Стъклената килия

Четвърта глава

След като Пит му инжектира нова доза морфин, той седна на един от бамбуковите столове в дъното на лечебницата. Беше толкова нервен и напрегнат, че краката му трепереха и токовете на обувките му потрепваха по пода, застлан със сив линолеум. Посещението на Хейзъл го бе накарало да осъзнае ужасяващия факт, че през последните три месеца съзнателно се е опитвал да забрави действителността. Оказало се бе обаче, че тази въображаема „броня“ не е неуязвима. Лесно беше да се самозаблуждава, докато беше заобиколен от затворници или под наблюдението на доктор Касини. Ала минутите, които беше прекарал с Хейзъл, сякаш отвориха очите му за истината. Нетърпимата болка напълно бе сломила духа му. Беше хленчил пред Хейзъл, не бе успял да скрие горчивината си и се беше проявил като пълен неблагодарник. Накратко, бе постъпил точно така, както не би трябвало.

Облегна се на стола и постепенно почувства чудотворното въздействие на морфина, който нападаше болката и както обикновено, печелеше битката — надмощието му щеше да продължи около два часа. Сетне болката щеше да събере сили, да контраатакува и този път да победи. Подобно на играта, наречена „затвор“, това също беше игра — безсмислена и нереална. За Картър затворът представляваше поредица от ужасни преживявания, след всяко от които той полагаше усилия да се приспособи към заобикалящата го действителност. Спомняше си неописуемото си смущение, когато го накараха да се съблече гол заедно с дузина други мъже, които приемаха тук в същия ден; един имаше циреи по гърба си, друг, с превързана глава, още не беше изтрезнял и бърбореше несвързано. Най-силно впечатление му бе направил двайсетинагодишен младеж с белязано лице и с изящно очертани устни като на момиче — питаше се дали зад невинното му ангелско изражение не се крие най-опасният престъпник. Спомняше си отвращението, с което за пръв път беше вкусил затворническата храна, ужаса си през първите вечери, когато изгасваха осветлението и той неспокойно се мяташе на леглото си, докато призори прозвучеше сигналът за ставане; потръпваше при мисълта за първите студени декемврийски нощи, особено за онази, когато беше съблякъл дрехите си, беше ги намокрил и ги беше напъхал в цепнатините в каменните стени на килията. Ханки, който му помагаше, като осветяваше стената със запалена клечка кибрит, го беше поздравил за гениалната идея да намокри дрехите, за да се получи по-добро уплътнение, но лошото бе, че пукнатините бяха прекалено много. Спомняше си как беше прекарал Коледа в леглото, тъй като беше с бронхит, спомняше си и как за пръв път бе получил предложение от хомосексуалист. Най-странното беше, че малко или много, беше свикнал с всичко това или поне се беше научил да го търпи, без да изпитва гняв. Дори изтезанието беше понесъл смело, ала започваше да се страхува, че смелостта ще го напусне. Питаше се какво ще се случи, ако болката стане още по-натрапчива и по-нетърпима. Представи си как тича по коридорите, надавайки оглушителни писъци, как замахва да удари с юмрук надзирателите, които се опитват да препречат пътя му… докато накрая са принудени да го застрелят… или пък той сам разбива главата си в каменната стена.

Кларк се приближи и му съобщи, че има посетител. Картър си приготви нес кафе с вода от чешмата, прибави три лъжички захар, надявайки се да усети прилив на сили, и изгълта отвратителната напитка. Получи пропуск от Кларк и слезе с асансьора.

За втори път през този ден измина дългия път до помещението за свиждане. Хрумна му, че няма представа как изглежда Магран, но адвокатът със сигурност ще познае него по превързаните ръце. Изпъна рамене — искаше да му направи добро впечатление. Най-силното му желание беше да изглежда не невинен, а самоуверен; сигурен беше, че Магран ще сподели впечатленията си с Хейзъл.

Посетителят леко се усмихна и му направи знак да се приближи, сетне каза:

— Здравейте. Наричам се Лорънс Магран.

— Здравейте.

Двамата седнаха почти едновременно.

