Десета глава

Хейзъл не изпълни обещанието си да го посети преди Деня на благодарността. Посещаваше лекции по социология в Новия университет на 13-а улица и програмата й не позволяваше да отсъства преди Коледа. Въпреки че имаше диплома по социология от колежа, тя писа на Картър, че посещавала лекциите, за да опресни знанията си и „да запълни свободното си време“. Дойде на свиждане чак на Коледа; с Тими щяха да гостуват две седмици на семейство Еджъртън във Фримонт. Картър я намери отслабнала, но тя твърдеше, че не е загубила нито грам от теглото си. Посети го два пъти. Той й подари полица от черешово дърво, която беше изработил собственоръчно. Поднесе й подаръка през решетките на клетката, без да го опакова; дори да разполагаше с хартия, надзирателите щяха да го разопаковат. За Тими беше направил голямо дървено сандъче с инициалите му върху капака. Вътре сложи картичка, на която написа: „Знам, че вече си прекалено голям за играчки; от майка ти разбрах, че разхвърляш вещите си из цялата къща, затова те съветвам да прибираш спортните си принадлежности в това сандъче“.

Сетне Хейзъл отново си замина, като обеща да дойде на Великден. Семейство Еджъртън веднъж посетиха Картър в затвора и няколко пъти му писаха, опитвайки се да го забавляват с описания на декоративните си растения и на котката си, която имала малки. Съливан също му изпрати писмо, в което му съобщаваше, че след като бил уволнен от „Трайъмф“, Гауил се е върнал в Ню Орлийнс и в момента работел във фирма за производство на метални навеси. Ала това изобщо не интересуваше Картър. Изминала беше почти година, откакто беше научил, че Гауил е напуснал или са го уволнили. Съливан смяташе, че хората от управата на „Трайъмф“ са предприели тази мярка, след като са се запознали с предоставените от него доказателства за разходите на Гауил по време на строежа на училището. Картър си казваше, че дори Гауил да беше присвоил големи суми, срещу него не бяха отправени обвинения. Престъпниците бяха на свобода, а невинният гниеше в затвора. Всичко се записваше на хартия: присъдите, помилванията, обжалванията, данните от досиетата, доказателствата за вина, но не и доказателствата за невинност. Картър с насмешка си мислеше, че ако един ден хартията по целия свят се изчерпа, съдебната система ще рухне.

Всички затворници, дори пациентите в лечебницата, съчиняваха писма до различни инстанции с помощта на учебници по право и на речници. Пишеха за habeas corpus, coram nobis и се оплакваха от несправедливостите, на които са били подложени. Мнозина молеха Картър да прегледа посланията им за езикови и граматични грешки. Той поправяше грешките, но някои писма бяха толкова нескопосано съчинени, че отначало той ги преписваше отново. Сетне разбра, че усилията на затворниците остават без резултат, и престана да преработва жалбите им. Някои писма бяха спонтанни като стон, изтръгнал се от дъното на душата. Други бяха сътворени от затворници, които вечно се оплакваха и които бяха доста грамотни. Те даваха писмата си на Картър не да ги поправи, а защото жадуваха за комплиментите му. Чрез писмените жалби даваха израз на творческото си вдъхновение, както и на омразата си. Затворниците от блока на Макс често идваха за съвет в килията му, тъй като го бяха виждали да се занимава с Картър. Мнозина от тях, които бяха неграмотни, му диктуваха писмата си. Всеки лишен от свобода имаше право на две делови послания месечно. Дейвид Съливан писа на Картър:

„Може би положението не ти се струва много розово, но ни трябват още малко доказателства. Надявам се да получа писмените показания на хората, които са били забъркани с Гауил, т.е. онези, които са получавали големи суми от него по времето на изчезването на парите от «Трайъмф». Признавам, че Гауил и Палмър са действали доста предпазливо, но все пак има свидетели на престъпленията им. Досега съм разговарял с двама от тях. Хейзъл също знае имената им, ала предпочитам да ти ги кажа лично. Лошото е, че те се страхуват от отмъщението на Гауил и обещават да проговорят само когато го видят зад решетките. Важното е, че ситуацията започва да му действа на нервите. Върнал се е в Ню Орлийнс и както обикновено, се е сдушил с изметта на обществото. Твърдо съм решил да отида там, дори под прикритие, ако се наложи…“

