Стъкларят от Мурано

Двайсет и седма глава Рицарят

Синьор Алдо Савини, куратор на редките книги в библиотека „Сансовиниана“ на площад „Сан Марко“, бе значително изненадан, когато една руса красавица го помоли да й помогне да свали златните архиви на производителите на стъкло и огледала от седемнайсети век. Но тя трябва да е регистриран читател. Погледна дискретно съвсем прясно ламинираната й читателска карта — да, както се виждаше по името й, беше венецианка. Той сви рамене и й подаде чифт тънки памучни ръкавици от близката кутия.

— Трябва да ги сложите, синьорина, защото томовете са много стари и крехки. Освен това трябва да използвате поставения там стенд за книги, за да намалите до минимум повредите от отварянето, както и да разгръщате страниците само с ламинирания маркер. В никакъв случай не докосвайте самата хартия!

Синьорината кимна, приемайки на сериозно всичките му инструкции. Очите й бяха зелени, но със сребърни точици в центъра — с цвета на маслиновите листа в селото, където Алдо Савини бе израснал. На библиотекаря рядко му се случваше сърцето му да се разтупти, затова сега бутна нагоре очилата на носа си така, както правеше винаги, когато беше притеснен от нещо. Алдо Савини все още нямаше четирийсет, а под служебния му пуловер и вратовръзката биеше едно романтично сърце. Докато помагаше на госпожицата да свали томовете от съответната дата, златистата й коса погали ръката му и той пое с наслада уханието на кокосовия й шампоан, което се сливаше с аромата на стара кожа и велен от книгите. А когато тя му се усмихна и му благодари, той реши, че ще се изправи и срещу дракони заради синьорина Манин.

През следващите няколко месеца Алдо Савини виждаше „Принцесата“, както я наричаше мислено, доста често. Тя винаги идваше при него с някаква странна молба, която го стимулираше като библиотекар в същата степен, в която видът й му действаше като мъж. Златната книга, инвентарни книжа, завещания, удостоверения за раждане и смърт, писма, фактури и какво ли не. И той винаги намираше всичко. Въпросите й, задавани с перфектен венециански акцент, също събуждаха любопитството му. И винаги се въртяха около един и същи човек — Корадо Манин. Дори и Алдо Савини, с неговия затворен начин на живот, бе чувал за този човек. Принцесата започна да го преследва с нови въпроси, когато установи, че Алдо е учил палеография в университета в Болоня и би могъл да разчете старите писма и текстове там, където нейните способности я предаваха. Дали тези документи споменават някъде за Корадо Манин? А онова огледало, което контеса Дандоло е дарила на църквата „Фрари“, то от Манин ли е? В онези фактури за двореца „Бруни“ фигурира ли полилеят на Манин? През коя година е построен дворецът? А в тези търговски регистри какво пише — Манин или Марин? В тези смъртни актове, изброяващи случаи на отравяне, този символ живак ли означава или нещо друго? Алдо Савини се прехласна по това търсене така, както се прехласна и по нея. Беше повече от сигурно, че в „Ка’Фоскари“ някой също й оказва помощ, тъй като тя сновеше непрекъснато от библиотеката до университета и обратно, за да търси нови следи. Не след дълго той установи, че човекът, който й помагаше, бе Ермано Падовани — именит учен, чието име седеше на множество томове в тяхната библиотека. През някои недели Принцесата не идваше, но Алдо знаеше, че тя продължава издирванията си на друго място — както ставаше ясно, професор Падовани й бе осигурил неограничен достъп до най-древните и най-строго пазени архиви на града.

В романтичните си представи Алдо Савини се превърна в рицар, защитник на каузата на красивата руса Принцеса. Виждаше се как се изправя срещу черния рицар — Ермано Падовани, в тълкуване на библиографските списъци. И бе твърдо решен да й помогне пръв да направи своя пробив, преди професора, така че да се превърне в нейния герой.

Зимата беше студена и през дългите мрачни месеци рицарските фантазии на Алдо Савини взеха нов обрат. Защото не след дълго стана ясно, че Принцесата е бременна. Той видя как коремът й се издува, как ангелското й лице се закръгля и как тя заприличва на херувим. Веднъж я забеляза, потънала в данните на поредния търговски регистър, с коса, отметната от едната страна на лебедовата й шия, да си записва нещо в тетрадка, поставена върху корема й. Библиотекарят едва не припадна. Той, Алдо Савини, щеше да я спаси от лапите на подлия изкусител, който и да е той! Ще й помогне да довърши търсенето си. Но за да допринесе за този пробив, се налагаше да помисли добре.

А после, един ден, пробивът настъпи.

От няколко седмици Алдо започваше да забелязва, че в проучването започват да се прокрадват определени френски елементи. Въпроси за товарителници, за двореца „Версай“, за търговията със стъкло до Париж, за двора на Луи XIV, Краля Слънце. А после го озари прозрение — ако Принцесата се интересуваше от някой европейски двор от седемнайсети век, има само една вездесъща личност, която винаги би могла да й помогне — персонаж, произлизащ от същия този град.

Венецианският посланик.

Принцесата се развълнува безкрайно, когато той й показа документа. След като го прочете три пъти, тя завлече големия куп писма до бюрото му със скорост, която го накара да се уплаши за положението й, вече доста напреднало. А после започна да го моли да й направи копие, докато той не отстъпи — занесе въпросното писмо до служебната стая, където се съхраняваха специализираните скенери и принтери. Квадратни и много скъпи, тези машини можеха да копират дори най-крехкия пергамент с помощта на инфрачервена лазерна технология. Тези документи не биваше да бъдат излагани на безмилостните светлинни лъчи на обикновения офис ксерокс. Нежно и внимателно Алдо Савини копира листите от писмото и ги отнесе обратно на Принцесата, която чакаше на бюрото му. Тя грабна страниците и ги вдигна над корема си с лице към себе си, като че ли не искаше детето й да ги прочете. Изглеждаше развълнувана и като че ли не особено щастлива. И въпреки това не забрави добрите си обноски и го дари с една от своите перлени усмивки.

— Благодаря ви, синьор Савини! — рече.

Той вдигна нагоре очилата си за кураж, ала тя вече се бе обърнала, преди да успее да й прошепне името си:

— Алдо.

Тя не го чу. Вече крачеше между рафтовете с книги и мисълта й беше далече оттук. И в традицията на великите рицарски нрави, на която Алдо Савини бе такъв почитател, той никога повече не я видя.