Стъкларят от Мурано

Девета глава Изгубеният рай

В събота Леонора стигна до кантина „До Мори“ в три без петнайсет. Огледа фасадата на старата пивница с нейните дебели стъклени врати и се запита дали не е станала жертва на някаква перверзна шега. Може би полицай Бардолино сега й се присмиваше отнякъде заедно с нейните колеги. Леонора се укори вътрешно. В крайна сметка това не й беше началното училище. Ситуацията на работното й място й се бе отразила дотолкова, че параноята като че ли започваше да я гони навсякъде. Човекът очевидно говореше съвсем сериозно. И бе напълно нормално да иска да намери клиенти за братовчедка си. Затова сега тя реши да влезе и да го почака.

Навън валеше, така че заведението беше почти претъпкано. Въпреки тълпите обаче Леонора откри една тиха масичка в дъното, разположена точно под огромно, двойно огледало. Възхити се на изработката му и на леко зеленикаво златистия отблясък на старото стъкло в неговата позлатена, барокова рамка. Откосът й изглеждаше идеален, макар да бе сигурна, че огледалото е на няколко века. Поръча си едно еспресо и се огледа. Клиентелата на заведението беше определено местна — сервитьорът се бе обърнал към нея на венециански диалект и тя бе изненадала и самата себе си с бързината и лекотата, с която му бе отговорила на вече перфектен италиански, повтаряйки донякъде акцента му. За пореден път се зарадва, че полицай Бардолино й бе предложил това място. Засега то все още си оставаше добре пазена от туристите тайна. А после й хрумна, че по някакъв странен, кавалерски начин той е решил да й направи подарък.

Стига да се появи.

Ала нямаше смисъл да се тревожи. Точно в три часа, с характерната си ефективност, която беше демонстрирал и по време на разговора им в полицията, той прекоси прага на заведението. Тя се слиса, когато видя, че той е с дънки и елегантно яке — слиса се много повече, отколкото, когато го видя за първи път в църквата по време на концерта. Незнайно защо, но Леонора си го бе представяла в униформа. Но пък все така продължаваше да й напомня за лице, слязло от платната на Ренесанса — дотолкова, че накара група жени на една маса в средата да се обърнат след него. И докато той отърсваше капките дъжд от черните си къдрици, Леонора не без известна доза шок установи, че той е много красив мъж. И че останалите също го виждат.

През душата й пробяга страх.

Той я поздрави любезно, седна и извика сервитьора с маниера на човек, свикнал на подобни неща. Съблече якето си и се облегна удобно на пейката. Излъчваше елегантност, съчетана със способността да се адаптира автоматично към обстановката, за да се чувства удобно — като котките. Леонора се усмихна и зачака началото на разговора им. Изведнъж се изпълни със самоувереност. Дали той ще заговори директно за онова, за което се бяха събрали, или първо ще я залее с любезности?

— Пиеш кафе?

Леонора се засмя. Въпросът му й се стори толкова неуместен, че я свари напълно неподготвена.

— Смееш ли ми се? — изгледа я с нещо средно между раздразнение и развеселеност.

— Мъничко. Защо да не пия кафе? Да не би да съм направила някакъв неволен социален гаф?

— О, не! Просто се чудех дали не си… — затърси думата — въздържател. Странна дума. Винаги съм смятал, че така англичаните определят хората, които пият единствено и само чай.

— О, не! — изрече този път Леонора. — Пийвам си. При това доста. Е, не чак толкова много. Но определено обичам вино!

— Хубаво! — ухили се той. А на сервитьора, който кръжеше в полезрението му, рече: — Дуе омбре, пер фаворе18!

— Какво означава „омбра“? — попита тя.

Полицай Бардолино се ухили и отговори:

— Сянка.

— Да, основното значение на думата го знам, разбира се. Но какво означава в смисъл на напитка?

— О, нищо особено. Просто чаша домашно вино. Нарича се така от векове. През Средновековието на „Сан Марко“ имало каруци с вино, а търговците на вино бавно отмествали каруците си така, че да остават винаги под сянката на камбанарията. За да може виното да се запазва охладено.

Сервитьорът постави две чаши върху масата от тъмно дърво между тях. Леонора побърза да го опита и остана с впечатлението, че разказът на полицая за миналото на това вино като че ли го прави още по-приятно.

