Стъклената килия

Седма глава

През май Хейзъл стана съдружничка на Елзи Мартел и писмата й бяха пълни с описания на магазина, който двете възнамеряваха да отворят, на цветовете на различните тъкани и на какво ли още не. Описваше дори кройките на дадени облекла, макар да знаеше, че Картър не проявява интерес към дамската мода. Той си спомни как тя веднъж му беше казала: „Харесваш роклите само когато ги облека“. В друго свое писмо тя споменаваше, че магазинът, наречен „Кутийка за дрехи“, се намирал на „Мейн стрийт“, близо до голямата дрогерия. Картър не можеше да повярва, че съпругата му ще работи в бутик на име „Кутийка за дрехи“, намиращ се в градчето Фримонт. Това му се струваше абсурдно и невероятно. Стана му неприятно, когато Хейзъл му писа, че Дейвид Съливан често се отбивал вечер в магазина, докато с Елси още поставяли тапетите. Веднъж поканил двете на вечеря („Много мило от негова страна“ — заявяваше Хейзъл), но поне три вечери излизал само с нея. „Беше чудесно, скъпи, тъй като нямах желание да се прибера вкъщи и да приготвя нещо за хапване. Бях капнала и навярно Дейвид е скучал в компанията ми, още повече че умората не ми позволи да танцувам…“ — пишеше му тя и добавяше, че когато излизала със Съливан, се прибирала по-рано, за да поднесе вечеря на Тими, след което го поверявала на съседското момиче Мили. Следобедите прекарвала в магазина, но не се притеснявала за Тими, тъй като училищният автобус го оставял пред дома им, после той си отключвал (винаги носел ключа на връвчица около врата си) и изваждал от хладилника сандвича, който тя му приготвяла.

Картър реши да си припомни френския език, който беше позабравил. Хейзъл му изпрати френския му речник и пълните съчинения на Верлен, а от Ню Йорк поръча най-новия роман, спечелил наградата „Гонкур“. Беше се занимавал с френски в продължение на пет-шест години, докато учеше в гимназията и в колежа. Знаеше, че сега чете по-добре, но почти не можеше да говори. За съжаление нямаше с кого да се упражнява.

Освен това се залови с изучаване на карате. Преподавател му беше Алекс, който един ден ненадейно му бе казал:

— Искаш ли да научиш основните принципи на карате? Ако питаш мен, това е наложително, защото с тези осакатени пръсти едва ли ще можеш да цапардосаш някого както трябва.

Алекс имаше право. Човек никога не знае кога ще му се наложи да „цапардоса“ някого. Ето защо Картър се съгласи да взима уроци по карате, с които отчасти запълваше времето си. Учителят беше по-нисък от него, но двамата имаха почти едно и също тегло. Той внимаваше да не докосва палците на Картър при различните схватки. Тренираха в коридора под развеселения поглед на дежурния надзирател. Алекс беше изнамерил два мръсни дюшека, които постилаха на пода. След три тренировки Картър писа на Хейзъл:

„Алекс ми дава уроци по карате. Занимавал се е с това бойно изкуство в армията и очевидно знае много по въпроса, но все пак ще те помоля да ми намериш наръчник по карате. Може би ще се наложи да го поръчаш чрез книжарницата във Фримонт.“ Искаше му се да добави, че заради осакатените си пръсти все още не е овладял напълно хващането за китките, но за сметка на това изпълнява чудесно саблените удари. Накрая се отказа, защото жена му ненавиждаше насилието. Алекс го бе научил да нанася и удар в шията, който наричаше „убиец“.

Хейзъл купи наръчника, ала цензорът забрани внасянето му в затвора и Картър така и не го получи. Най-парадоксалното беше, че тренировките се провеждаха пред очите на надзирателите. Картър се опита да заздрави ръцете си, като ги удряше странично върху дърво, ала скоро се отказа, тъй като изпитваше невероятна болка в палците.