В килията на Макс настаниха трети затворник, който спеше на походно легло, и от този ден Картър вече не изпитваше същото удоволствие от уроците по френски. В три и половина, когато настъпваше времето за почти ежедневната му среща с Макс, новодошлият заявяваше, че иска да си измие косата или да използва масичката, за да напише писмо. Дори когато двамата седяха върху долното легло, той се оплакваше, че бърборенето им му пречело, макар гласовете им да се заглушаваха от глъчката, която цареше в коридора в този час на деня. Новодошлият се казваше Скуиф. Още нямаше трийсет, беше рус и много слаб, а на скулата му имаше белег, който достигаше до слепоочието му. Макс съобщи на Картър, че Скуиф вече няколко пъти бил влизал в затвора, но този път щял да остане задълго, защото получил тежка присъда. Скуиф мразеше целия свят и най-вече съкилийника си. Макс се държеше учтиво с него и щедро го черпеше с цигари, но това само подсилваше омразата на новодошлия. Веднъж Картър му прошепна на френски, че трябва да скръцне със зъби на Скуиф, за да избегне бъдещи неприятности. Макс безгрижно сви рамене.

— Подозирам, че той възнамерява да ти създаде проблеми — настоя Картър.

— Няма страшно, аз съм по-силен от него.

— Много добре знаеш за какво намеквам — нищо чудно да те нарани с нож или да стовари стола върху главата ти, когато си с гръб към него.

— Рони ще ми помогне — отговори приятелят му.

Рони беше името на негъра гигант, който обитаваше същата килия. Картър знаеше, че Рони също мрази Скуиф, но малцина чернокожи (в затвора имаше само няколко негри, които не скриваха ненавистта си към белите) се осмеляваха да докоснат представител на бялата раса, независимо от обстоятелствата. Обикновено поставяха в една килия само чернокожи, а когато това беше невъзможно, ги разпределяха със северняци или с безконфликтни личности като Макс. Картър не промълви нито дума повече по въпроса, но присъствието на Скуиф все повече му действаше на нервите. Не смееше да го погледне от страх, че онзи ще види омразата, изписана на лицето му, и ще вдигне скандал.

— Хей, умници, да не би да дрънкате по мой адрес? — възкликна Скуиф един ден и рязко се извърна от умивалника, където переше ризата си. Капчици вода обсипаха тетрадките на Картър и Макс.

— Не… — поколеба се Макс, сетне продължи: — Просто си измисляме теми за разговор. Всичко, което ни заобикаля, е толкова… потискащо.

Картър се престори, че търси някаква дума в речника, и дори не избърса капката вода от страницата.

Скуиф се обърна към умивалника, изстиска ризата си, тръсна я и толкова рязко я закачи на куката, че тъканта се разкъса. После процеди:

— Жалко, че интелектуалци като вас не могат да отидат в библиотеката или на някое по-подходящо за образованието ви място.

Всъщност, преди да го прекъснат, Макс говореше за Кихол1, кученцето, което от един месец живееше в пералното помещение. Разбира се, грижливо го криеха, защото на затворниците беше забранено да имат домашни любимци. Кутрето беше донесено тайно от шофьора на камиона с доставките. Беше малко, на бели и черни петна, мелез между фокстериер и неизвестна порода, и според Макс бе на около една година. Само седемдесетте затворници, които работеха в пералнята, знаеха за съществуването му. Носеха му парченца месо от оскъдните си порции, дори му бяха изплели нашийник от конци за бродиране. Ако в пералнята влезеше надзирател, някой извикваше паролата: „Колко е часът?“, и хората, намиращи се най-близо до Кихол, бързо го скриваха в шкафа за дрехи. Кученцето спеше в най-големия шкаф, където му оставяха храна, вода и накъсана хартия, за да ходи по нужда. По всичко личеше, че животът в затвора му се отразява добре, дори беше загладило косъма.