Адвокатът беше нисък и пълен, с оредяваща черна коса. Носеше очила без рамки и беше приведен, сякаш прекарваше повечето си време седнал зад бюро. Попита Картър как се чувства, дали изпитва силна болка и дали съпругата му е идвала на свиждане. Гласът му беше изненадващо мелодичен. Говореше толкова тихо, че Картър трябваше да се приближи още повече до стъклото, за да го чуе.

— Навярно жена ви е споменала за обжалването пред Върховния съд. Процедурата е много бавна, но това е единствената ни надежда.

— Да, с Хейзъл говорихме по въпроса. Радвам се, че използвахте думата „надежда“. Точно сега напълно съм я загубил.

— Не се обезкуражавайте. Слушайте, не искам да ви заблуждавам — шансът да успеем е минимален. Но има случаи, когато Върховният съд е приемал обжалването, затова ми се ще да опитаме, ако сте съгласен.

— Разбира се, че съм съгласен.

— Още нещо — примирете се с мисълта, че ще имаме отговор едва след седем месеца и че жалбата може да бъде отхвърлена.

Картър кимна. Тутинг беше споменал, че срокът е шест месеца, но всъщност месец или два повече нямаха никакво значение.

Адвокатът прегледа записките си и започна да му задава въпроси. Картър отговаряше.

— Както казах на съдебния процес, подписвах фактурите и разписките, когато Палмър се намираше на строителната площадка. Много често той не беше в склада, където пристигаха камионите с материалите.

— Съпругата ви твърди, че Палмър нарочно е отсъствал при доставките, за да подписвате документите. Съгласен ли сте с предположението й?

— Да. Точно така беше.

Магран си записа нещо, стана и заяви, че след няколко дни Картър ще получи писмо от него. Сетне бодро му махна за сбогом и си отиде.

Настроението на Картър се повдигна. Адвокатът не беше споменал нито дума за хонорара си, не се бе опитал да го залъже, дори го беше предупредил да не храни напразни надежди. Напомнил му бе да поиска писмено заключение от лекаря, но не го беше разпитвал за изтезанието.

Когато на излизане мина покрай надзирателя, той го хвана за рамото и каза:

— Имаш още един посетител.

— Благодаря. — Картър предположи, че е дошъл Съливан. Обърна се и заслиза по стълбата към помещението за свиждания.

Ала посетителят се оказа Грегъри Гауил. Беше пълен и тъмнокос, висок около един и седемдесет и носеше широко палто с бели копчета. Посочи към един празен стол и седна. Картър се настани на стола отвъд преградата. Гауил беше вицепрезидент на строителната фирма „Трайъмф“. Това беше второто му посещение в затвора. Първия път бе в прекрасно настроение и като всички твърдеше, че Картър ще бъде освободен веднага щом се свържат с „влиятелни личности“. Днес беше сериозен и изпълнен със съчувствие. Беше научил, че са отказали повторно разглеждане на делото, както и за изтезанието, на което беше подложен Картър.

— По една случайност телефонирах на жена ти същия ден, когато беше научила за отказа. Стори ми се много обезсърчена и предложих да отида да си поговорим, но тя заяви, че имала среща с Дейвид Съливан.

— Така ли? — Картър беше нащрек. Стори му се, че Гауил предварително е наизустил думите си.

— Съливан е взел ума на Хейзъл. Тя го мисли едва ли не за божество.

Картър се усмихна.

— Жена ми не е глупачка. Съмнявам се, че може да обожествява когото и да било.

— Не бъди толкова сигурен. Съливан е много потаен. Нима не разбираш, че сега упражнява огромно влияние върху съпругата ти?

Картър усети, че нещо го жегва право в сърцето, разгневи се и машинално посегна към цигарите си, сетне троснато отговори:

— Не, не разбирам.

— Съливан се е заел да разследва мен. Сигурно вече са те уведомили.

Картър гузно сви рамене. Беше подметнал на Дейвид, че може би Гауил и Уолъс Палмър са си разделили присвоената сума. Сведе очи и промърмори:

— Не се меся в работата на Съливан. Освен това той не е мой адвокат.

Събеседникът му тъжно се усмихна.

