Стъклената килия

Седемнайсета глава

Излезе от дома си в шест без двайсет и взе такси, което го отведе на посочения адрес в Джексън Хайтс. Сградата, където живееше Гауил, си приличаше като две капки вода със съседните грозновати осеметажни тухлени здания, които бяха построени под ъгъл на уличното платно, но покривите им се допираха. Картър отвори външната врата и се озова в коридор, претъпкан с бебешки колички, където миришеше на готвено. Взе асансьора до шестия етаж и позвъни на Гауил.

— Здравей, Фил — дружелюбно го поздрави домакинът, когато му отвори. Беше по риза, от устата му стърчеше цигара. — Заповядай.

Картър влезе във всекидневна, обзаведена с евтини мебели, които в комбинация с репродукциите по стените придаваха на помещението безличния вид на хотелска стая. Хвърли палтото си върху грозното зелено канапе, прие предложението на Гауил да му налее някакво питие и се огледа. Дневната беше свързана с коридор с друго помещение.

— Сами ли сме, или си поканил още някого? — провикна се той.

— Само двамата с теб сме. Реших, че така ще се чувстваш по-спокоен. — Домакинът влезе с две чаши и се запъти към кръглата масичка пред канапето. Между двата препълнени пепелника беше поставен издут кафяв плик. Гауил седна и заяви: — Всичко, което те интересува, е тук. — Извади напосоки няколко листа хартия и добави: — Както вече ти казах, записите засягат предимно Съливан, но в тях са включени имената на хората, които са го посещавали.

Продължи да говори и да ровичка в плика, докато накрая Картър го прекъсна:

— Щом имаш доказателства, дай да ги видя.

— Готово. Ето един доклад от моите хора, отнасящ се за двайсет и седми юни преди три години: „Госпожа Картър дойде в шестнайсет и трийсет и пет, тръгна си в осемнайсет“. Това е по времето, когато жена ти е посещавала колежа в Лонг Айлънд; навярно е казвала на Тими, че занятията й приключват едва в пет, защото доста често е навестявала нашия общ приятел Дейвид. Ето, чети: „Госпожа К. идва в шестнайсет и трийсет и пет, тръгва си в осемнайсет и двайсет“. — Разрови записките и продължи: — „С. влиза в къщата в двайсет и един и петдесет заедно с госпожа К. Тя си тръгва в полунощ, С. я качва в такси.“ Това се е случило само преди година. — Наведе се и подаде листа на Картър.

Извади още шест бележки; последния път Хейзъл беше напуснала апартамента на Съливан в два след полунощ, придружавана от двама души — през онази нощ адвокатът беше устроил някакво празненство.

— Всъщност късният час няма никакво значение — ехидно заяви той.

Картър се усмихна и промълви:

— Това ли е всичко? Знаех си, че преувеличаваш. — Чувстваше се отегчен и изпитваше раздразнение към себе си, задето си беше направил труда да дойде тук.

Гауил смаяно го изгледа — личеше си, че е разочарован. Сетне възкликна:

— Преувеличавам ли? Ще запееш друга песен, когато чуеш записите. — Стана и извади от гардероба една голяма кутия и друга — по-малка. Втората кутия беше пълна с аудиокасети. Картър се питаше дали ще му се наложи да прослуша всичките, тъй като домакинът очевидно не знаеше точно какво търси. Гауил започна да рови из касетите като мърмореше:

— Наложи се да влизам два пъти в дома на Съливан — веднъж да монтирам касетофона, сетне да го взема. Да видим какво имаме тук… Марчанд… — Върна касетката в кутията и извади втора. — Пак е за Марчанд. Той е друг мой голям приятел — иронично допълни и продължи да рови в кутията.

Картър дръпна от цигарата си и си каза, че Гауил е психичноболен; навярно параноята му се е подсилила от разследването, организирано от Съливан. Погледна към записките, натрупани върху канапето, и се запита дали Гауил е събирал информация за всички, за които си е въобразил, че го преследват. Какви ли суми беше платил, за да се добере до гнусните подробности? Може би затова беше почти разорен и живееше в евтин апартамент.

— А, ето къде били — промърмори домакина. — Виж, на всяка касетка пише „Съливан“.

Пусна касетофона и доволно се усмихна. Картър се усмихна, докато слушаше разговора между адвоката и момчето от ателието за химическо чистене, което бе пропуснало да донесе белия смокинг на Съливан. Някаква врата се затръшна и настъпи тишина.

— Грег, защо не превъртиш лентата? — обади се той.

— Невъзможно е, защото ще пропуснеш нещо — отговори Гауил, който се беше привел над касетофона; дочу се гласът на Съливан, който запази маса за девет часа в някакъв ресторант.

— Монтирахме подслушвателното устройство в слушалката — самодоволно прошепна Гауил.

Отново настъпи тишина. Той превъртя лентата, докато се дочуха гласове. Хейзъл влизаше в дома на Съливан.