— Много обичам подобни истории — рече. — Но откакто съм тук, не съм чела нито един пътеводител. Твърде заета съм да гледам наяве и да живея с града, за да чета за него.

— Абсолютно си права — кимна кавалерът й. — Подобни неща е най-добре да се откриват в крачка, от хората, които живеят тук. В пътеводителите включват само пикантерии и скандали.

Леонора се усмихна, когато установи, че неговото мнение е същото като нейното.

— Кажи ми нещо повече за това място! — подкани го тя.

— Нещо пикантно ли искаш? — върна усмивката й той. — Казанова е бил чест гост на тази пивница.

— Затова ли ме доведе тук?

Не трябваше да казвам това! Колко самонадеяно и… глупаво от моя страна. Държа се като ученичка.

— Май сметна това просто за реклама, нали? — отбеляза той с проницателност, която я изненада. — Всъщност поканих те тук заради стъклото. — Посочи огледалото зад нея. — Уникално е. Това двойно огледало е много прочуто — навремето си е било най-голямото огледало с абсолютно еднакви плоскости. Реших, че тъй като работиш в Мурано, това може да те интересува.

Не го прецених правилно. Дали не провалих всичко с фриволното си поведение? Да му кажа ли за Корадино?

— Полицай…

— О, стига, моля те! Наричай ме Алесандро!

Слава богу, че настроението му отново се върна.

— Тук много ми харесва и ти благодаря, че избра точно това място.

Той се усмихна доволно, а после физиономията му стана отново делова.

— Във фабриката завериха ли формуляра ти? — попита.

— Да. — Аделино отново беше така добър да се подпише и да подпечата документа.

— В такъв случай следващата седмица го донеси и смятам, че най-сетне ще можем да ти осигурим това прословуто разрешение за работа. А после, ако си намериш и жилище, ще можеш да получиш и удостоверение за местожителство — изрече Алесандро и прие благодарностите й с махване на ръка.

След кратка пауза Леонора изрече:

— Може ли да ти задам един въпрос?

Той кимна.

— На теб като че ли не ти трябва чак толкова време, за да си свършиш работата, както е при колегите ти. Защо?

— Мразя бумащината — отговори автоматично Алесандро. — Затова за мен единственото разрешение на проблема е да се оправям с нея колкото е възможно по-бързо. Колегите ми също мразят бумащината, обаче те предпочитат да се справят с нея, като я заравят в още по-голяма бумащина с надеждата тя да изчезне. Ето ти още един пример за ефективност! — допълни и извади от джоба си няколко листа. Оказаха се фотокопия на къщи с подробности отдолу, очевидно взети от файловете на някоя агенция по недвижими имоти. — Братовчедка ми Марта ми даде ключовете за тези четири тук. Ще отидем да ги видим и ако някоя ти хареса, можеш да се преместиш още тази вечер.

— Тази вечер ли?

— Защо, изненадана ли си?

Леонора поклати глава, изпълнена с все по-голямо вълнение. После отрони:

— Просто от цял месец се опитвам да си намеря жилище и все ме мотаят, все има някакви проблеми, някаква нова бумащина… — Този невероятен мъж бе измислил начин да се пребори с цялата бюрокрация и леността на Венеция. Направо не беше за вярване!

— Е, когато познаваш някой местен жител, обикновено става така — намигна й Алесандро. — А ето къщата, която смятам, че трябва да видиш първа!

И посочи една от четирите — красива триетажна къща, в която Марта даваше под наем двустаен апартамент. Леонора проследи пръста на Алесандро. Адресът отдолу се виждаше съвсем ясно — кампо „Манин“.

Апартаментът се намираше на най-горния етаж на огромна, стара, някога величествена къща. Макар и модерна във всички други отношения, къщата бе запазила оригиналната си виеща се стълба, днес загрозявана от пожарни изходи. Но дори и те не бяха в състояние да отнемат красотата и величествения изглед на стълбището. Леонора постави длан върху лющещата се тюркоазна мазилка. Когато тя и позлатата й са били нови, дали от тези стени не са се взирали семейни портрети, наблюдаващи господари и прислуга как се качват и слизат? Сякаш улавяща ехо от миналото, тя прошепна:

— Корадино?