— Очевидно не ме разбираш. Съливан се опитва да влезе под кожата на жена ти и се справя дяволски добре, като обещава, че ще открие улики срещу мен, ще докаже, че съм съучастник на Уоли Палмър. Пожелавам му много късмет.

— Откъде знаеш всичко това?

— Все още имам приятели. Хората продължават да ми имат доверие. И то с основание, защото не съм мошеник. Идва ми да пребия Съливан. Не стига, че ухажва жена ти, ами си пъха носа и в моите работи. Питам се как може да падне толкова ниско, че да сваля една жена, докато съпругът й е в затвора и не може да му попречи.

„Не му вярвай, изобщо не му вярвай“ — повтаряше си Картър, но все пак промълви:

— Не те разбирам.

— Не се опитвай да ме преметнеш. Мисля, че всичко ти е ясно, но ако искаш, мога да ти съобщя някои подробности. Съпругата ти е изключително привлекателна жена.

Картър си спомни, че по време на празненство в дома на Съливан Гауил прекали с пиенето и започна да ухажва Хейзъл. Опита се да я прегърне през кръста, преобръщайки нечия чиния, при което закопчалката на гърба на бялата рокля на Хейзъл се отвори. Въпреки че от онази вечер беше изминало доста време, Картър отново изпита желанието да забие юмрука си в челюстта му. Тогава беше разбрал, че съпругата му също е разгневена, но погледът й сякаш го предупреждаваше да не предприема нищо. И той се бе подчинил.

— Моля, съобщи ми подробностите — обърна се към Гауил, докато пръстите му машинално мачкаха кибритената кутийка. — Ако изобщо знаеш нещо конкретно.

— Съливан почти не излиза от дома ти. Какво по-конкретно от това? Дори съседите са го забелязали. Нима никой не ти го е намекнал в писмото си?

Беше получил две писма от семейство Еджъртън, които живееха най-близо, но те не споменаваха за честите посещения на Дейвид. Внезапно му хрумна, че домът му не се вижда от тяхната къща.

— Честно казано, не.

— Ами… — Гауил се поколеба, сякаш не му беше приятно да говори на тази тема.

Картър стисна още по-силно кибритената кутийка и се сопна:

— Доколкото разбирам, осъждаш и съпругата ми.

— О, не-е-е — изрече събеседникът му с провлечен южняшки акцент. — Осъждам единствено Съливан. Смятам го за абсолютен мръсник и съм готов да го заявя на всеослушание. Външността му е привлекателна, това е всичко. Възпитан е, облича се с вкус. Голям хитрец е. — Той махна с ръка и добави: — Бих казал, че се опитва да сваля жена ти. Дори съм сигурен.

— Благодаря, че ми го каза. Само че имам пълно доверие на съпругата си. — Искаше да придружи думите си с усмивка, но не успя.

Гауил презрително изсумтя и на Картър му идваше да го удари през стъклената стена.

— Предлагам да сменим темата и да говорим за по-приятни неща. Дрексъл ще ти плаща сто долара седмично, докато си в затвора и докато изтече договорът ти. В петък вечерта с него разговаряхме надълго и нашироко за теб.

Картър изненадано го изгледа. Алфонс Дрексъл беше президент на „Трайъмф“. По време на делото не бе взел ничия страна, а когато го бяха принудили да застане на свидетелското място, беше изрекъл с явно нежелание: „Доколкото ми е известно, той е работил съвестно за моята фирма. Ако ме питате дали е присвоил парите или част от тях, ще ви кажа, че нямам мнение по въпроса“.

— Много мило от страна на господин Дрексъл — промърмори Картър. — Ще ми разкажеш ли по-подробно?

— Всъщност почти през цялото време говорих аз — усмихнато заобяснява Гауил. — Успях да убедя шефа, че Уоли Палмър е мошеник и че парите са присвоени единствено от него… намекнах, че не е бил достатъчно убедителен на процеса, за да помогне на един невинен човек, и го накарах да изпитва чувство за вина. Навярно иска да успокои гузната си съвест, като ти дава някаква заплата. Предложих му този вариант, защото смятах, че парите няма да ти бъдат излишни.