— Как си, скъпа? — попита я адвокатът.

— Добре, а ти как си? Какъв ден, а?

— Запазих маса за девет, невъзможно беше за по-ранен час. Нали нямаш нищо против, миличка?

— Напротив — така ще бъдем по-дълго заедно. Идва ми да си сваля обувките.

— Хвърли ги, щом те убиват — засмя се Съливан. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не още. Благодаря.

— Скъпа…

Отново се възцари тишина и Картър си помисли, че навярно двамата се целуваха.

— Как ти се струва? — обади се Гауил.

— Не ставай смешен. Трябваше да поставите подслушвателното устройство в спалнята, за да докажете нещо — засмя се Картър.

— Тими не се ли бои да остава сам? — прозвуча гласът на адвоката.

— Ще спи при един негов съученик — беше отговорът на Хейзъл.

— Чудесно! — възкликна Съливан, сетне двамата напуснаха помещението, защото гласовете им постепенно заглъхнаха.

— Чу ли? — попита Гауил. — Записът е направен само преди няколко месеца, през октомври.

Картър познаваше нюансите в тона на Хейзъл и настроенията й. Много пъти беше разговаряла с него по същия начин.

Гауил изключи касетофона и иронично повтори:

— „Тими ще спи при негов съученик.“

Ръцете на Картър трепереха, но той ги разпери престорено небрежно и заяви:

— От време на време синът ми прекарва нощта при приятел, особено ако планираме да се приберем късно от някое празненство.

— Хайде, приятелю, не се преструвай на толкова наивен.

Картър кисело се усмихна. Не можеше да продължи да се преструва, че не се е случило нищо особено. Ако се съдеше по надписа на касетата, записът наистина беше направен през октомври; не му се вярваше досадникът да е подправил датата.

Гауил грабна чашата му, напълни я и я сложи на масичката, сетне заяви:

— Най-добре ще бъде някой следобед да проследя жена ти и да ти се обадя, когато е със Съливан. Ще отидеш в дома му и…

— И какво?

— Ще… ще го удушиш в собственото му легло.

Картър почувства, че челото му е покрито със студена пот.

— Мисля, че го мразиш повече, отколкото го мразя аз, и ти ще ме изпревариш.

— А пък аз мисля, че именно ти имаш моралното право да го довършиш.

— Отстъпвам ти тази чест — засмя се Картър, сетне сведе очи към чашата си, тъй като Гауил напрегнато го наблюдаваше. Докосна влажното си чело и му хрумна, че се чувства както навремето, когато се отказваше от морфина.

— Какво ще кажеш за една доза? — попита домакинът, сякаш беше прочел мислите му. — Скрил съм нещичко в тоалетната. Дрогата е първокласна, сам ще се убедиш.

Картър се облегна назад и дълго мълча, макар да знаеше, че не ще устои на изкушението. Накрая промълви:

— Защо не?

— Излъгах те, че съм го скрил в тоалетната, но сега ще го донеса. — Гауил скочи от мястото си като добър домакин, който се старае на гостите му да не им липсва нищо и отиде в спалнята, сетне влезе в банята.

Картър го последва и видя на пода голяма кутия, в която между прегради бяха поставени поне четирийсет ампули. Пълна, кутията навярно съдържаше поне двеста и четирийсет броя.

— Всяка е от по шест милиграма — обясни Гауил и постави спринцовката на ръба на умивалника. — Прецени дали да използваш цялото количество. — Той любезно се усмихна и излезе от банята.

Картър действаше машинално и за секунди успя да инжектира половината от морфина във вената си, въпреки че ампулата и спринцовката бяха различни от онези, които беше употребявал в болницата. Чудеше се откъде ли Гауил се е снабдил с толкова много дрога, но реши, че няма смисъл да го пита. Търговията с наркотици беше много доходна и благодарение на натрупаните печалби Гауил можеше да си позволи да наема частни детективи и да подправя документи. Дори при занижени цени кутията с шестте реда ампули струваше минимум шест хиляди долара. Върна се във всекидневната, където Гауил го посрещна с думите:

— Ако искаш, вземи си няколко за вкъщи.

— Благодаря, но не искам.

Картър се усмихна и се настани в огромното кресло. Усещаше как го обзема добре познатото чувство. Посегна за чашата, която му подаваше домакинът, въпреки че вече изобщо не му се пиеше.

— Говоря съвсем сериозно, Фил. Ти си единственият, който може да затрие Съливан и да се отърве безнаказано. Законът защитава измамените съпрузи.

Картър се намръщи, после се засмя.

— Смяташ ли, че ще ми се размине, след като вече съм бил в затвора?

— Съпругът има право да…

— Мисля, че този закон важи само в Тексас.