Горещото лято му се строи безкрайно. Затворът беше построен върху хълм, но почти никога не се усещаше полъха на вятър. Дори да задухаше лек ветрец, той също беше горещ, но хората в нивите изправяха гръб, сваляха шапките си въпреки адската жега и оставяха въздушното течение да милва запотените им лица. Старинната сграда на затвора беше изградена от тухли и камъни, които седмица след седмица поглъщаха слънчевите лъчи и задържаха топлината, както бяха задържали зимния студ. През август килиите бяха нажежени като огромни пещи; в тях дори нощем не проникваше малко по-хладен въздух и обитателите им се задушаваха от вонята на собствените си пот и урина.

Хейзъл обясни, че през август Фримонт почти напълно се обезлюдявал и малцината останали жители били толкова замаяни от горещината, че не си подавали носа от къщи; ето защо решила да замине за Ню Йорк с Дейвид Съливан. Той имал приятели — семейство Нолтън — които живеели на 53-та улица срещу Музея на съвременното изкуство. Те предложили на Съливан апартамента си с климатична инсталация, тъй като през август щели да пътуват из Европа. Отначало Картър беше поразен от новината за заминаването й, сетне побесня от гняв, който постепенно беше заменен от примирение и чувство за поражение. Опитваше се да се утеши с мисълта, че двайсетгодишната дъщеря на Нолтънови често ще прекарва почивните дни в апартамента (който очевидно беше огромен и заемаше целия горен етаж на сградата), тъй като работела за през лятото в някакъв курорт близо до Ню Йорк. Тими също щеше да бъде там. Ала според Картър просторният апартамент криеше не по-малка опасност от хотелската стая с едно легло, наета от Хейзъл и Дейвид, които са се записали като съпрузи. Той писа на Хейзъл: „Нямаме ли достатъчно пари да отидеш на хотел?“.

Отговорът й гласеше: „Знаеш ли какво ще ми струва, ако отседна за цял месец в нюйоркски хотел? Да не забравяме и разходите за храна, защото с Тими ще трябва да се храним на ресторант… Ще се видим в неделя и ще поговорим по-подробно“.

В неделя тя заяви:

— Скъпи, вярно е, че съм привързана към Дейвид, но се кълна, че за мен той е като стар, удобен пантоф. — Внезапно избухна в смях и Картър забеляза, че жена му е в прекрасно настроение. Не я беше виждал такава от времето, когато бяха заедно в къщата във Фримонт… в къщата, където сега Съливан се чувстваше почти у дома си.

— Едва ли Дейвид подозира, че го смяташ за „удобен пантоф“ — намръщено отбеляза той.

Хейзъл втренчено го изгледа и повдигна вежди.

— Да не би да намекваш, че ти е неприятно да замина с Дейвид? Хайде, изплюй камъчето. Имаш право да ми се сърдиш.

Картър се поколеба. Осъзнаваше, че в компанията на Съливан тя може да отиде в заведения, където не гледат с добро око на жени без придружител. Не биваше да я лишава от възможността да се позабавлява. Затова отговори:

— Не, нямам нищо против.

Тя сякаш изпита облекчение и усмихнато изрече:

— Струва ми се, че не вярваш в платоничното приятелство между мъж и жена.

— Така изглежда.

— Уверявам те, че ние, жените, твърдо вярваме в платоничната любов.

— Вашите възгледи се различават от тези на силния пол.

— Господи, този мъжки шовинизъм!

— Допускам, че това може да се случи с по-възрастни и грозни жени. Но ти си прекалено красива и външният ти вид действа възбуждащо.

Въпреки че долови недоволството му, тя все пак замина. Август беше особено мъчителен за Картър, въпреки че получи куп писма и пощенски картички от нея. Тими проявил огромен интерес към Музея по естествена история. Веднъж Съливан го завел в Планетариума, докато Хейзъл посетила някаква разпродажба, откъдето си купила три чифта обувки. По този повод тя му писа: „Няма да обувам черните лачени пантофки. Ще чакам да излезеш от затвора и ще ги сложа за първи път, когато отидем на танци. Какво каза доктор Касини, когато видя последните ти рентгенови снимки?“.