Картър се питаше дали Гауил казва истината. Очевидно искаше да си припише всички заслуги за промененото отношение на Дрексъл. Но защо? Дали защото е бил съучастник на Палмър? Причината беше неизвестна. Всички знаеха, че двамата не бяха особено близки, но това не доказваше нищо. Единственото доказателство, което съдът щеше да признае, бяха чековете, които Палмър евентуално е връчвал на Гауил.

— Много благодаря — промълви Картър. — Хейзъл също ще бъде много доволна.

— Много пъти съм разговарял с шефа по този въпрос. — Гауил погледна бинтованите му ръце и поклати глава. — Жена ти казва, че пръстите още те болят.

— Така е.

— Гадна работа. Дават ли ти болкоуспокояващи?

— Да, морфин.

— Нима? Лесно е да се пристрастиш към този боклук.

— Зная. Лекарят обеща да спре инжекциите и да опита с демерол.

Гауил кимна.

— При всяка далавера има изкупителна жертва и този път „честта“ се падна на теб.

Картър смръщи чело и се втренчи в мръсния метален пепелник пред себе си. Какво ли означаваше всичко това? Дали Дрексъл го смяташе за напълно невинен, или пък мислеше, че е взел половината от присвоената сума? Защо не му беше писал? Може би се страхуваше, че писмото ще послужи като веществено доказателство. Внезапно установи, че Дрексъл му напомня за Джеферсън Дейвис — сбръчкан старец с непредсказуемо поведение.

— Радвам се, че Хейзъл ще замине за няколко дни. Твърде много й се събра през последните месеци.

— Да замине ли?

— Ами да. Със Съливан отиват да прекарат великденските празници във Вирджиния. Нима не ти е съобщила за пътуването? Днес се видяхте, нали?

Картър изпита смесица от чувства: ревност, гняв, разочарованието на дете, което са оставили вкъщи.

— Видяхме се — промърмори. — Но имахме да обсъждаме толкова много неща, че изобщо не стана дума за пътуването.

Гауил зорко го наблюдаваше, сетне поясни:

— Съливан има приятели във Вирджиния — семейство Фенър. Били много богати, къщата им била истински дворец, имали плувен басейн, коне и какво ли още не.

Картър никога не беше чувал за семейство Фенър. Питаше се дали Хейзъл нарочно е премълчала за пътуването, за да не му стане още по-мъчно, че ще прекара Великден в затвора.

— Съливан всячески се мъчи да й угоди — продължи Гауил. — Не вярвам да му излезе късметът, но мисля, че действително е влюбен в нея. Признавам, че всеки лесно може да се влюби в Хейзъл. — Той се ухили. — Спомням си, че веднъж се бях натряскал и се опитах да я свалям. Надявам се, че ми нямаш зъб, Фил. Знаеш, че никога повече не се е случвало.

— Да, да…

— Сигурен съм, че Съливан действа по-изтънчено. — Гауил се изкиска.

Картър се престори на безразличен, но неспокойно се въртеше на стола и вътрешно кипеше от гняв. Съливан беше голям ласкател и бе известен с красноречието си. Дори да се опиташе да ухажва Хейзъл, щеше да го направи културно. Навярно за нея той беше идеалният мъж. Картър си задаваше въпроса дали в негово отсъствие съпругата му не би станала любовница на Съливан. Сигурен беше, че би била изключително дискретна и навярно никога не би му признала истината, защото знаеше, че това ще го убие. Хрумна му, че не са чакали много дълго — та нали беше в затвора едва от три месеца. Знаеше, че подобни връзки възникват почти веднага или изобщо не възникват.

Времето за свиждането беше изтекло. Картър забеляза приближаващия се надзирател и скочи на крака. Гауил също се изправи, неуместно се пошегува, че при следващото си посещение ще му донесе пила, махна за сбогом и си отиде. Картър бавно напусна помещението.

Когато влезе в лечебницата, точно сервираха вечерята. Пит вземаше подносите от кухненския асансьор, намиращ се до подемника. Кухнята беше далеч от болничното отделение и храната винаги бе изстинала.

Картър се хранеше седнал на ръба на леглото си, тъй като в помещението нямаше достатъчно голяма маса, на която да постави книгата си. Разтвори четивото си на леглото и се облегна на лакът. Отначало не беше харесал историческия роман, който му се бе сторил доста посредствен, ала после откри, че книгата е идеално средство за забавление, тъй като действието се развиваше в обстановка, напълно различна от тази в затвора. Ала сега се взираше в страницата, без да вижда нито дума.