— Я си признайте, ако замисляте бягство — презрително изрече Скуиф и иронично се усмихна.

— Ами! — засмя се Макс. — Може би ще предложиш някакъв план.

— Няма ли френска дума за „ключалка“? — изкиска се грубиянинът.

— Така се казва един малък град в Арканзас — побърза да обясни Макс.

— Нима?

Картър беше писал на леля си Една в отговор на писмото й, което Хейзъл му беше препратила в затвора. Опитал се бе да й обясни защо са го осъдили, но не спомена за осакатените си ръце. Смяташе, че не бива да й съобщава наведнъж лошите новини. Напечата писмото на пишещата машина с цел лелята да не забележи промяната в почерка му. След като изпрати посланието си, се почувства потиснат при мисълта, че Една, която четеше много вестници и откакто бе в Калифорния може би беше абонирана за любимия си „Ню Йорк Хералд Трибюн“, не бе научила за осъждането му. Още по-неприятно чувство изпита, когато получи следващото й писмо, което гласеше:

„Бях смаяна и потресена от новината. Случилото се е страхотен удар за жена ти и детето, но доколкото познавам Хейзъл, сигурна съм, че с чест ще издържи изпитанието. Ала се питам дали съвестта ти е чиста и дали си помислил как си стигнал до затвора. Не мога да повярвам, че американската съдебна система ще накаже напълно невинен човек. Винаги съм те смятала за доста разсеян, Филип. Често забравяш подробности, на които трябва да обръщаш внимание. Ако поне мъничко осъзнаеш вината си, ще преодолееш огорчението си и отново ще обикнеш Всевишния…“

Стана му ясно, че леля му започва да разсъждава като изкуфяла старица. Още нямаше осемдесет и не беше престаряла, но очевидно възрастта бе засегнала разума й. Не й отговори няколко месеца, сетне съчини по-кратко писмо, в което й разказа как Палмър е успял да присвои средствата за строежа на училището. Не получи отговор. През юли Марта, сестрата на Една, която живееше заедно с нея, му писа, че леля му била прикована към леглото от воднянка, имала и болно сърце, поради което лекарят се страхувал за живота й. След месец му съобщи, че Една е мъртва и че му е завещала половината си имущество, като сумата възлизала на около сто двайсет и пет хиляди долара. Той знаеше, че Марта е наследила останалите пари, което според него беше справедливо, защото повече от десет години се беше грижила за леля му, при това беше доста бедна. Не изпитваше нито злоба, нито омраза към нея, макар винаги да беше смятал, че ще бъде единственият наследник на чичо си и на леля си. Не спомена за парите пред Макс. Искаше Хейзъл да се възползва от новопридобитото богатство; да инвестира голяма част от сумата и да се откаже да ходи на работа. Беше намислила да изкара двегодишен курс на обучение, за да получи магистърска степен по психология и социология, без която беше невъзможно да кандидатства за престижно място.

Бяха се видели за последен път през юли, когато тя отново пристигна заедно с Тими, но този път двамата се настаниха в дома на Съливан, намиращ се в Клейтън, на няколко километра от Фримонт. Картър отдавна се беше примирил с мисълта, че съпругата му непрекъснато е в компанията на адвоката. Не вярваше, че двамата са любовници, и беше уверен, че щом не са се любили досега, никога няма да го сторят. Времето, което беше прекарал в затвора, по странен начин бе променило чувствата му към Хейзъл. Сега лудо обичаше съпругата си, но не я желаеше физически, сякаш временно беше забравил за съществуването на плътската любов. Убеден беше, че никога не ще успее да й се отблагодари за верността й. През лятото Хейзъл му беше казала:

— Дори ако не намалят присъдата ти, ще останеш тук само още три години.