Алесандро, който тъкмо се бореше с бравата на апартамент ЗС, се обърна.

— Моля?

— О, нищо. — Беше твърде рано да си признава, че най-добрият й приятел в цяла Венеция е призрак. — Просто се питах дали тук не са живели и други представители на фамилията Манин.

Алесандро сви рамене, в момента повече загрижен да отвори вратата.

— Възможно е. Много е възможно. Аха!

Вратата най-сетне поддаде и Леонора го последва в апартамента. Беше обикновен, скромно мебелиран, но с два огромни прозореца, от които се разкриваше изглед към площада, и най-хубавото от всичко, очукана спираловидна стълбичка от ковано желязо, която извеждаше на плоска тераса, на едно ниво със смахнатите покриви на Венеция. Леонора се отпусна внимателно на нестабилните перила и се вторачи към камбанарията в далечината. Дочу звън на камбани.

Искам да живея тук! Разбрах го в мига, в който прекрачих прага на този апартамент.

Практичният подход на Алесандро към дреболиите в бита продължи да удивлява Леонора и през останалата част от деня. Първоначално тя предположи, че изборът й ще доведе до нови преговори, протакащи се най-малко две седмици, следвани от още по-продължителен период на преместване. Обаче Алесандро автоматично вдигна мобилния си телефон и се свърза със своята братовчедка, провеждайки типичния за италианците бърз и отривист разговор. Едва бяха завършили обиколката на простата баня („Само не очаквай непрекъснато да имаш топла вода! Все пак това е Венеция!“), когато се появи и самата братовчедка Марта. Тя беше делова, любезна жена с очила, къса коса и нито грам от физическите привлекателности на своя братовчед. Приседна с Леонора на добре изтърканата дървена маса, на странните столове. И докато Леонора успее да подпише договора за едногодишен наем, Алесандро вече се бе свързал с компанията, която държеше складовете на дока, и бе уредил нечувана по тези места доставка на всички неща на Леонора за неделя, моля ви се! После и двамата братовчеди предложиха да й помогнат с разопаковането на багажа и мебелите, Леонора получи ключа от жилището си, след което двамата с Алесандро отидоха до хотела й, където тя си събра нещата и напусна стаята си там.

Той очевидно не бързаше за никъде, нито пък се държеше превзето любезно по начина, който тя бе забелязала у колегите си — приятелското отношение на мъже, които искат и още нещо от жената до себе си. Докато вървяха или оправяха апартамента й, си говореха непрекъснато — най-вече за онази свещена италианска троица: изкуство, храна и футбол. Щом веднъж багажът й бе преместен и разпределен и след като купиха някои храни от първа необходимост за сутринта, тя започна да си дава сметка, че колкото и да не беше за вярване, компанията му й доставя удоволствие. Удоволствието и объркването й обаче нараснаха, когато късно вечерта с безцеремонния, делови маниер, който очевидно бе негова запазена марка, той изрече:

— Какво ще кажеш да излезем за по едно питие? Трябва да отпразнуваме новото ти жилище, нали така? Знам едно много хубаво място.

Леонора повдигна вежди невярващо.

— Толкова хубаво, колкото „До Мори“ ли?

Той се засмя и отвърна:

— В момента не можеш да намериш отворено нищо друго, по-хубаво от заведението, което имам предвид. То е в най-буквалния смисъл на думата рай.

Тя го изгледа предпазливо. Погледът му не излъчваше нито пресметливост, нито похот. Очите му я гледаха съвсем откровено. И в тях тя забеляза жажда.

Знам, че не трябва да излизам с него. Но знам също така и че ще изляза.

В събота вечер „Раят“ беше шумно местенце. Притисната до Алесандро на бара, Леонора се видя принудена да крещи в ухото му, за да я чуе какво иска да пие. След малко той се появи сред тълпата с четири бутилки бира в ръце („За да спестим време“) и я поведе към края на една от дългите, подобни на манастирски дървени маси, пълни с весели млади бохеми. Алесандро намери места едно срещу друго в тъмна ниша, осветена от неизбежната свещ във винена бутилка. Потоците многоцветен восък бяха покрили напълно бутилката и разказваха историята на свещите, които са били слагани на нея преди това. По силата на навика Леонора започна да свлича твърдата маса восък. Доста близо до нея младеж с пиърсинг почти по всички възможни места говореше с бърз венециански диалект нещо на също толкова надупченото момиче срещу себе си. Алесандро отпи голяма глътка от бирата си и Леонора се загледа в него. Шумът като че ли беше понамалял, но пак й се налагаше да вика, за да бъде чута.