Касини го беше обсипал с медицински термини, но най-същественото бе, че долният край на втората става е прекалено уголемен и не се побира във вдлъбнатината си. Картър беше предложил костта да бъде „издялкана“, но очевидно Касини не се наемаше да извърши операцията и се обяви против нея. Картър искаше да бъде прегледан от специалист, но си мислеше, че ще бъде освободен най-късно до декември, след като жалбата му бъде разгледана от Върховния съд, затова не настоя да го заведат на друг лекар. За целта беше необходимо разрешение от надзирателя и въоръжена охрана в случай, че трябваше да напусне затвора — бюрократични процедури, при мисълта за които той потръпваше. Палците му вече не бяха така подути и ръцете му не бяха превързани, ала кожата беше розова, като че натрапчивата болка тлееше отдолу. Осакатените му пръсти бяха почти безполезни, но той все пак си служеше с тях; в противен случай навярно би се решил на ампутация. Все още си инжектираше четири милиграма морфин дневно, въпреки че бе започнал с двойно по-малка доза. Следователно с течение на времето се беше пристрастил още по-силно към наркотика.

Хейзъл и Тими останаха в Ню Йорк три седмици и два дни. Върнаха се със самолет в събота, за да може Хейзъл да дойде на свиждането в неделя. През този съботен ден, когато поради невижданата горещина в лечебницата бяха докарани неколцина затворници с топлинен удар, Картър получи писмо от Лорънс Магран, който с прискърбие му съобщаваше, че Върховният съд е отхвърлил молбата за повторно гледане на делото.

Картър реагира по странен начин. Седна на леглото си, без да изпуска писмото. Не чувстваше нищо — нито изненада, нито разочарование, въпреки че през последния месец беше започнал да вярва, че съдът отново ще гледа делото му. Магран бе открил трима нови свидетели, които бяха видели как Палмър осребрява чекове, както и още две банки, в които въпросният Палмър беше внасял пари като катеричка, събираща шишарки за през зимата. Картър беше убеден, че откритията на адвоката представляват „нови и важни веществени доказателства“, които му осигуряваха повторен съдебен процес. Магран беше на същото мнение, въпреки че депозитите на Палмър в петте банки не надвишаваха петдесет хиляди долара. В последното си писмо обещаваше, че ще посети затвора тази или следващата неделя.

Картър стана от леглото и се приближи до прозореца в дъното на стаята. На около километър, на пътя към затвора, се издигаше арка с надпис, каквато можеше да се види на входовете на увеселителни паркове или гробища. Тя сякаш трептеше сред августовската жега, но в ясни дни от прозореца се разчиташе надписът, който гласеше: ЩАТСКИ ЗАТВОР. Към арката се движеше черна кола, която оставяше след себе си облаци прах. След секунди премина под надписа и се озова в свободния свят. „Хейзъл още не знае за отказа на Върховния съд“ — внезапно си каза Картър. Самолетът й пристигаше в седем и десет. Беше изминала стотици километри, за да научи неприятната новина.

„Затворът ме е направил напълно безчувствен“ — помисли си той и ненадейно изпита гняв.

В седем и половина пораженското настроение го беше напуснало. Седеше пред пишещата машина на доктор Касини и с два пръста печаташе писмо до Лорънс Магран. След като спомена, че е получил съобщението с неприятната новина, той продължи:

След като свърши с писмото, си легна, въпреки че едва минаваше осем. Беше прекалено отчаян и дори не си инжектира морфин, както обикновено правеше, преди да се опита да заспи. Усещаше пулсираща болка в палците, която щеше да се засили и да му попречи да заспи. Навярно към един щеше да стане толкова нетърпима, че да го принуди да си инжектира поредната доза. Затворът и морфинът бяха най-страшните врагове на Картър. Всъщност наркотикът беше едновременно негов враг и приятел, все едно, че бе същество от плът и кръв. Като Дейвид Съливан. Или като закона, който понякога закриляше хората (в това Картър не се съмняваше), а в други случаи ги преследваше (както в неговия случай).

Когато в неделя Хейзъл дойде на свиждането, вече беше научила новината. Картър го разбра още щом тя влезе в помещението за посещения. Усмивката й беше пресилена, от Хейзъл не се излъчваше онази жизненост, която привличаше погледите на надзирателите и на затворниците. Обясни, че тази сутрин Съливан телефонирал на адвоката, който му съобщил неприятната вест. После Дейвид я съобщил и на нея.

