Стъкларят от Мурано

Двайсет и осма глава Посланикът

Когато Жюл Ардуен-Мансар, главен архитект на двореца „Версай“, показа на Корадино плановете за онова, което той наричаше „Залата на огледалата“, дори и стъкларят за момент си помисли, че е невъзможно да бъде направено. Трябваше да има двайсет и едно големи огледала, всяко от тях с двайсет и един панела. Всеки панел трябваше да бъде изящен, плосък, истински и с кристалночисто отражение. Стъклото трябваше да изглежда като едно цяло, без никакви нарушения на отразения образ. Освен това, всяко огледало трябваше да отразява точно прозореца срещу него, така че външната и вътрешната светлина да си подадат ръце и да създадат, по думите на Ардуен-Мансар, най-светлата зала на света. Също така по тавана щеше да има фантастична серия фрески, изобразяващи живота на краля и чудесата на Франция. Те пък щяха да бъдат нарисувани от кралския художник Шарл льо Брюн и неговите чираци.

Самият Льо Брюн се въртеше непрекъснато около Корадино и безмилостно разпитваше стъкларя за посоката на светлината, за ъгъла на отражение и за последиците от това за неговите рисунки. Бавно и постепенно неговите великолепни фрески започнаха да оживяват — високо над пода в стратосферата се носеха гълъби, гологърди красавици си почиваха на дебели облаци, наблюдавайки златните триумфални каляски на краля. Корадино веднага разпозна сродния талант, но същевременно осъзна с още по-голяма сила задачата, която му беше поставена. Защото всички тези красоти трябваше да се отразяват от неговите огледала.

Даже и дизайнерът на великите градини, Андре льо Нотр, посети залата, за да провери как неговото изкуство ще бъде отразено от огледалната стена.

Въпреки резервите си обаче Корадино скоро установи, че има на свое разположение цялата помощ, която му беше необходима — срещи с дърводелци и зидари, помощта на най-новите измервателни уреди, математици от Париж. Стъкларските пещи, разположени нарочно в кухните на двореца, бяха оборудвани отлично, а Жак Шовир работеше упорито и напредваше бързо. Докато Корадино му предаваше занаята си, момчето разцъфтя и постепенно майстор и чирак започнаха да изработват все по-големи и по-големи панели. С течение на времето на Корадино все по-рядко му се налагаше да претопява повторно творбите на Жак, а към края на първия му месец в Париж Жак вече бе изработил първия си поносим, квадратен огледален панел.

Вечер Корадино се връщаше в своята добре обзаведена къща в близкото селце Трианон. С шестте си стаи, прислужницата и малката зеленчукова градинка, тя бе далеч по-луксозна от всичко, което бе виждал, след като бе принуден да напусне двореца „Манин“. Постепенно той започна да се отпуска — да усеща за първи път от много години насам, че не го следят. Понякога, когато на залез-слънце стоеше в края на градинката си и наблюдаваше израстването на огромния палат, с чаша хубаво френско вино в ръка, мислейки си за Леонора, той беше почти щастлив.

Новопридобито чувство на сигурност, на което не му беше съдено да се радва дълго.

В онзи знаменателен ден, когато първите сребърни панели бяха поставени на местата си в Залата на огледалата, Корадино стоеше с ръце на кръста и надзираваше подреждането им в едно единно цяло. Около него се бе насъбрала доста голяма тълпа, начело с Жюл Ардуен-Мансар и Андре льо Нотр. Привилегирована компания наистина, която накрая бе възнаградена за търпението си, когато огледалото беше завършено. Всички се отдръпнаха няколко крачки назад и ахнаха. В залата се възцари тишина, докато присъстващите разглеждаха творението. Огледалото се извисяваше високо над хората, безупречно и кристалночисто, поставено във великолепна позлатена рамка, която придържаше отделните панели перфектно, превръщайки ги в уловена в злато светлина. Освен собствените си отражения насъбралите се зърнаха в огледалото наполовина завършените градини и наполовина завършените езера, които се простираха чак до хоризонта — докъдето ти око види, като същинско оптическо чудо. Произведението бе действително чудо и присъстващите можеха само да гадаят какви още други невероятни неща могат да очакват, когато цялата огледална стена бъде завършена. Никой не смееше да помръдне, никой не смееше да откъсне очи от огледалото. Даже и приглушените разговори постепенно замряха. Ала не единствено поради възхищението и преклонението пред майсторството, на което ставаха свидетели. Присъстващите мълчаха и поради присъствието на едно величие. В залата се бе появил самият крал Луи XIV.

