Стъклената килия

Трета глава

Изминаха още два дни, докато Картър проходи. Лекарят му донесе нови затворнически дрехи, които му бяха по мярка, за разлика от предишните. Все още се чувстваше немощен и това го плашеше.

— В реда на нещата е — опита се да го успокои Касини.

Той машинално кимна. Не можеше да преодолее смайването си от начина, по който лекарят говореше за Дупката.

— Вероятно намеквате, че същата… „процедура“ е прилагана и върху други затворници…

— О, да, върху неколцина. Не забравяй, че съм тук от четири години… Хей, не се мръщи така. Не съм казал, че съм съгласен с изтезанията. Напротив, няколко пъти съм писал на началника на затвора. Той винаги обещава да уреди въпроса, сетне уволнява някой надзирател или го премества на друга служба. — Касини отчаяно разпери ръце, сетне нервно намести очилата си и примигна. — Гарантирам, че ще се побъркаш, ако опиташ да водиш битка с градската управа. Самият аз няма да остана задълго тук. — Той кимна, сякаш да убеди себе си, което накара Картър да се усъмни в думите му. — Време е за поредната ти инжекция, нали?

Картър написа оплакване срещу Мууни и Чърнивър и го изпрати до управителя на затвора, който се казваше Джоузеф Пиърсън. Възнамеряваше писмото да бъде кратко и да излага най-същественото. Когато го прочете, не можа да сдържи смеха си — посланието беше истински шедьовър на лицемерието. То гласеше:

Беше чул от другите затворници, че началникът Пиърсън чете абсолютно всички писма, но никога не им отговаря. Все пак пусна посланието си в кутията с надпис: „Вътрешна поща“ и зачака, като си казваше, че трябва да прояви търпение и да не се отчайва. Въпреки че Хейзъл се опитваше да го успокои, той знаеше, че му предстои дълга и мъчителна битка. Най-радостното бе, че благодарение на намесата на доктор Касини в неделя най-сетне щеше да види съпругата си. Само след седемдесет и два часа щеше да поговори с нея двайсет минути. Настроението му беше приповдигнато. С насмешка си казваше, че не могат да го убият до неделя, следователно нищо не ще му попречи да види Хейзъл. Докато беше в лечебницата, нямаше никакви провинения, тъй като не излизаше от стаята си, освен да използва тоалетната.

Препрочете „Брулени хълмове“ и писа на жена си:

Въпреки твърденията му, писанието го изморяваше, буквите бяха доста разкривени и на разстояние една от друга.

— Рейн Картър — тревожно промълви негърът. — Рейн Картър…

Картър се приближи до леглото му, хвана между дланите си подлогата, поставена на масичката до леглото, и я пъхна под завивките.

— Благодаря, сър.

— Няма защо — промърмори той, въпреки че чернокожият не можеше да го чуе.

В неделя се избръсна по-грижливо отвсякога. Още едно от предимствата на пребиваването му в лечебницата бе, че можеше да се бръсне и да се къпе всеки ден, вместо два пъти седмично да ходи под строй на баня и на бръснар. На обяд отново взе душ и излъска тежките си обувки. Не беше полагал толкова усилия за външния си вид от деня на сватбата си, но реши да не споделя мисълта си с Хейзъл, защото шегата би могла да й се стори безвкусна. Изглади и широките си панталони в малкото помещение, където имаше ютия, дъска за гладене и умивалник. Сетне облече бяла риза, каквато затворниците можеха да носят в неделя, когато имаха посетители. Ризата беше с къси ръкави и яката й се закопчаваше прекалено високо (вратовръзките бяха забранени, вероятно за да не се обесят осъдените на тях), но поне беше бяла, за разлика от отвратителните униформи в телесен цвят.

Застана пред огледалото до вратата на лечебницата и опита да се види с очите на Хейзъл. Под неговите очи имаше сенки, макар и не тъмни. Лицето му беше измършавяло. Изглеждаше състарен най-малко с пет години. Дори устните му бяха изтънели и по-опънати, а главата му — по-тясна, но илюзията вероятно се създаваше от ниско подстриганата му коса. Втренчи се в огледалото и му се стори, че сините очи принадлежат на непознат: в тях се четеше умора и подозрителност.

Доктор Касини се приближи и го тупна по рамото.

— Много си се издокарал, Филип.