— Съжалявам, Хейз — промърмори Картър. Спомни си за многобройните писма, които беше съчинила (бяха наивни и изпълнени с гняв, после се беше научила да пише официални послания) и изпратила до редакциите на местния вестник на „Ню Йорк Таймс“, както и до губернатора на щата. Тя не пропускаше да му донесе копията, за да ги прочете и той.

— Дейвид е тук — внезапно обяви Хейзъл. — Иска да те види.

Изглеждаше толкова покрусена, че Картър положи огромно усилие гласът му да прозвучи уверено.

— Магран веднъж спомена, че законът не забранява изпращане на втора жалба до Върховния съд. Между другото, знаеш ли дали той ще дойде днес?

— Не. Може би е казал нещо на Дейвид.

Картър се опита да смени темата и заразпитва как са прекарали в Ню Йорк. След няколко минути осъзна, че разговорът не върви, и попита дали на Тими му е скучно във Фримонт.

— О, Фил! — Хейзъл рязко се приведе и закри лицето си с длани. Главата й почти се допираше до стъклото и на Картър му се прииска да я погали. Вместо това се опита да се засмее и промърмори:

— Скъпа, не плачи. Остават ни още осем минути.

Тя отдръпна ръцете си и се изправи на стола.

— Не плача — заяви спокойно, въпреки че очите й, бяха насълзени.

Отново заговориха за Ню Йорк и осемте минути неусетно изминаха. Хейзъл се изправи и каза:

— Ще ти пиша още довечера, скъпи. Остани да се видиш с Дейвид.

В този момент Съливан влезе в помещението и Картър го посочи на надзирателя.

— Имам още един посетител.

Човекът от охраната погледна пропуска, за да се убеди, че Съливан е дошъл при Картър, сетне затворникът и адвокатът седнаха един срещу друг от двете страни на стъклената преграда.

Дейвид Съливан беше на около трийсет и пет, с няколко сантиметра по-висок от Картър и малко по-слаб, въпреки че след влизането си в затвора Картър беше свалил поне осем килограма. И двамата имаха сини очи, но тези на адвоката имаха по-наситен цвят и бяха по-малки. Съливан неизменно беше олицетворение на спокойствие и самоувереност. Когато седна срещу Картър, не се опита да го утешава заради отхвърлянето на жалбата му, а подхвана направо:

— Разбира се, твое право е да подадеш втора молба. Магран е имал предвид точно това. Не се отчайвай, Фил. Всяко зло за добро — сега ще разполагаме с повече време за събиране на необходимите доказателства.

Картър се чувстваше раздвоен. Подозираше, че неговото дело е станало едва ли не хоби на Съливан. Ако след години адвокатът напишеше мемоарите си, няколко страници положително щяха да бъдат посветени на сложния и заплетен казус „Картър“. Стори му се, че вижда написаното: „Съпругата на Картър стана моя жена, спътница в живота ми…“. Внезапно се опомни и се заслуша в думите на посетителя си.

— Опитвам се да докажа какви суми е харчил Гауил, Тутинг събираше същата информация относно Палмър. Свързах се дори със собствениците на магазините, от които си е купувал алкохол и които са доста на брой, но за съжаление повечето не са запазили старите си разписки. — Съливан смръщи чело и свъси изрусените си от слънцето вежди, сетне се приведе и изгаси цигарата си в пепелника. — Гауил и Палмър поне два пъти са били в Ню Йорк по едно и също време. Проявили са голяма предпазливост, пътували са с различни полети и са отсядали в различни хотели. Едно от нещата, с които се занимавах в Ню Йорк, беше да разпитам администраторите на двайсетина хотела.

Фразата „Едно от нещата, с които се занимавах в Ню Йорк“ жегна Картър.

— Проучванията отнемат много време — продължи Съливан. — Знам, че едва издържаш в тази атмосфера. — Той се огледа, сетне вдигна очи и към тавана. — Трябвало е да разрушат сградата още в началото на века или още по-рано.

— Или пък никога да не я строят.

— Прав си — засмя се адвокатът. Зъбите му бяха хубави, но подобно на устата му изглеждаха малки върху широкото му лице.