— Какво е това място?

— Не бях напълно искрен с теб — усмихна й се той. — Това не е точно рай, а „Парадизо Пердуто“ — „Изгубеният рай“! Просто е единственият бар във Венеция, който работи до толкова късно. И затова винаги е пълен със студенти. Малко е претъпкано, но поне тук можеш да получиш питие и след полунощ!

Леонора се усмихна сковано на бирата си. Изгубеният рай значи.

Дали и аз не изгубих своя рай? Дали Стивън, „Белмонт“ и „Сейнт Мартин“ не бяха моят рай? Или дойдох тук, за да открия нов рай?

Сякаш разчел мислите й, Алесандро най-неочаквано изтърси:

— Защо те е напуснал съпругът ти?

Леонора едва не се задави с бирата си. Все още не беше спряла да се стряска от болезнената прямота на венецианците. Беше очаквала те да са витиевати и неясни като тайните улички на своя град или пълни със заобикалки като бюрокрацията си. Но те не бяха нито едно от тези неща. Примерно тази сутрин жената, която й сервираше в кафенето, където обичаше да закусва, я попита дали си няма някаква специална аморе в Англия. Рецепционистът в хотела — онзи червенобузест, мил господин, бе успял да установи семейното й положение и липсата й на деца броени дни след нанасянето й при него. А ето че сега този неразгадаем мъж срещу нея й задава един от най-личните въпроси, които могат да бъдат зададени на друг човек. Леонора имаше чувството, че венецианците стигаха така бързо до главния въпрос, както носовете на лодките им сечаха водите на техните канали. Сега тя се опита да печели време, като стисна стъкленото сърце на врата си, за да си даде кураж. Накрая изломоти:

— Откъде знаеш, че ме е напуснал?

Алесандро се облегна назад в стола си и започна:

— Имаш белег на пръста си там, където някога си носила брачната си халка. Освен това пръстът ти си е променил леко формата, кожата се е изтеглила към кокалчето, което означава, че си носила пръстена с години и че не става въпрос за някакъв си кратък годеж. Освен това си тъжна. И си тук. Според мен, ако ти го беше напуснала, а не той теб, вероятно щеше да си останеш у дома, нали така?

Леонора сведе очи към ръката си и в интелигентните очи срещу себе си зърна съчувствие, от което й прималя. Искаше й се да му отговори с нещо, с което да го среже и да го откаже от повече въпроси, но изненада и самата себе си, като изрече:

— Той си избра златното сандъче.

— В какъв смисъл?

— Чувал ли си за „Венецианският търговец“ на Шекспир? Кандидатите за ръката на Порша трябва да избират между три сандъка: сребърен, златен и оловен. Обаче щастието се оказа скрито в оловния сандък, а не в златния!

— Да, чувал съм, разбира се — усмихна се Алесандро. — Все пак аз съм оттук! Смяташ ли, че човек може да се роди в този град и да не научи наизуст „Венецианският търговец“? С въпроса си просто имах предвид в какъв смисъл е избрал златния сандък.

— В смисъл, че беше заблуден от опаковката, макар да не е нищо особено.

— Не говори така!

— Как?

— „Макар да не е нищо особено“! Ти си много красива жена! — Изрече го директно, не като комплимент, а като неоспорим факт.

Тя завъртя една златиста къдрица на пръста си и промърмори:

— Е, някога може и да е било така. Но нещастието и загубите като че ли изпиха силите ми. Вече се чувствам черно-бял човек, без никакъв цвят. — Пусна кичура си. — В онези години бях художник, творец, същинско кълбо от емоции, което нямаше нищо общо със… — Започна да рови из мозъка си за подходящия израз. — … със синаптичната верига химически реакции, каквато представляваше Стивън. Мисля, че той хареса най-много факта, че съм негова пълна противоположност. Но щом отвори сандъка, си даде сметка, че онова, което всъщност иска, е нещо практично и с научна насоченост като него самия.

— И намери ли го?