Картър кимна, усмихна се и ненадейно сърцето му лудо затуптя от възбуда. Изпълни го прекрасно предчувствие, сякаш се беше върнал във времето и отиваше на среща с Хейзъл. Представи си как пътува с такси до Грамърси Парк, сложил букета на скута си, после се втурва нагоре по стълбата пред дома на любимата си, като взима по две стъпала наведнъж… а Хейзъл отваря вратата с кръглата пиринчена дръжка, преди още да е почукал.

— Да ти сложа ли инжекция?

— Не, добре съм, благодаря. — Пръстите започваха да го понаболяват, но часът бе едва дванайсет и половина. Бяха му инжектирали морфин в десет и той се надяваше, че въздействието му ще продължи до два без десет, когато свиждането щеше да е приключило. Ала след половин час болките се усилиха и той се изкуши от мисълта да помоли Пит да му инжектира нова доза. Все пак се въздържа, тъй като беше твърдо решен да не взема опиати преди срещата със съпругата си. Все пак накара санитаря да бинтова ръцете му, за да не я изплаши.

Слезе с асансьора. Носеше пропуск, подписан от доктор Касини и от надзирателя Кларк, който отговаряше за болничното отделение. Наложи му се три пъти да показва пропуска за нов подпис, докато стигна до Блок A, в началото на който се намираше входът към помещението за свиждания. Когато го наближи, почувства, че краката му се подкосяват.

Внезапно забеляза Ханки, който вървеше пред него и вероятно се беше запътил към килията си. Картър забави крачка, за да не го задмине; не искаше бившият му съкилийник да го види. Докато вървеше към решетките, се опита да надникне през тях, но така и не различи Хейзъл сред хората в чакалнята. В това помещение, което предпочитаха да наричат фоайе, имаше скамейки като в църква, разделени от широка пътека. В дъното, до външната врата, бяха поставени автомати за продажба на кафе, шоколади и дъвки. Между затворническия блок и чакалнята имаше пространство с размери около шест квадратни метра, наречено „клетката“, тъй като двете му стени бяха заменени с решетки. „Клетката“ винаги се охраняваше от двама надзиратели, никога не отваряха едновременно двете врати, нито пък допускаха посетител в помещението, когато в него се намираше затворник, дори ако последният предаваше на надзирателя чувала с писмата за изпращане.

Картър отдалеч забеляза Хейзъл. Съпругата му тъкмо подаваше пропуска си на надзирателя в чакалнята. Сърцето му лудо затуптя, но той извърна глава, за да не бъде обвинен, че е гледал през решетките.

— Сантос! — извика надзирателят, който стоеше до вратата, през която пропускаха затворниците.

— Тук! — Някакъв мъж тромаво се запъти към вратата.

— Колиган!

Затворниците в коридора намръщено и с известна доза завист наблюдаваха как „колегите“ им, облечени с бели ризи, щастливо се усмихват и бързат към помещението за посетители.

— Картър!

Надзирателят взе пропуска му, подписа го и му направи знак да продължи през вратата. Картър заслиза по оскъдно осветеното стълбище, което водеше към дълго помещение, разделено от стъклена стена с тясна полица с височината на маса. От двете страни на стената бяха подредени обикновени дървени столове, повечето от които вече бяха заети. Входът за посетителите беше от другата страна на стъклената „бариера“. В четирите ъгъла на помещението стояха въоръжени надзиратели. Картър се приближи към преградата, като търсеше с поглед Хейзъл.

Забеляза как тя влезе през вратата за посетители и без да откъсва очи от нея, тръгна към свободния стол от другата страна на стъклото и посочи към него, като същевременно успя да намери стол и за себе си. Жена му носеше синьото си вълнено палто и пъстър шал около врата. Цветовете се сториха необикновено ярки на Картър, сякаш наблюдаваше екзотична птица. Хейзъл се усмихваше, ала погледът й беше тревожен. Не откъсваше очи от ръцете му.

Той също се усмихна, сви рамене и заяви:

— Не се притеснявай, не ме боли… Изглеждаш великолепно. — Стараеше се да говори високо и отчетливо, тъй като стъклената преграда отчасти заглушаваше гласа му.

— Какво казва лекарят? Има ли някаква промяна? — попита Хейзъл.

— Не. — Той преглътна и погледна към часовника. Седеше като на тръни. Знаеше, че двайсетте минути ще изминат много бързо, а хабеше скъпоценното време в мълчание. Стигаше му и това, че вижда съпругата си. След няколко секунди попита: — Как е Тими?