Знаеше, че ако бе чул същите думи преди двайсет и четири месеца, щеше да изпита горчивина и да се разгневи.

Въпреки перспективата да получи сто двайсет и пет хиляди долара след легализирането на завещанието, Хейзъл не промени намерението си и обяви, че през септември започва занятия в колежа „Аделфи“.

Августовската горещина се стори още по-нетърпима на Картър. Знаеше, че Съливан отново е в Ню Йорк, в апартамента на семейство Нолтън. През последната седмица на август кученцето беше открито. Затворник, който бързал да го скрие в шкафа при влизането на надзирателя, го настъпил по лапата и животното изквичало. Настъпила суматоха. Униформеният извадил пистолета си и наредил да му предадат песа. Ала Кихол вече бил в шкафа и никой не понечил да го измъкне навън. Макс разказваше, че в помещението се възцарила гробна тишина, защото всички машини били изключени. Внезапно кучето излаяло и надзирателят го измъкнал от скривалището му.

— Беше побеснял и като нищо щеше да застреля Кихол — обясняваше Макс, — но се заклевам, че ако го беше сторил, момчетата щяха да го разкъсат. — Говореше на френски, а Скуиф надаваше ухо.

Животното било предадено в приюта за бездомни кучета в близкото градче. Макс твърдеше, че затворниците възнамерявали да пишат до редактора на местния вестник „Игъл“ с молба да намери добри хора, които да приютят Кихол. Писмото щяло да бъде подписано от всички работещи в пералнята, за да не бъде обвинен само един от тях. Те събрали помежду си и трите долара, необходими за престоя на животното в приюта.

На другата сутрин като че всички затворници вече знаеха за случилото се с Кихол. Най-странното беше, че в продължение на три месеца никой не беше разбрал за кучето, но новината за откриването му се беше разнесла мигновено. Макс каза, че хората открито негодували. По време на вечерята шепнешком изразявали възмущението си и надзирателите се видели принудени да съобщят по мегафона, че всеки, който не пази тишина, ще бъде лишен от правото да посети кинопрожекциите през двата почивни дни.

— Излиза, че си знаел за Кихол, обаче не си благоволил да ми го кажеш — заядливо произнесе Скуиф. Седеше на дървения стол и почистваше ноктите си с клечка за зъби.

— Не се засягай — дружелюбно отговори Макс. — Ако всички научеха тайната, кучето нямаше да остане тук и два дни. Някой мръсник щеше да ни издаде на куките.

— Да, ама си изтропал всичко на приятелчето си. — Скуиф кимна към Картър. — Той не работи в пералнята, нали? Защо си му издал тайната?

След два дни Макс научи, че писмото, подписано от всички, е било спряно. Очевидно цензорът го беше показал на надзирателя, който пък беше докладвал на управителя на затвора. В резултат срокът за излежаване на присъдата на всеки работещ в пералнята се удължаваше с два месеца, освен това на виновниците бе забранено да посещават кинопрожекциите за цели трийсет дни.

Картър се беше разделил с Макс преди минути. Стоеше в дъното на Блок A и чакаше асансьора, когато чу първите викове, разнасящи се от съседната сграда. Отначало му се стори, че затворниците надаваха радостни възгласи, но след миг осъзна абсурдността на предположението си. В този момент вратата на асансьора се отвори и операторът също чу виковете. На лицето му се изписа смаяно изражение. Затворниците, вървящи по коридора на Блок A, замръзнаха по местата си и се смълчаха. Други излязоха от килиите си и напрегнато се заслушаха.

— Започва се! — извика някой и гласът му пресекна.

— Влизай! — извика операторът на Картър, но в този момент един затворник се хвърли към него, сграбчи ръцете му и двамата паднаха на пода на кабината.

