглежда като излязъл от картина.

И автоматично след това тя си спомни историята на майка си и се ужаси, че след близо трийсет години мислите й подават именно тази идея. Извърна очи. Но веднъж сдобила се с тази мисъл, не успя да я изхвърли от главата си. Погледна отново — и той продължаваше да я гледа. Бузите й пламнаха и тя решително извърна повторно очи.

Музиката като че ли поуспокои съзнанието й и Нора се фокусира върху онова, което беше дошла да види — огромния полилей от декоративно стъкло, който висеше високо над главата й, изпълващ мрака на пространството под купола подобно на обърнато кристално дърво. От стъклените клони висяха безброй капки, които изглеждаха толкова невъзможно деликатни, че човек се чудеше как успяват да поддържат диамантените си плодове. Нора се опита да проследи с поглед всяко от раменете на стъклото, за да огледа извивките му, но при всеки опит се изгубваше в плетеницата. Всяка отделна кристална сълза като че ли улавяше в себе си пламъците на свещите и ги задържаше със съвършенството на призма. В главата й зазвъня онзи екот, който бе дочула по-рано, докато минаваха край Мурано. Но в следващия момент си даде сметка, че тази нота сега е истинска, осезаема. Разбра, че самото стъкло пее — тембърът на струнните инструменти и вибрациите им караха всеки клон и висулка да издава свой собствен, почти недоловим контрапункт. Нора погледна брошурата си за информация относно това чудо, изваяно от ръцете на нейния предшественик. Там нямаше нищо по този въпрос, обаче Нора се усмихна на себе си, доволна от онова, което вече знаеше.

Полилеят е бил тук по твоето време, Антонио Вивалди.

И тогава, както и сега, ти си слушал екота на своите композиции, отразявани в тази кристална хармония. Всъщност полилеят е бил тук още преди да се родиш. Защото е бил изработен от Корадино Манин.