— Добре е. — Тя навлажни с език устните си. — Отслабнал си.

— Нищо работа — само един-два килограма.

— Господин Магран обеща, че днес ще те посети. — Гласът й му напомняше за прохладна, кристалночиста вода. Цели шест седмици не беше чувал женски глас. Повтори, че изглеждала прекрасно, и гневно изгледа човека вляво от себе си, който разговаряше с мъж в черен костюм — вероятно неговия адвокат. Затворникът нетърпеливо повтаряше:

— Не знам, изобщо не знам. Защо все това ме питате?

Гласът му почти заглушаваше думите на Хейзъл.

— Лекарят определи ли диагнозата ти? — попита тя.

— Ами… още не бил сигурен. Трябвало да направи допълнителни рентгенови снимки…

— Значи състоянието ти е по-лошо, отколкото ми съобщи, нали?

— Нямам представа, скъпа. Нещо не е наред със ставите…

В едно от писмата си Хейзъл беше настояла да й съобщи имената на надзирателите, които го бяха изтезавали. Писала бе още: „Физическите мъчения са абсолютно забранени и незаконни в наше време“. Фразата „абсолютно забранени“ му се беше сторила абсурдна предвид на онова, което бе видял в затвора. Какво би казала Хейзъл, ако знаеше за стареца в Блок A, чиито зъбни протези се бяха счупили и тъй като нямаше кой да му ги залепи, той се хранеше само със супа? Нима отношението към него беше „законно“? Усети, че се задушава и че всеки момент ще се разридае. „Бих дал всичко на света да отпусна глава на скута на съпругата си“ — помисли си и изпъна гръбнак.

— Ще помоля Касини да побърза със заключението си.

— Дейвид твърди, че заключението ще му бъде от полза — заяви Хейзъл.

— Дейвид ли? Мислех, че е необходимо на Магран.

— Скъпи, нима забрави, че Дейвид също е адвокат? Той обеща лично да връчи документа на губернатора. Сигурна съм, че ще го стори по-бързо от Магран…

— Искам да знам кой от двамата е мой защитник! — прекъсна я той и погледна към ръцете си, които машинално беше свил в юмруци. Палците му пулсираха, сякаш всеки миг от тях щеше да бликне фонтан от кръв. — Чух, че често се срещаш със Съливан — добави и изражението на Хейзъл му подсказа, че е успял да й причини болка.

— Знаеш за всяка наша среща, Фил. Ако не беше той, щях напълно да се отчая. Вярно е, че всички съседи ми се обаждат по телефона или се отбиват у дома, но не могат да ми помогнат. Дейвид поне познава законите…

— Май ще е по-добре да ги забравим.

— Кое?

— Законите. Къде е правосъдието? Каква полза от него?

Тя въздъхна.

— О, скъпи, не говори така. Знам, че си уморен и изпитваш болка. — С треперещи ръце извади цигарите от чантата си и понечи да подаде пакета на Картър, но се досети, че ги разделя стъклената преграда. — Нямаш ли цигари?

— Забравих ги. Няма значение, не ми се пуши — излъга той и се загледа в нея, докато тя палеше цигарата си. Забеляза, че дълбока бръчка прорязва гладкото й чело. Хейзъл имаше прекрасна кожа и днес му се струваше неземно красива, сякаш беше рисунка върху платно или върху стъкло. Страните й бяха поруменели, а устните й бяха розови, макар че не носеше червило. Картър си помисли, че съпругата му има най-прекрасните устни, които някога е целувал. Запита се дали е позволила и дали ще позволи и на Съливан да я целува.

— Как се казват надзирателите? — попита тя. — Предполагам, че си се страхувал да ги споменеш в писмото си.

Той машинално се огледа и отговори:

— Не ме беше страх, но ми хрумна, че цензорите ще ги изрежат. Сега ще ти ги кажа: Мууни и Чърнивър.

— Мууни и… — Тъмносините й очи се втренчиха в него.

— Чър-ни-вър.

— Ще ги запомня. Най-важното в момента е лекарското заключение. Поискай го незабавно. Рентгеновите снимки могат да почакат. По-късно ще приложим и тях.

— Добре, скъпа. — Опитваше се да си спомни някоя забавна случка, с която да я разсмее. Докато беше в лечебницата, бяха възникнали няколко комични ситуации, но сега сякаш бяха заличени от паметта му. Усмихна се и каза:

— Сигурно както винаги ще вечеряш със Съливан.

