Стъклената килия

Единайсета глава

След месец споменът за бунта, който беше продължил три дни и беше подробно отразен от медиите, почти се бе заличил от паметта на Картър. Навярно щеше да го забрави дори по-бързо, но в продължение на цял месец затворниците възстановяваха поразиите, които бяха направили: отново монтираха тоалетните чинии и умивалниците, поправиха счупените машини в пералнята, както и във всички работилници, а специално повиканите ключари (този занаят не се изучаваше в затвора) поправиха разбитите ключалки. Лечебницата беше препълнена със затворници с различни наранявания и със счупени кости. Най-печална беше съдбата на стария Мак, който не беше ранен, но се намираше в нея, защото беше „превъртял“, както се изрази Касини. Старецът обезумял, когато затворниците разбили с чук ключалката на килията му, нахлули вътре, запратили на пода корабния му модел и го стъпкали. Картър беше толкова потресен от случилото се, че писа за него на Хейзъл. Бунтът беше привлякъл общественото внимание към условията в затвора и съществуваше вероятност Мак да бъде приет в психиатрична болница, което беше по-добре, тъй като и лечебницата не знаеха как да се грижат за него. Не буйстваше, но не знаеше кой е и къде се намира и не можеше дори да се храни сам.

Метежът беше само незначителен епизод от живота на Картър, който не можеше да се примири със заобикалящата го действителност и ненавиждаше както надзирателите, така и събратята си по съдба. Опита се да го обясни на Хейзъл и смяташе, че се е изразил пределно ясно, ала в следващото си писмо тя го упрекна, че бил песимист и че не виждал доброто у хората и в съдебната система; предупреждаваше го, че щял да изпадне в дълбока депресия и да се превърне в мизантроп, ако не започне да възприема нещата в истинската им светлина. Не бива да делим хората само на добри и лоши. Съжалявам, че използвам такава изтъркана фраза, скъпи, но както Дейвид веднъж каза, истините са банални, тъй като са изричани прекалено често…

Картър призна пред себе си и пред нея, че до известна степен е права, но все пак последствията от бунта доказваха, че песимизмът му е оправдан: Макс Сампсън, който беше интелигентен и чувствителен, за разлика от повечето затворници, беше убит, Мак бе полудял (бедният човек беше лишен дори от свижданията с жена си, тъй като не можеше да бъде заведен в помещението за посетители, а външни лица не се допускаха в затворническите отделения), а най-закоравелият престъпник, когото наричаха Шведа, въпреки че беше нисък и мургав, получи самостоятелна килия под предлог, че бил заподозрян в подстрекателство към бунт. Ала в действителност той не беше изолиран от останалите затворници, тъй като разговаряше с тях в работилницата или в коридора. Истината беше, че затворническите власти се страхуваха да не им създаде допълнителни неприятности, затова бяха разрешили да бъде сам в килия.

По времето, когато течеше четвъртата година от присъдата на Картър, Дейвид Съливан се премести в Ню Йорк и се присъедини към адвокатска фирма, която се помещаваше в новопостроена сграда на Първо авеню. Междувременно Хейзъл се бе дипломирала; беше писала на Картър, че й предлагат служба в Европа, поради което обмисляла да запише Тими в училище в Швейцария (което щяло да даде възможност на момчето да учи в Швейцария), но накрая се беше отказала и беше започнала работа в някаква агенция за социално подпомагане, намираща се в Манхатън. Картър беше абсолютно сигурен, че решението й е повлияно от преместването на Съливан в Ню Йорк.

Тя идваше на свиждания само три-четири пъти годишно и отсядаше в единствения хотел в съседното градче Боман. Редките й посещения не се дължаха на липса на средства, а на факта, че Хейзъл беше много заета с работата си и трудно получаваше отпуск. Понякога оставаше само през двата почивни дни, но пишеше на съпруга си два-три пъти седмично. Често писмата й бяха придружени със снимки на Тими. Картър вече имаше цял албум с фотографии; повечето бяха на сина му и на Хейзъл, но не липсваха и снимки на хората, с които тя се беше запознала в Ню Йорк и които описваше в писмата си: семейство Елиът, Джеръми Сътър, състудент на Хейзъл, който се бил оженил за някоя си Сюзан. Всички те бяха чужди и безинтересни за него, но все пак залепваше фотографиите им в тетрадката, заместваща албум. Хейзъл изобщо не споменаваше за старите им приятели, например за Бланш и Еди Лангор. Двамата бяха писали два пъти на Картър през първата му година в затвора и той им бе отговорил. След време бяха заминали за Далас, където Еди беше назначен на работа, и кореспонденцията се прекъсна. Други приятели от Ню Йорк, очевидно смаяни от случилото се с Картър, му бяха изпратили едно-две съчувствени послания, след което сякаш забравиха за него.