— Разбира се. Казва се Карол.

— Аха!

Леонора отпи нова глътка от бирата си и усети, че започва да се затопля отвътре. И в този момент осъзна, че за нищо на света няма да споменава за безплодието си пред Алесандро. Някакъв тихичък, атавистичен глас не й позволяваше да го стори. Тя не искаше този човек да разбере, че тя не е завършена.

Накрая той заговори, само че не за нея. Стана ясно, че иска да й отговори на откровеността с откровеност.

— Според мен обаче е възможно хората да бъдат твърде еднакви. До миналата година имах приятелка, която беше като мой близнак. Двамата израснахме заедно, обичахме едни и същи неща, и двамата бяхме амбициозни, даже викахме за един и същ футболен отбор. Обаче после на нея й предложиха повишение, заради което трябваше да замине за Рим. И тя го прие. Напусна. Финито. В крайна сметка амбициите й ни разделиха.

И отпи продължително от бирата си.

Леонора се слиса. До този момент не беше възприемала полицая като уязвим човек, ала ето че той е бил изоставен като нея.

— И тя ли работеше в полицията? — попита тихо.

— Не. Беше журналист. — Очевидно нямаше желание да говори повече и Леонора предпочете да не го подпитва. Тишината между тях се стопи насред всеобщата врява.

Накрая той продължи:

— Дотогава бяхме щастливи. Нямахме никакви проблеми. Никакви… точки на пререкание.

Леонора беше потресена едновременно и от историята му, и от начина, по който се изразяваше. В последното съзря удобен повод да измести темата на разговора в друга посока.

— Къде се научи да говориш така добре английски?

— В Лондон. След като излязох от казармата, живях две години там — докато обмислях какво да направя с живота си. Работех в един ресторант — с Николо, друг мой братовчед. Прекарвах си времето между ресторанта в Сохо и лондонския хиподрум, избирайки си все неподходящи жени. — Ухили се и добави: — Първо научих мръсните думички.

— Къде по-точно?

— И на двете места. А после, като се върнах, влязох в Полицейската академия в Милано. След като взех дипломата си, се върнах у дома, във Венеция.

При тези думи той извади пакет цигари, умело изкара една и й предложи с добре познатия по цял свят жест на въпросително повдигнатите вежди и изсумтяването. Тя отказа, но той си запали една и дръпна силно. А тя се замисли за онова, което беше казал. У дома. Във Венеция.

Вече и мой дом.

— Значи все пак Лондон успя да ти помогне да вземеш решенията си, така ли? — попита.

— Не особено. Всъщност никога не съм имал избор. Родителите ми просто бяха решили да ме поглезят с тези две години в Англия, създавайки ми фалшиво усещане за самостоятелност. Обаче аз си знаех, че ще стана полицай. Те също го знаеха.

— Как така?

Алесандро сви многозначително рамене и отсече:

— Фамилна професия. Всички Бардолино са били полицаи — дядо ми, баща ми, чичовците ми…

— Но това те удовлетворява, нали?

— Ще ме удовлетвори, ако си взема изпита за детектив. Тъкмо сега се подготвям за него.

— Е, „Мистерията на липсващата брачна халка“ беше доста успешен тест за теб.

— Като Шерлок Холмс, нали? — засмя се той, определено доволен от себе си. — Е, ще видим. Всичко зависи от това дали ще си взема изпита. Но да си обикновено ченге във Венеция е доста скучна работа, освен ако не си особено голям фен единствено на гледките наоколо. Тук се занимаваме най-вече с откраднати камери и изгубен багаж — въобще, туристически проблеми. Освен това имаме кошмарна репутация като големи глупаци. Чувала ли си онзи виц защо венецианските полицаи винаги ходят по двойки?

Леонора поклати глава.

— Защото единият може само да чете, а другият — само да пише.

Тя се усмихна.

— И ако смяташ, че това е лошо, почакай да разбереш само с каква репутация се слави пожарната! Казват, че пожарната във Венеция си е сложила телефонен секретар на телефона за спешни случаи и на него е записано съобщение, което те уведомява, че ще се заемат с твоя пожар на сутринта.

Тук Леонора вече се засмя с глас и възкликна:

— Затова ли изгубихте „Фениче“? — Преди десет години този венециански театър, истинско бижу на архитектурата, беше изгорял до основи.