— Както винаги ли? — Тя отново се намръщи.

— Ами… нали днес е неделя. Винаги се срещате в неделя вечер, нали?

— Не „винаги“, Фил. Съобщавала съм ти за всяка наша среща и дори съм ти разказвала за какво сме разговаряли и какво е било менюто.

Беше права и Картър млъкна. Все пак не можеше да забрави намеците, които Гауил беше направил в последното си писмо, макар да си казваше, че онзи сигурно преувеличава или си измисля какво ли не.

— Никога не си споменавал за храната тук — обади се Хейзъл.

Думите й го накараха да се поусмихне.

— Мисля, че няма да ти хареса. Ядем свински бузи… — Той млъкна и мислено добави, че им дават още какви ли не гадости, за които затворниците имаха специални названия.

— Поне на мен можеш да се оплачеш — промълви тя. — Бих дала всичко, за да споделя неволите с теб.

Болката ставаше все по-нетърпима и Картър се страхуваше, че ще загуби съзнание. Побърза да отговори:

— Дори не искам да си представям, че си в затвора. Не желая да научиш подробности за живота ми тук, защото ще се отвратиш. Понякога дори не искам да гледам снимката ти — имам чувството, че ще те омърся.

Тя изненадано вдигна глава и в очите й проблесна страх.

— Скъпи…

— Не ме разбирай погрешно — държа на посещенията ти. — Едри капки пот се стичаха по лицето му.

— Две минути до края на свиждането — обади се надзирателят.

Картър невярващо погледна часовника и видя, че действително са изминали осемнайсет минути.

— Господин Магран каза, че вече е писал на управителя на затвора за онова, което са ти направили…

— Няма да получи отговор — побърза да я прекъсне той.

— Защо? Нали е длъжен да отговори на твоя адвокат?

— Изразих се неточно — каза Картър, опитвайки се гласът му да не издаде тревогата му. — Ще пише на Магран, но съм сигурен, че няма да спомене нито дума за изтезанието.

Хейзъл закърши пръсти.

— Ще видим. О, миличък, как ми се иска да хапнеш нещо, приготвено от мен!

Той се засмя и се почувства така, сякаш някой го беше ударил право в сърцето.

— Тук има един старец на име Мак, който наближава седемдесетте. Не говори за нищо друго, освен за гозбите на жена си — ябълков сладкиш, телешко задушено, палачинки. — Той избухна в смях и раменете му се разтърсиха. Хейзъл също се засмя и лицето й сякаш се преобрази. — Знаеш ли кое е най-забавното? — Той избърса сълзите си. — Всички се оплакват колко им липсва сексът със съпругите и любовниците им, а дядкото се жалва от липсата на домашна храна. Прекарва цялото си свободно време в изработване на макети на кораби. Всъщност, откакто съм тук, работи само върху един макет, който е дълъг метър и половина, и съкилийникът на стареца протестира, че заемал прекалено много място. Килията му ехей там. — Той посочи надясно, сякаш помещението се виждаше.

— Край на свиждането! — провикна се надзирателят.

Картър бавно се изправи, без да откъсва поглед от Хейзъл.

Тя също стана. Още няколко секунди и щеше да си отиде.

— Миличък, това е първият човек, за когото ми разказваш. Искам да го правиш по-често, съобщавай ми всички подробности в писмата си. Довиждане до следващата неделя. — Изпрати му въздушна целувка, обърна се и излезе.

Картър пое дългия обратен път. Знаеше, че не ще издържи двайсетте минути с Магран, ако не му инжектират още една доза морфин. Когато стигна до края на блока, зави наляво и се озова пред килията на Мак. Вратата беше отворена, но той минаваше с шкурка корпуса на кораба и беше толкова погълнат от работата си, че не забеляза Картър. Макетът още не беше боядисан, но старецът беше доста напреднал с изработката — такелажът беше готов.

— Здравей, Мак. Помниш ли ме — казвам се Картър.

— Здрасти — любезно отвърна старецът, макар очевидно да не го беше познал, и отново се върна към работата си. — Имаш ли време да си поговорим?

— Не, съжалявам. Ще ти се обадя някой друг път — смотолеви и отмина.

Знаеше, че Мак е изградил свой свят, и му завиждаше. Старецът дори не беше забелязал бинтованите му ръце и това му подейства успокояващо. Хрумна му, че Мак дори не го е видял, само е чул гласа му.