Картър подозираше защо Гауил и Палмър са били в Ню Йорк по едно и също време: Гауил, който също като шефа си беше ерген и обичаше празненствата, вероятно е чукал приятелките на Палмър. Ала не издаде мислите си пред Съливан, а подхвърли:

— Хейзъл ми каза, че сте прекарали чудесно в Ню Йорк.

— Дано да се е поразведрила. За съжаление не можах да й отделя повече време. Тя ме запозна с приятелите си, аз от своя страна, й представих старите си познайници, така че не минаваше вечер, без да ни поканят някъде. Тими почти винаги идваше с нас и дори да му се приспеше, домакините любезно ни предоставяха легло за него.

— Ще ти задам един въпрос, но искам да ми отговориш искрено: как се справя Хейзъл? Питам теб, тъй като напоследък прекарвате доста време заедно.

Изражението на Съливан стана още по-сериозно.

Картър очаквателно впери поглед в него. Вече съжаляваше за необмисления си въпрос. Не искаше адвоката да си въобрази, че много държи на неговото мнение.

— Смятам, че Хейзъл постъпи правилно, като прие предложението на Елси. Така поне няма да скучае. Не че няма достатъчно занимания вкъщи, но работата в магазина ще я накара да забрави за… е, нали знаеш. Тя е силна жена. По-точно — притежава изключително силна воля.

— Твърди, че много държи на теб.

— Дано да е така — откровено изрече Съливан.

— Сигурен съм, че и ти я харесваш, иначе нямаше да прекарваш толкова време в компанията й.

Адвокатът примигна и сякаш настръхна, ала успя да се усмихне и лицето му остана невъзмутимо.

— Фил, мислиш ли, че щях да те посещавам в затвора, ако имах непочтени намерения спрямо жена ти? Невъзможно е да ме смяташ за такъв лицемер.

Картър си спомни как Гауил беше заявил, че Съливан е истински лицемер, неспокойно се размърда на стола си и промърмори:

— Не съм казал, че намеренията ти са непочтени.

— Навярно Хейзъл е най-вярната съпруга на света — заяви адвокатът, а глас в съзнанието на Картър прошепна: „Сигурен е, защото се е опитал да я ухажва“. — Личи си по всичките й постъпки — продължи Съливан. — Само за теб говори, пише ти всеки ден, едва дочаква деня за свиждане. Когато пътуваме с кола из околностите на Фримонт, тя непрекъснато ми показва местата, където сте се разхождали или сте си устройвали пикник. — Той сви рамене и замислено сведе поглед към плота пред себе си. — Сподели с мен, че мечтае да излезеш от затвора и да заминете за Европа. Доколкото разбрах, веднъж сте били на Стария континент.

— Да — потвърди Картър. Бяха предприели сватбено пътешествие из Европа, средствата, за което бяха осигурени от чичо Джон и леля Една. — Влюбен ли си в нея? — внезапно изтърси той.

Съливан леко се изчерви и придоби тържествено изражение.

— Няма причина да ми задаваш този въпрос.

— Така е — поусмихна се Картър. — И все пак моля да ми отговориш.

— Смятам, че това няма абсолютно никакво значение…

— А пък аз мисля, че има — побърза да го прекъсне Картър.

— Добре, сам си го изпроси — заяви Съливан, който беше успял да се овладее. — Влюбен съм в нея, но знам, че нямам никакъв шанс, и не се опитвам да я спечеля.

— Нима? Призна ли й чувствата си?

— Да. Тя каза… че помежду ни не може да има нищо, и предложи повече да не се срещаме. Очевидно беше неприятно изненадана — добави адвокатът и стрелна с поглед Картър. — По-късно съжалих, че съм издал чувствата си.

Картър внимателно го наблюдаваше.

— Казах й, че никога повече не ще й споменавам за любовта си, но държа да се виждаме — продължи Съливан.

— Ясно — промърмори Картър, но всъщност не разбираше нищо. Освен че положението е взривоопасно.

— Мисля, че й се обясних преди шест месеца. Оттогава не съм казал нито дума по този въпрос. — Втренчи се в Картър със самодоволно изражение, сякаш се възхищаваше от благородната си постъпка.

