Стъклената килия

Осемнайсета глава

— Дейвид много ми е разказвал за вас — обясни Бътъруърт и едновременно с това продължи да чете резюмето, което Картър му бе поднесъл.

Седеше зад огромно бюро, отрупано с чертежи, а в ъгъла му стоеше модел на някаква металообработваща машина. Изглеждаше на около четирийсет и пет, ала беше почти оплешивял. Устните му бяха странно женствени и напомниха на Картър за устните на Хейзъл. Фирмата „Дженкинс и Фийлд“ се занимаваше с консултантска инженерна дейност и ако го назначаха, щеше да поеме част от задълженията на Бътъруърт, който често пътуваше в командировки. Заплатата беше петнайсет хиляди годишно, с едномесечен полагаем отпуск.

— Господин Картър, предлагам ви да заемете вакантната длъжност. — Бътъруърт вдигна очи от резюмето.

— Благодаря. С удоволствие приемам предложението.

Новият му началник се обърна и погледна към затворената врата.

— Дейвид ми разказа, че… че сте били в затвора. Разбрах, че сте били несправедливо обвинен, а истинския виновник е починал.

— Да — кимна Картър.

— Какъв ужас — промърмори Бътъруърт. — Ето защо държах да ви кажа, че не само аз, а всички тук знаем за случилото се с вас. Отлично познавам Дейвид и щом той казва, че сте добър човек, значи е така. — Усмихна се или по-скоро изкриви лицето си в гримаса, наподобяваща усмивка. — Според мен дори на истинските затворници понякога трябва да се дава втори шанс, а вие сте пострадали несправедливо. Струва ми се, че ще работите по-пълноценно, ако знаете, че не изпитваме никакви съмнения относно почтеността ви.

Когато излезе от кабинета му, Картър беше толкова щастлив, че му идваше да полети. Влезе в първата телефонна будка и се свързан със Съливан.

— Здравей, Дейвид. Искам да ти благодаря — получих работата.

— Много се радвам — прозвуча тенорът на адвоката. — Кога започваш?

— В понеделник.

— Слушай, Фил, трябва да прекъсна, защото ме чака клиент. Поздравявам те и се надявам скоро да се видим.

Хейзъл също се зарадва на новината, а семейство Елиът настояха след вечеря всички да изпият бутилка от най-хубавото им шампанско. Наляха половин чаша дори на Тими. На Картър се стори, че синът му се отнася с повече уважение към него, защото вече имаше работа като родителите на съучениците му. Но момчето знаеше, че Съливан е помогнал на баща му, което още повече го издигаше в очите му.

През нощта Картър не можа да мигне. Хейзъл беше уморена и моментално заспа в двойното легло, където бяха прекарвали много нощи при гостуванията си на семейство Елиът. Той се заслуша в печалния вой на вятъра, сетне безшумно навлече костюма си върху пижамата и излезе от къщата. Докато вървеше през ливадата, си помисли, че когато е навън, воят на вятъра не е толкова ужасяващ.

Върховете на високите кленове и чинари се накланяха и се полюшваха като главите на хора, подложени на жестоки изтезания. Картър се обърна и се загледа в къщата — колко странно, че изобщо го бяха поканили тук. Изминалата вечер също му се струваше особена, сякаш беше сънувал всичко или пък в паметта му се бяха пробудили спомени за нещо, случило се преди много години.

— Фил!

Стресна се, когато чу гласа на Хейзъл — стори му се, че е застанала до него. Озърна се и я видя да стои по нощница на прозореца; изглеждаше много дребничка на фона на огромната къща. Внезапно осъзна, че не я познава и тази мисъл го накара да потръпне от страх. Като че бурният вятър беше отнесъл маските им и беше превърнал и двама им в напълно непознати хора. Ала все пак машинално се отправи към къщата и вдигна поглед към съпругата си.

— Какво ти е, скъпи? — потрепна тя, сякаш се страхуваше да не събуди домакините.

Картър вдигна ръка, за да й покаже, че всичко е наред; ненадейно му хрумна, че тази непозната жена принадлежи на Съливан, което го накара да се вцепени като ударен от гръм.

— Как си? — отново попита Хейзъл.

Той безмълвно се втренчи в нея, сетне промълви:

— Прибирам се.