В специалната вдлъбнатина на подноса беше поставено кюфте, което миришеше на развалено месо. Гарнитурата се състоеше от фасул и пюре, залети със сос, който вече се беше запоил. Към храната се полагаха две филии хляб (само те не предизвикваха отвращение) и миниатюрно кубче масло. Затворниците се хранеха с лъжици, тъй като използването на вилици и ножове беше забранено. Картър изпи на един дъх отвратителното кафе, поднесено в пластмасова чашка, взе подноса и го остави в коридора до кухненския асансьор. Сетне отново седна на леглото си и извади от нощното си шкафче писалка и писмото до Хейзъл, което беше започнал вчера. Под написаното добави:

Буквата „Ф“ беше съвсем миниатюрна. Картър се извърна, просна се по корем в леглото и притисна лице към възглавницата. Беше изтощен от писането, както и от самосъжаление. Въобразяваше си, че е постъпил геройски, като е поздравил Хейзъл, задето заминава със Съливан, ала внезапно беше осъзнал, че не е никакъв герой. Решението му да услужи на Ханки не беше продиктувано от смелост, а от желанието му да се подмаже на един мръсник. Колко глупаво от негова страна да не се досети, че Ханки му е скроил номер. Всъщност, ако се върнеше няколко месеца назад, разбираше, че и тогава е постъпил глупаво. Дори кръгъл идиот не би подписал нещо, което не е прочел или проверил, но той беше сложил подписа си върху разписките на „Трайъмф Корпорейшън“. Възможно е цените да са били надути още когато е разписвал документите, ала Картър не би могъл да открие измамата. Спомни си и абсурдния случай, когато не беше отговорил на третия въпрос по време на последния изпит в „Корнел“, тъй като не беше прочел до край условието или не бе обърнал страницата. Оценките в дипломата му бяха добри, но щяха да бъдат отлични, ако беше отговорил на трите въпроса. Един от професорите му беше дал добро препоръчително писмо, което не беше необходимо на Картър, тъй като работата му беше осигурена още преди да завърши университета. Никога не се беше сблъсквал с трудности или проблеми, през целия му живот всичко му беше поднасяно като на тепсия… докато не беше попаднал в затвора. Майка му бе починала при раждането му, а баща му — само пет години по-късно, но момченцето беше поверено на своя добродушен, бездетен и заможен чичо Джон, който го бе отвел в Ню Йорк. Една, съпругата на Джон, глезеше детето повече от собствена майка, защото то беше чаровно и умно. Парите, които малкият Фил беше наследил от родителите си, бяха вложени в попечителски фонд и му осигуриха отлично образование, прекрасни дрехи, кола, когато навърши осемнайсет, както и вниманието на много момичета. Никога не му се беше налагало да работи през лятната ваканция. След като завърши училище и се сдоби с апартамент в Манхатън, през леглото му минаха много любовници. Сега осъзнаваше, че връзките му с различни момичета са били повърхностни и чрез тях той е задоволявал суетата си. Животът му се промени, когато се запозна с Хейзъл Олкот. Младата жена беше сгодена за някой си Дан, търговец, притежаващ плантация в Бразилия. Картър я бе видял за първи път на празненството, организирано от негов приятел в Ню Йорк. Красотата й го бе поразила, заловил се бе да разпита домакина за нея и беше научил за търговеца Дан, който също присъстваше на тържеството и беше трийсетинагодишен и изключително самоуверен. Същата вечер Хейзъл го покани на празненство по случай рождения ден на майка й и той прие, макар да знаеше, че ще бъде разочарован, тъй като щеше да присъства и годеникът. Ала великият Дан не беше на тържеството, а Картър очарова Хейзъл, майка й и гостенките на средна възраст. Последваха нови срещи, защото годеникът бе зает с делови пътувания, въпреки че до деня на сватбата оставаше само месец. Фил усещаше, че младата жена го окуражава, но се срамуваше да й се обясни в любов, тъй като за първи път в живота си чувстваше, че щастието ще му изневери. Навярно и Хейзъл би решила, че обяснението му би било проява на лош вкус, защото всички знаеха, че е сгодена. Когато денят на сватбата наближи и младежът реши, че няма какво да губи, заеквайки призна чувствата си на Хейзъл. Тя изобщо не се изненада, а заяви: „Знам, че ме обичаш, но не се безпокой — преди три седмици скъсах с Дан“. Това беше истинско чудо. Картър беше неописуемо щастлив. Щастието му продължи точно седем години и два месеца, докато Уолъс Палмър не падна от скелето.