— Нима изпитваш удоволствие, когато се самоизтезаваш?

— Предпочитам сегашното положение, отколкото изобщо да не виждам Хейзъл — напълно сериозно заяви адвокатът.

— Ако не бях в затвора, щеше ли да й направиш признание? Питам се дали въобще щеше да се влюбиш в нея.

Съливан се позамисли, сетне отвърна:

— Не знам.

— Престани да ме баламосваш! — сопна се Картър, при което събеседникът му подскочи, като че му беше ударил плесница.

Адвокатът отмести стола си от масата и отново кръстоса крака.

— Признавам, че имаш право. Нито аз, нито Хейзъл знаехме докога ще останеш в затвора. Дори сега бъдещето ти е неясно. Когато човек е влюбен, не крие чувствата си от жената на мечтите си. Помолих я и толкова!

Картър притисна палците си върху кибритената кутийка на масата.

— Преди малко спомена, че си се обяснил на Хейзъл, сега казваш, че си я помолил за нещо.

— Грешиш. Признах й, че я обичам, след което никога не сме говорили по този въпрос.

Картър не му вярваше. Познаваше Хейзъл и знаеше, че би отказала да се среща със Съливан, ако признанието му я е обидило и поведението му й се е сторило нахално. Най-важното беше, че тя не понасяше досадниците, а почти всяка вечер прекарваше в компанията на адвоката.

— Не е ли парадоксално, че човекът, влюбен в съпругата ми, се опитва да ме измъкне от тук?

Съливан се засмя.

— Не говори глупости. Нямам никакъв шанс да спечеля Хейзъл, независимо дали си в затвора, или на свобода.

„Май си противоречиш — помисли си Картър. — Преди малко призна, че нямало да се обясниш на Хейзъл, ако не бях далеч от нея.“

— Повярвай ми, че искрено обичам Хейзъл. Ще ти помогна да излезеш от затвора, за да я направя щастлива, защото тя желае само теб.

Картър се облегна на масата, усмихна се и мислено отправи към Съливан няколко цветисти ругатни, които беше научил тук, сетне заяви:

— Мисля, че времето на истинските кавалери безвъзвратно е отминало.

— От разказите на Хейзъл разбрах, че си непоправим романтик. Не позволявай на живота в затвора да те превърне в циник.

Картър мълчеше.

— Смяташ ли, че нарочно се бавя с разследването на Гауил? — попита Съливан и се приведе. — Изпратил съм и запитвания до фирмите, в които е работил и които се намират из цялата страна. Той знае за интереса ми към него. Дори да не е замесен в аферата със строителните материали, в миналото си е вършил много тъмни сделки. Действията ми го изнервят. Дрексъл отдавна да го е уволнил, но се колебае от страх да не го обвинят, че не умее да подбира персонала си. — Адвокатът очаквателно погледна събеседника си и след като Картър отново не реагира, гневно добави: — Сигурен съм, че ако се разровя по-надълбоко, Гауил ще ме отстрани.

— Едва ли.

— Не ме разбра — исках да кажа, че ще ме убие. Или ще накара някого да ме очисти.

— Не може да бъде. Мисля, че страховете ти са безпочвени.

— Нямаше да говориш така, ако знаеше в какво се е забъркал в Ню Орлийнс. Там е било извършено загадъчно убийство — някой си Бийчъм, член на щатската законодателна комисия, е бил удушен и захвърлен в реката. Въпросният Бийчъм яростно се е противопоставял на застрояването на нови парцели в района. Естествено, Гауил и шефовете на компанията, в която работел, заявили, че нямат нищо общо с убийството, но малко след това компанията успяла да получи разрешение за строителство. Предполагам, че се питаш защо ти разказвам тази история, но тя показва що за човек е Гауил. Сигурен съм, че ще отстрани всеки, който е застанал на пътя му…

Картър усети, че надзирателят сложи ръка на рамото му, и се изправи — свиждането беше приключило.

Съливан също стана. Очевидно изпитваше облекчение, че разговорът им е прекъснат. След секунди възвърна обичайното си самоуверено изражение и подхвърли:

— Ще се видим скоро, Фил. Горе главата! — Обърна се и бързо се отдалечи.