Тими беше вече на единайсет. Два пъти месечно пишеше на баща си, ала Картър усещаше, че го прави по задължение и недоумява с какво да запълни белия лист. Надяваше се, че всичко ще се промени, когато отново види сина си. Знаеше, че отначало и на двамата ще им бъде трудно, но смяташе да прояви търпение и такт и не очакваше момчето да се хвърли в прегръдките му или да преодолее за седмица или за месец настъпилото отчуждение!

Картър беше поставил на библиотечката си вратичка със стъкло, която се заключваше, тъй като прекалено много хора взимаха книгите без неговото разрешение. Никога не отказваше томче на пациентите от лечебницата. Библиотеката му включваше произведения на Суифт, Волтер, Стенли Куниц, Ален Роб-Грие и Балзак, а сред тях се мъдреха един том на Енциклопедия Британика (забравен от някакъв пациент), енциклопедичен речник и наръчник на водопроводчика. Беше изчел всички книги от кора до кора. Под дюшека си бе скрил плоска дървена кутия с приспособления за чертане. Пружината на леглото му беше доста провиснала и кутията донякъде запълваше празнината. Той правеше чертежи на машинни части, които си спомняше, както и на такива, които сам беше изобретил, и ги пазеше в картонена кутия, поставена върху книгите в библиотеката. Най-много го радваше фактът, че все още можеше да чертае, въпреки осакатените си палци. Побърза да се похвали на съпругата си, ала Хейзъл настояваше той да се подложи на операция, дори беше разговаряла с най-добрия хирург в Ню Йорк. Картър знаеше, че е проявил немарливост и че е трябвало да се оперира много по-рано. Подозираше, че и Хейзъл знае истината. Не искаше да признае пред нея, че вече е свикнал с осакатените си ръце.

По време на петата си година в затвора той се опита напълно да се откаже от морфина, ала безброй пъти се поддаваше на изкушението и посягаше към спринцовката най-вече защото си въобразяваше, че положението не е особено сериозно. На втория или на третия ден след спирането на инжекциите започваше да трепери и в продължение на около дванайсет часа го обливаше пот, но това не му правеше впечатление. Доказа на себе си, че може да издържи един-два месеца без морфин, ако взима болкоуспокояващи таблетки. Болките в палците бяха по-поносими. По време на шестата година издържа цели единайсет месеца без наркотика. Радваше се на постижението си, защото знаеше, че излезе ли от затвора, не ще може да се снабдява с морфин. Освен това му се искаше да заяви на Хейзъл, че изобщо няма нужда от дрогата.

Десет месеца след като Картър влезе в затвора, договорът му с „Трайъмф“ изтече и Дрексъл престана да изплаща обещаните сто долара седмично. Фирмата имаше договор за построяване на още две сгради след злополучното училище във Фримонт. Дрексъл обеща да даде на Картър препоръчително писмо, но заяви, че щял да изчака освобождаването му, с цел да бъдело „по-актуално“. Когато прочете посланието на бившия си началник, Картър иронично се усмихна: „по-актуално“ означаваше, че Дрексъл не вярва в преждевременното му освобождаване. Какво ли щеше да напише старият сухар? „Препоръчвам Филип Картър, който успя да излежи присъдата си.“ Картър трябваше да напусне затвора през декември. Присъдата му беше намалена с три години и няколко месеца заради „добро поведение“.

Доктор Касини го възхваляваше в доклада си, който му даде да прочете. Дейвид Съливан, както и Дрексъл, се бяха застъпили за Картър пред началника на затвора. Тази Коледа той вече щеше да бъде у дома и за разлика от мнозина, на които се налагаше да започнат всичко отначало, Картър имаше всичко: съпруга, син, дом и пари. Още не му се вярваше, че лично ще поднесе на най-близките си хора подаръци, които никой не е разопаковал, които не са преминали през ръцете на надзирателите. На първи декември вече щеше да бъде заедно с Хейзъл; най-парадоксалното бе, че го освобождаваха преждевременно за примерно поведение, въпреки че беше убил човек. Месеци след бунта се страхуваше, че затворник с жестоко лице ще се приближи до него, когато е в дърводелската работилница или докато разнася лекарствата, и ще му прошепне: „Разбрах, че ти си очистил Уайти“, след което „работата му щеше да бъде спукана“, както би се изразил доктор Касини. Ала страховете му се оказаха напразни.