Внезапно всички се впуснаха в бяг. Картър беше съборен от трима-четирима души, които тичешком се качиха в асансьора, като възбудено крещяха и се смееха. Прозвуча изстрел, който беше почти заглушен от виковете. Картър се обърна и видя, че вратата между блоковете беше отворена и затворниците от Блок A нахлуваха през нея. Питаше се какво да прави; хрумна му да се скрие в някоя килия, но когато тръгна по коридора, върху него връхлетя огромен мъжага. Картър извика от болка и се опита да си поеме въздух. Внезапно го обзе гняв. Спусна се към Блок B. Вратата беше препречена от затворници, които се опитваха едновременно да преминат през нея. Той усети, че прегази някакъв паднал човек. Мъжете пред него си разменяха удари. След миг реката от хора го понесе през вратата. Затворници тичешком слизаха от всички нива на Блок B и надаваха викове. Отнякъде бликна силна водна струя и хората, които се озоваха под нея, закрещяха и се опитаха да си пробият път с лакти. Картър се намираше на около двеста метра от килията на Макс, ала имаше чувството, че от нея го делят двеста километра. Разбра, че не ще успее да се добере до приятеля си, и забърза към килиите от лявата страна на коридора. Някакъв старец го сграбчи за ризата като удавник, който се хваща за спасителен пояс, и се затътри подир него, като хленчеше, че иска да си отиде в килията.

— Разкарай се, човече! — извика някакъв затворник с обезумяло изражение, когато Картър се опита да влезе в килията му, където имаше още четирима души.

Картър тръгна към следващата килия. Морето от хора се движеше към Блок C и той предположи, че вратите са отворени. Надникна в още две помещения, където вилнееха затворници — разкъсваха завивките, захвърляха дюшеците на пода. Двама здравеняци изтръгнаха тоалетната чиния и от тръбата бликна вода. На Картър му хрумна, че ако направят същото още няколко пъти, ще предизвикат наводнение и всички ще се удавят като плъхове. От друга килия се разнасяха писъци. Седем-осем души биеха и ритаха някакъв човек, чието лице не се виждаше. Картър се отказа да търси убежище в някоя килия. Шансовете му бяха нищожни, ако същата идея беше хрумнала още на стотици затворници. Съзря някакъв мъж, който напразно се опита да затвори след себе си вратата с решетки. Над главата му прелетя тоалетна чиния и при падането си помете двама души.

— Подай го насам! — извика някой и тълпата заподхвърля някакъв мъж, който се смееше като обезумял. Преминаваше от ръце в ръце, някои затворници се опитваха да го докоснат, други му нанасяха ожесточени удари; скоро той изчезна от погледа на Картър.

— Обесете надзирателя! Обесете надзирателя! — монотонно заприпява множеството.

Картър напразно се оглеждаше за Макс. Покрай него изтича Ханки, който, ухилен до уши, неистово крещеше и победоносно размахваше саморъчно изработен нож. Воден порой заля Картър и хората около него; в старанието си да се изплъзне, той се озова в средата на коридора. Там човешкият поток се движеше по-бързо, след секунди той се озова близо до килията на Макс и си запробива път към нея.

В тясното помещение се бяха напъхали поне десет души. Стояха вцепенени, с ококорени от страх очи и притискаха вратата.

— Къде е Макс? — извика им Картър.

— Кой?

— Макс! Това е неговата килия.

Мъжете (не познаваше нито един от тях) мълчаливо го зяпаха. Може би виковете на затворниците бяха заглушили думите му.

Внезапно осъзна, че коридорът постепенно започва да се изпразва — най-сетне бунтовниците бяха успели да проникнат в Блок C.

— Изчезвай, приятелче — провикна се един от мъжете в килията.

— Не бой се, не искам да вляза. Знае ли някой къде е Макс?

Вратите на съседните килии се заотваряха. Отвътре изскачаха затворници, които се заливаха от смях. Бяха потърсили убежище, докато премине най-голямата блъсканица, и сега бяха готови отново да се включат в забавлението.