Луи се насочи с широка стъпка към огледалото и насъбралите се около него автоматично се поклониха доземи. Корадино също се наведе ниско, с разтуптяно сърце.

Дали този капризен крал ще одобри работата ми?

Не след дълго обаче в сърцето му се зароди нова тревога — сведените му очи се плъзнаха към кралските пантофки, а после забелязаха до тях други — пантофки баута, с червени дантели, каквито продаваха единствено на моста „Риалто“.

Венециански обувки!

Косъмчетата по тила на Корадино настръхнаха. Не смееше да вдигне очи, но докато хората около него постепенно започнаха да се надигат, той нямаше друг избор, освен да стори същото, само че едновременно с това се изтегли назад, а Ардуен-Мансар и Льо Нотр пристъпиха напред, за да бъдат представени. Щеше да говори кралят. Кръвта забуча в ушите на Корадино толкова силно, че първоначално не успя да чуе добре какво се говори.

— Е, посланико, не е зле, нали? Може би дори и вие ще бъдете принуден да признаете, че когато бъде завършено, моето малко палатче ще съперничи достойно на вашите рушащи се дворци, нали?

Посланикът се поклони учтиво, но очите му не убягнаха от вниманието на Корадино — клепачите му бяха прихлупени, а погледът под тях — студен и пресметлив. Корадино познаваше този човек — беше член на венецианската фамилия Гилини, аташе към Арсенала преди много години, когато бащата на Корадино търгуваше с държавите от Балтийско море. Свъсен и мълчалив, но изключително интелигентен младеж — такъв беше тогава. Очевидно се бе издигнал до този висок пост благодарение на връзките на влиятелното си семейство, но изглеждаше така, сякаш бе заслужил позицията си и с интелект. Облечен в най-финото венецианско кадифе и сатен, с подстригани и напомадени коса и брада, венецианският посланик изглеждаше не като денди, а като самоуверен, хитър и невероятно опасен човек.

Кралят забеляза Ардуен-Мансар и Льо Нотр на предна линия в тълпата. Направи им знак с пухкавата си, обсипана с пръстени ръка и двамата се поклониха дълбоко, когато Луи XIV започна представянето им:

— Това е Ардуен-Мансар, архитектът на моя палат. А този е Льо Нотр, който оформя градините. Справя се добре, нали? — Прекъсна опитите им за отговор с махване на ръка и отсече: — Да, да, ясно, обаче това огледало е по-добро от усилията и на двама ви, нали? Сигурно вие двамата ревнувате, а? Жюл, сигурно вече кроиш планове как да накараш някой от твоите строители да хвърли уж случайно камък по него, нали? — Кралят се засмя на великото си остроумие и целият двор го последва. И тогава, тъкмо когато Корадино започваше отново да се отпуска, Луи зададе един въпрос, от който кръвта му се смръзна: — А къде е моят майстор на огледала? Не мога да позволя само вие двамата да оберете всички лаври, де! — Очите му обходиха тълпата и срещнаха тези на Корадино. Сърцето на венецианеца се разтуптя толкова силно, че се уплаши да не припадне. По лицето на краля пробяга хитра усмивка и той се провикна: — Ха, ето го моят човек!

Свършено е с мен! Разкрит съм!

Ала пухкавата ръка правеше знак на Жак Шовир. Гийом Сев, който се водеше главен майстор на стъкларите, бутна официално Жак към краля и момчето протътри притеснено крака напред, мачкайки в ръце кожената си шапчица.

Балдазар Гилини стрелна злобно Жак с очи изпод прихлупените си клепачи. После вирна нос и започна да го обикаля на фините си венециански пантофки и да го оглежда отгоре до долу. След това се доближи до огледалото и, пръст по пръст, освободи ръката си от кожената си ръкавица. Изпъна показалец и докосна хладното, плоско стъкло, оставяйки грозен отпечатък. Корадино се почувства така, сякаш някой бе пипнал с мръсните си ръце собствената му дъщеря.

Балдазар се обърна отново към Жак. А Луи, който очевидно вече едва сдържаше задоволството си, подхвърли:

— Да не би нещо да не е наред, господин посланик?

Венецианският посланик видимо си пое дъх, стегна се и отбеляза:

— Извинете, Ваше Величество! Просто си мислех, че този човек — Шовир, нали така беше? Та той е твърде млад, за да създаде подобен шедьовър!

Жак запристъпва сконфузено от крак на крак, а междувременно кралят отговори:

— Вероятно просто ви е трудно да приемете, че Франция най-сетне е постигнала същото качество в производството на огледалата, на което доскоро са се радвали само венецианците!