— А, не. Това си беше по вина на градската управа. Каналът до „Фениче“ беше толкова затлачен, че корабите на пожарната не успяха да стигнат навреме, за да спрат огъня. Гражданска безотговорност, ако питаш мен. Този град отдавна се разпада.

— А потъването?

Алесандро поклати глава и отговори:

— Никой от местните жители не вярва, че градът ни потъва. Вярваме обаче в друго — че доста хора трупат пари от подклаждането на този страх. Съществуват десетки така наречени фондове за събиране на пари за спасяването на града, обаче повечето пари се използват за поддържане на луксозния начин на живот на местните и държавни величия. Иначе не водата, а туристите са ни големият проблем.

Леонора беше едновременно изненадана от това твърдение и благодарна на Алесандро, че не я включва в групата на туристите.

— Туристите ли? — повдигна вежди. — Те не са ли кръвоносната система на Венеция?

— Така си е — кимна експресивно Алесандро. — Но нали знаеш, че ако кръвното ти налягане стане твърде високо, може да те убие?! При последните преброявания става ясно, че на всеки кореняк венецианец се падат по стотина туристи. Именно затова ние, местните, се познаваме един друг. И сме много сплотени. Сигурни сме, че градът ни ще оцелее. Венеция е съществувала векове наред и ще продължи да съществува векове наред. Наречи го… приемственост.

Леонора кимна, докато пръстите й механично си играеха с восъка по шишето между тях.

— Разбирам те прекрасно. — А после, сякаш решила се да направи още една стъпка напред към сближаването, му призна: — Когато те видях за първи път, си казах, че изглеждаш като излязъл от картина. Само дето не мога да се сетя точно от коя.

— Наистина е така — усмихна се той, но не уточни нищо повече. — Това е нещо напълно обичайно за нашия град. Чертите на хората, които виждаш по улиците му, са били тук и преди стотици години. Едни и същи лица, наследници на своите прадеди. Единственото лице, което никога не можеш да видиш, е лицето на Венеция. Тя винаги се представя маскирана, а под маската открай време си е била покварена.

— Е, значи предлага достатъчно работа за един бъдещ детектив!

— За съжаление е така — усмихна се сухо Алесандро. — За разлика от отегчителната дребна престъпност, организираната ни отваря много работа. Кражби на произведения на изкуството, имотни измами, контрабанда. Въобще, мъжки работи.

Леонора усети, че зад шегата си той всъщност е много сериозен.

— А кога са изпитите? — попита.

— След два месеца. Ако ги взема, ще бъда много щастлив. — Довърши бирата си и я загледа над празната бутилка. — А ти? Кое ще те направи щастлива? Да не би да търсиш своя оловен сандък? Или може би нов рай?

Леонора сведе очи. Думите му отново бяха като екот на мислите й — стигнаха чак до сърцевината на нейната мистерия. Тя се загледа в свещта между тях и едва сега си даде сметка, че е свалила всичкия восък от бутилката, който я поддържаше. Освободено от своя восъчен затвор, шишето беше така зелено и гладко, както и преди много години, когато е съдържало вино. Докато го съзерцаваше, от горящата свещ прокапа съвсем пресен восък и в мига, в който докосна девственото стъкло, придоби млечнобяла твърдост. Накрая тя отговори:

— Не, не го търся.

Тогава вярвах в онова, което казах. И продължих да вярвам в него точно до момента, в който той се приведе напред и ме целуна. Твърда, набола брада, меки устни и огън, за който бях забравила.

Крачеха мълчаливо по пустите улици. На площад „Сан Марко“ нямаше жива душа и огромното празно пространство приличаше на катедрала без покрив. За купол служеше безоблачното небе с кристално ярките звезди. Нощта беше хладна, но Леонора гореше. Гълъбите, обитатели на площада, вече спяха, но полетът на мислите й ги замести.

Водена от сила, която не можеше да си обясни, тя започна да прави цигански колела по площада — звездите се въртяха над краката й, косата й метеше камъните. Докато се въртеше, чуваше гръмкия мъжки смях на Алесандро. Нямаше представа как да тълкува целувката му, обаче съвсем ясно съзнаваше какво чувства.

Беше изпълнена с неземна, безмозъчна радост.