— Време е да се разкараме — обяви някой в килията на Макс, блъсна вратата и в коридора се изнизаха десетина мъже.

Макс лежеше на пода в дъното на килията.

Картър го обърна по гръб и като видя окървавеното му и напълно обезобразено лице, разбра, че е мъртъв. Ахна, дълбоко си пое въздух и се втурна след хората, които току-що бяха излезли. Сигурен беше, че един от тях е убил приятеля му, който не е искал да ги пусне в килията. Някакъв огромен мъжага протегна месестата си ръка и засмяно се опита да го спре. Картър с всички сили го ритна в корема. Непознатият политна назад и се блъсна в стената, сетне се свлече на пода. Картър скочи върху него и започна да го тъпче. Моментално беше заобиколен от затворници, които шумно го окуражаваха. Той сграбчи исполина за яката и заблъска главата му в каменния под. Някакъв негър го сграбчи за ризата и ухилено извика:

— Хей, човече, май започваш да откачаш!

Картър замахна с юмрук към главата му, но не го улучи. Негърът му отвърна и го просна в безсъзнание.

Когато Картър се свести, наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от гласовете на двамата въоръжени затворници, които охраняваха вратата в дъното на блока. В другия край стоеше цветнокож затворник, също въоръжен с пистолет.

— Решихме, че си хвърлил топа, приятел — обади се той и запристъпва от крак на крак.

Картър се опита да се повдигне. Ръката му се изви под неестествен ъгъл и той разбра, че е счупена. Успя да се изправи, като се подпираше на другата си ръка, облегна се на отворената врата на някаква килия и залитайки влезе в помещението, където нямаше никого. С последни сили Картър се отпусна на долното легло направо върху пружината, защото завивките и дюшекът бяха захвърлени на пода.

Остана там двайсет и четири часа — знаеше колко време е изминало, тъй като часовникът му като по чудо беше оцелял. Осветлението беше включено през цялото време. Затворниците, които стояха на пост до двете врати, бяха сменени от свои другари. Двамина се смилиха над Картър и два пъти му донесоха вода, защото умивалникът в килията липсваше: от прекъснатите тръби се процеждаше вода и се просмукваше в стената. Ръката на Картър започна да се подува. Няколко пъти помоли да го заведат в лечебницата, но охраняващите заявиха, че им било наредено да не напускат постовете си. Изрекоха го с гордост, сякаш служеха в образцова армия, където цареше желязна дисциплина. Един от тях обеща да поиска разрешение да го изнесат от блока. Ръката на Картър пулсираше от болка, наподобяваща натрапчивата болка в осакатените му палци. Би дал мило и драго за обичайната си доза морфин. Започна да повръща водата, която току-що беше изпил.

Мъжете, които го изнесоха, бяха пийнали. Дъхът им вонеше на алкохол. Единият беше чернокож, другият бял.

— Да, сър! — произнесе негърът с фалцетов глас. — Нашият затвор е образцов. Предлагаме луксозни услуги: носилки, бутилки с топла вода за затопляне на леглата и хубава пиячка! — Той пискливо се изсмя.

Двамата залитнаха и замалко щяха да изпуснат Картър. Обясниха, че асансьорът не работел, и се запрепъваха нагоре по стълбата.

— Ти ли пречука Уайти? — любезно попита негърът и се усмихна.

Картър мълчеше. Смътно си спомняше как се беше нахвърлил върху някакъв човек, но нямаше представа как изглеждаше жертвата му.

Болничното отделение имаше такъв вид, сякаш е било подложено на бомбардировка. Доктор Касини приличаше на изплашен заек. Едва поздрави Картър, като че не го беше познал. В ъгъла на лечебницата бяха струпани счупените табли от леглата. Не беше останал нито един здрав стол. Двама затворници от охраната стояха до прозореца, дръжките на пистолетите стърчаха от джобовете им.

— Всеки път, когато вратата се отвори, се страхувам, че това е поредното нападение — обясни докторът. — За бога, нима си въобразяват, че имам склад за наркотици? Претърсиха лечебницата вече четири пъти! — Той заопипва ръката му.