Гауил млъкна и избърса устни с опакото на дланта си, сетне замислено промълви:

— В такъв случай ще инсценираме убийството така, сякаш го е извършил някой от моите хора. Полицията ще бъде безпомощна. Възможно е да те заподозрат, но… — Той замълча и стрелна изпод око събеседника си.

Картър си мислеше, че Гауил говори врели-некипели, но все пак си представи как нанася смъртоносен удар на адвоката.

— Сигурен съм, че ще заподозрат именно мен, ако го сторя — промърмори и погледна часовника си. Беше седем без четвърт и Хейзъл навярно се питаше къде е отишъл, тъй като не й беше оставил бележка. — Същото ще се случи дори ако съм невинен.

— Помисли по въпроса, Фил. Надявам се да съчиним някакъв план. Много добре знаеш, че жена ти никога няма да скъса със Съливан, затова трябва да го отстраниш.

Картър се преструваше на безразличен, но сърцето му биеше лудо. Чувстваше се като в затвора, когато усещаше някаква заплаха или миг преди да му нанесат удар; подобно усещане беше имал на няколко пъти в килията на Макс, когато се беше озовавал с гръб към Скуиф.

— Предпочитам ти да свършиш тази работа — заяви той и се изправи.

— О, не, оставям всичко в твои ръце.

Картър се разсмя. Гауил също се усмихна, сетне измъкна портфейла си. Извади някаква снимка и я подаде на госта си.

— Приеми един скромен подарък. Датата е отзад.

Картър взе фотографията. Хейзъл беше заснета в гръб, докато изкачваше стъпалата пред дома на Съливан на Трийсет и осма улица. Обърна снимката и прочете: „4 ян. 16.30“.

— Обикновено тя работи до пет и половина — промълви той, сетне побърза да продължи, за да не бъде прекъснат от събеседника си: — Знам, защото много често съм се обаждал в службата й след пет.

— Съливан също работи до късно и все пак виждаш, че двамата успяват да се срещат. За любовта няма прегради, както беше казал някой. Дори да не си повярвал на записите, не можеш да отречеш онова, което виждаш.

Картър вдигна рамене и хвърли снимката на масичката. Хейзъл носеше тъмнокафявото палто с кожена яка и маншети, с което през тази зима ходеше на работа. Внезапно почувства, че му се повдига.

— Стегни се. — Гауил го потупа по рамото. — Знаеш, че не те лъжа. Съгласен съм да се състезаваме за удоволствието един от нас да очисти Съливан, но съм сигурен, че ще спечелиш.

— Лека нощ, Грег.

Гауил изтича да му отвори вратата.

— Доскоро, Фил.

Когато Картър се прибра вкъщи, Хейзъл му извика от кухнята:

— Здрасти. Къде беше?

Той прекоси дневната и застана до вратата.

— Излязох да се поразходя.

Тя го изгледа, после отново се зае да отваря пакета със замразения грах.

Картър можеше да се обърне, тъй като съпругата му не се залови да го разпитва, но в продължение на няколко секунди не откъсна очи от нея. Отдалечи се едва когато Хейзъл отново го погледна. Прибра палтото си в дрешника и тръгна към банята, като преди това надникна през отворената врата на Тими. Момчето лежеше по корем на пода и пишеше домашното си. Дясната му ръка беше превързана.

— Здравей, Тими. Виждам, че си пострадал. Сериозно ли е?

— О… нищо работа. Днес следобед паднах, докато играехме хандбал.

— Значи е драскотина. Дълбоко ли е?

— Всъщност се порязах на някакво стъкло, но раната не е дълбока — отвърна Тими, без да вдигне поглед от тетрадката си.

Картър се поколеба за миг, после влезе в банята. Изми ръцете си със сапун и наплиска лицето си. Чувстваше се превъзходно. Беше получил потвърждение, че жена му има любовник, но морфинът създаваше странно усещане за благополучие, сякаш в днешния ден светът му не се беше преобърнал. Успокояваше го мисълта, че Гауил знае за любовната връзка на Хейзъл, но въпреки това изобщо не е шокиран, дори гледа на цялата история с известно чувство за хумор. Беше казал: „За любовта няма прегради“, и Картър с ирония си помисли, че навярно завръщането му от затвора не е било достатъчно важно събитие, та жена му и любовникът й да прекъснат връзката си.

Върна се в кухнята и предложи на Хейзъл да изпият по нещо преди вечеря.

— Не, благодаря. Но ти си налей каквото пожелаеш.

— Не ми се пие сам.

Хейзъл постави ястието с риба и грах във фурната на електрическата печка, затвори я и отново попита съпруга си:

— Няма ли да ми кажеш къде си бил?

Той беше смаян от нахалството й, но не се издаде. Хейзъл се държеше гузно като Съливан, тъй като беше не по-малко виновна от него.

— Разхождах се — нагло излъга, преди да осъзнае какво казва. Но не се поправи, а се обърна и отиде във всекидневната.