Балдазар се обърна към огледалото, после към Жак и накрая пак към огледалото.

— Колко панела има това огледало, майсторе! — попита, като наблегна саркастично на обръщението.

Както му беше редът, Жак първо погледна към краля и едва когато той кимна, давайки му разрешение, момчето отговори:

— Двайсет и един, благородни господине.

— А от колко години сте вие на тази земя?

— Двайсет и една, благородни господине.

— Колко подходящо! Много приятна симетрия, не мислите ли? Това огледало действително е неподражаемо красива творба за човек на толкова крехка възраст! То притежава блясък, прозрачност и… човек би казал, почти венецианско качество!

Очите му обходиха тълпата, а Корадино се помести и се скри зад един от по-едрите зидари.

— Поздравявам ви, Ваше Величество! — изрече посланикът и още веднъж се поклони, но зад маската на дипломат очите му гледаха замислено.

— О, нищо особено! — промърмори скромно кралят и прие комплимента с леко махване на ръка, сякаш лично той бе изработил огледалото.

После тръгна към изхода на залата, следван плътно от венецианския посланик и своята вярна котерия. На излизане кралската глава се обърна леко встрани. Бързи като стрела, очите на Луи XIV откриха тези на Корадино. И едното от тях се затвори за миг. После кралят обърна важно гръб и продължи напред. Целият този невероятен инцидент се разви за не повече от секунда, така че придворните дори не забавиха крачка. И когато най-сетне си позволи отново да си поеме дъх, Корадино се опита да осмисли онова, което току-що беше видял.

Кралят му беше намигнал!

Да, за него това е просто игра. Приятно забавление. Дори фактът, че ако бъда разкрит, животът ми ще бъде поставен на карта, както и цялата тази пантомима с Жак — всичко това е игра! Кралски каприз за минаване на времето!

Целият плувнал в пот и едва държащ се на крака, той сложи ръка на сърцето си, сякаш се опитваше да накара този подскачащ в гърдите му орган да си стои на мястото. Гилини не го беше видял, а дори и да бе, не би могъл да го познае, тъй като при единствената им среща в Арсенала, когато баща му бе отишъл там по работа, Корадино беше само на осем, а Гилини — юноша. Но дали пък непостоянният Луи няма все пак да разкрие самоличността на своя майстор на огледала по време на коняка след официалната вечеря в чест на посланика? „Надали — каза си Корадино. — Все пак чувството за национална гордост на краля, каквато той непрекъснато демонстрира, ще го накара да отдаде заслугите за Залата на огледалата единствено на френските майстори — както сега, така и в бъдеще!“ Освен това, колко време остават посланиците в кралския двор? Не повече от седмица, нали? Най-много две. Затова най-добре е засега да се сниши, докато не разбере, че Гилини си е тръгнал. Разтърсен до дъното на душата си, Корадино се върна при пещите и успокои притеснения Жак, който не спря да му се извинява, че са прехвърлили върху него заслугите за работата на истинския майстор. После си каза, че в най-скоро време трябва да се види с Дюпармьор, за да го накара да ускори изтеглянето на Леонора от Венеция.

Но в потока на логическите си мисли Корадино бе пропуснал едно нещо. Самото огледало го беше издало. В мига, когато Луи му беше намигнал, бързият като котка Балдазар Гилини бе зърнал тази размяна на погледи в голямото огледало. Корадино бе прав за едно — засега Гилини не го беше разпознал. Ала той веднага разпозна италианец, което беше само на една крачка от това да го разпознае като венецианец.

Тази нощ, след тържествената вечеря в чест на приема му и след брендито, по време на което Луи XIV не му беше казал нищо, посланик Балдазар Гилини се върна в покоите си в Пале Роял крайно притеснен. Отклони ласките на куртизанката, която си бе довел от Венеция, и вместо това се настани на богато декорираното, позлатено писалище.

Останал съвсем сам, в топлата, напарфюмирана атмосфера на луксозните си покои, той взе перото и започна да пише писмо. Накрая напръска пергамента с пясък, сгъна го два пъти и нагря парче червен восък на пламъка на свещта си. Капна от разтопения восък върху хартията и той се разля като съсирена капка кръв. После обърна пръстена си с печат и с лекотата на дългата практика го притисна към все още мекия восък — върху кървавото петно се очерта Крилатият лъв на Сан Марко. Обърна пергамента и записа на лицевата му страна указанията до пратеника на Луи, който вече чакаше пред вратата.

Писмото беше до Негово Превъзходителство дожът на Венеция.