— Има ли морфин? — попита Картър, като по навик сниши глас.

Касини се ухили, огледа се, сетне се приведе и прошепна:

— Не бой се. Скрил съм нещичко за спешни случаи. Имам и пеницилин. Ще се справим, момчето ми.

Сетне опъна ръката му, за да я гипсира, като предварително му инжектира двойна доза морфин. Въпреки това процедурата беше изключително болезнена, тъй като счупената кост се забиваше в плътта. Картър понесе болките стоически; опитваше да си внуши, че е обещал пред Макс дори да не изохка. После докторът проми раната на челото му, превърза окървавените му ръце и заши дълбокия разрез на пищяла му, откъдето беше изтекла толкова много кръв, че беше напълнила обувката му бе засъхнала като туткал.

След час Картър се поокопити и започна да ругае. Отначало говореше като на себе си, сетне запроклина убийците на Макс, обсипвайки Скуиф или другите виновници с цветисти затворнически псувни.

Пит му съобщи, че при метежа са загинали минимум шест души. Всички легла в лечебницата били заети, но за щастие били запазили леглото на Картър. Ранените лежали на дюшеци в коридора на отделението. Затворниците взели за заложници шестима надзиратели от Блок C и заявили, че ще ги освободят при условие, че бъдат изпълнени исканията им, а именно: вместо веднъж да получават пържола два пъти седмично, да не бъде допускано в килия да съжителстват повече от двама души и в трапезарията да раздават по-силно кафе.

— Тези типове са напълно откачени — отбеляза докторът, след като изслуша Пит. — Мислех, че се бунтуват заради кучето, но половината от хората, които закърпих, въобще не са чували за него. Изобщо не съм мигнал, откакто започна пукотевицата. Страхувам се, че ще ме убият, ако заспя. Надявам се войската скоро да пристигне. Тогава ще се разрази истинска престрелка.

Картър го слушаше с безразличие. Беше му все едно дори ако имаше опасност военните да нахлуят в лечебницата и да го застрелят. Слушаше като в сън несвързания монолог на Пит. Някои от ранените споменаваха писмата, спрени от цензора, но никой не знаеше какво точно се е случило; освен че първи се били разбунтували затворниците от Блок C. Неколцина от тях се нахвърлили върху надзирателя и взели пистолета му.

— Най-смешното е — разказваше Пит, — че вчера началникът на затвора щял да обяви пред всички, че ще разреши писмата да бъдат изпратени. Но закъснял само с десет минути, които се оказаха фатални.

Той допълни, че двамата лидери на затворниците преговаряли с управителя по телефона. До ушите му достигнал слухът, че условията им били фантастични, и според, него мълвата ги преувеличавала. Затворниците искали да има кинопрожекция всяка вечер, да бъдат пускани в домашен отпуск на всеки три месеца и в килиите да бъдат инсталирани душове. Последното го караше да се залива в смях.

Около осем вечерта дочуха стрелба, а малко по-късно научиха, че Блок A бил превзет от военните. Още не беше паднал мрак, но докторът предрече, че до сутринта няма да има нови престрелки.

— Войската първо би трябвало да завземе кухнята — мрачно добави той. — Обзалагам се, че ако погладуват няколко часа, онези мръсници ще се предадат. Не мислят за друго, освен за стомасите си. И за секс, разбира се.

Картър си мислеше, че двойната доза морфин веднага ще го приспи, ала болките не му даваха покой. Но той не им обръщаше внимание. Почти през цялата нощ с горчивина мисли за Макс. Най-странното бе, че се чувстваше спокоен и не изпитваше угризения на съвестта, задето беше извършил убийство. Може би онзи човек не беше причинил смъртта на Макс, ала това нямаше никакво значение, защото всички затворници бяха еднакви. Картър мислеше, че е постъпил напълно справедливо.

Загрузка...