С леля му Една си разменяха писма само веднъж годишно. След смъртта на съпруга си тя беше отишла да живее при сестра си в Калифорния. Последното си писмо Картър й беше изпратил преди започването на съдебния процес. Отначало си мислеше, че кошмарът ще свърши и недоразуменията ще бъдат изяснени, затова не искаше да обременява седемдесетгодишната старица с проблемите си. Ала кошмарът продължаваше. Картър си казваше, че трябва да пише на леля си. Неколцина приятели от Ню Йорк бяха прочели във вестниците за задържането му и му бяха изпратили съчувствени послания, на които той не бе отговорил, макар че трябваше да го стори. Изпитваше ужас при мисълта, че трябва да им пише. Ала знаеше, че мълчанието му би могло да се изтълкува като признак, че е виновен.

Събуди се и усети, че нервите му са опънати. Приседна в леглото и погледна часовника — беше десет и двайсет. Отново се отпусна в постелята. Лицето му беше потно, дишаше на пресекулки. Преглътна, посегна към чашата с вода и откри, че е празна.

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Доктор Касини стана от стола в ъгъла на стаята и усмихнато се приближи към него; очите му изглеждаха огромни зад очилата.

— Не искам инжекция — промърмори Картър.

— Не съм ти предложил. Май сънуваше някакъв кошмар.

— Ъ-хъ. — Картър стана да си налее вода. Носеше чашата между кутретата и показалците си. Отначало всички му се присмиваха, но странният му метод вече не правеше впечатление на никого. Най-трудно се справяше с копчетата на ризата и на панталоните си.

Доктор Касини, който още стоеше до леглото му, промълви:

— Мисля, че ако предпочиташ, още утре можеш да се върнеш в килията си.

В думите му се долавяше някакво предизвикателство. Очевидно смяташе, че пациентът е излекуван. Ушите на Картър бучаха от морфина.

— Можеш да останеш и тук, ако искаш да ни помагаш — продължи Касини. — Сам виждаш, че ни трябват хора, дори и с осакатени ръце. — Наклони глава и се втренчи в него, сякаш на Картър предстоеше да направи избор, от който зависеше съдбата на човечеството. — Ако се върнеш в килията си, ще ти дадат работа, въпреки че не мога да си представя какво би могъл да вършиш. След седмица, когато отоците спаднат, ще направим нови рентгенови снимки. Може би ще е по-добре да бъдеш тук, в лечебницата.

Какво ли се опитваше да каже? Картър усети, че му се повдига. Представи си вонята на дезинфекционните средства, подлогите, раните от залежаването по гърбовете на пациентите… освен това изпитваше ужас при мисълта, че може да се пристрасти към морфина, тъй като в лечебницата достъпът до дрогата беше почти неограничен.

— Няма да ти бъде лесно да се добереш до морфин — заяви Касини, като че беше прочел мислите му.

— Знам. Нали обещахте да ми дадете нещо друго?

— Няма да успокои болките ти. — Лекарят скръсти ръце и се усмихна.

Внезапно на Картър му хрумна, че Касини е наркоман. И преди му беше минавала подобна мисъл, но изобщо не го беше грижа за това. Ала този път му се стори, че лекарят го насърчава, че иска да го направи като него зависим от дрогата.

— Все пак ми се иска да опитам с хапчетата — промърмори Картър и седна на леглото си.

— Добре. Ще ти ги дам утре сутринта, после можеш да се върнеш в зверилника. — Тръгна към вратата, обърна се и добави: — Обади ми се, ако не успяваш да се справиш с възложената ти работа. Ще се опитам да ти помогна.