Стъклената килия

Двайсет и седма глава

До седем в петък вечерта беше изпил два скоча в два различни бара в района на Четиридесета улица и въпреки че не бързаше да изгълта напитките си, все му се струваше, че стрелките на часовника са престанали да се движат.

Телефонира на Гауил, но той не беше вкъщи или пък не вдигаше слушалката. Питаше се какво ли означава това. Дали полицаите са го арестували, за да не може да предупреди Картър, че тази вечер ченгетата следят О’Браян? Но защо Гауил ще пожелае да му помогне? Предположението му беше безсмислено. Започна да набира номера му на всеки петнайсет минути. До девет вече беше обсебен от мисълта да го открие; готов бе дори да отиде в дома му и да разбере дали е вкъщи и защо не вдига слушалката.

С всеки изминал миг започваше да се убеждава, че Острикър му е подготвил капан и ще попадне право в него. Толкова често се озърташе, търсейки с поглед някой цивилен полицай, че минувачите започнаха да го заглеждат, и той насила престана да се обръща след всеки срещнат.

Импулсивно влезе в някакво кино на Двайсет и трета улица. Запали цигара, сетне започна през няколко минути да поглежда часовника си. В десет и петнайсет не издържа, изскочи на улицата и тръгна към южната част на града. Съгледа телефонен автомат в някакво магазинче за цигари, влезе и отново набра познатия му номер. Този път Гауил се обади и Картър въздъхна от облекчение.

— Сега пък какво си намислил? — заяде се Грег и тонът му успокои Картър. Чудеше се какво да му каже, накрая изтърси:

— Още ли не си платил на О’Браян?

— Не, а ти?

Въпросът беше толкова уместен, че той искрено се разсмя и се почувства по-добре, също като в затвора, когато се надсмиваше на съдбата, на истината и на кошмарните дни и нощи. Усети, че Гауил е напълно сериозен, и долови горчивината в гласа му. Това също беше характерно за бившия му колега и още повече го успокои. Внезапно престана да се кикоти и попита:

— Нали няма да излизаш? Мисля да се отбия при теб. Имам да ти казвам нещо. — Прекъсна връзката, преди онзи да му отговори, излезе от магазинчето и забърза към центъра на града. Но защо се бе обадил на Гауил? За да си осигури алиби, защото Грег щеше да потвърди, че е разговарял с него около единайсет. С усилие на волята забави крачка, за да пести силите си, ала имаше чувството, че продължава да препуска и енергията го напуска.

Озова се пет минути по-рано на мястото на срещата. О’Браян се зададе откъм централната част на града; носеше шапка и разкопчан шлифер, чийто колан беше провиснал, а в лявата си ръка стискаше вестник. Съгледа Картър, махна му с вестника и двамата се срещнаха на тротоара на Десета улица. Пресечката беше слабо осветена. Намираха се пред затворени гаражи и няколко ниски жилищни сгради. О’Браян се озърна и попита:

— Сигурен ли си, че не те следят?

— Да.

Наемният убиец изглеждаше с десетина сантиметра по-висок от Картър и разкопчаният шлифер го правеше огромен, но всъщност двамата бяха почти еднакви на ръст, само дето О’Браян беше по-тежък и по-силен.

— А теб не те ли следят?

— О, имах опашка. — Здравенякът се втренчи пред себе си и примирено въздъхна. — Както винаги. Обаче успях да ги преметна. Прехвърлих се от едно такси на друго, повторих процедурата и се отървах от преследвачите. По принцип не ми пука от тях, но сега… — Поусмихна се, погледна към Картър и нервно махна с вестника. — Носиш ли мангизите?

— Да — отговори Картър, а мислено броеше стъпките си. Вървяха бавно като хора, увлечени в разговор. — Искам да знам една подробност.

— Казвай.

— Дали отново ще ме изнудваш за пари.

О’Браян нервно се изкиска.

— Не съм длъжен да ти давам обяснения, нали? Да речем, че няма да ти искам повече… освен ако ченгетата рекат да ме бият. Да не мислиш, че ще ги оставя да ми избият зъбите и да ми счупят носа заради теб?

Враждебният му тон не изплаши Картър. Чувстваше омразата на О’Браян, както я беше чувствал в затвора, където всеки момент някой можеше да се нахвърли върху него заради приятелството му с Макс… въпреки че това никога не се беше случило. Едрият мъжага забави крачка. Наближаваха някаква висока сграда без прозорци — навярно беше склад. Пред нея имаше телена ограда, висока около два метра, и улична лампа. Някакъв човек вървеше към тях по отсрещния тротоар.

— Къде са мангизите? — попита О’Браян и рязко спря.

Картър погледна към непознатия от другата страна на улицата, който ги отмина, без да им обърне внимание. Посегна към вътрешния джоб на палтото си, престори се, че се колебае, и промърмори:

— Да отидем малко по-нататък.

— Защо? — подозрително запита здравенякът.

„Защото се намираме пред жилищни сгради и има опасност някой да надникне през прозореца и да види какво става“ — помисли си Картър.

— По-безопасно е — промълви и се запъти към склада, преди О’Браян да успее да възрази.

Онзи се поколеба, пъхна ръце в джобовете си и го последва. Бавно прекоси платното, като се оглеждаше. За миг улицата се освети от фаровете на някаква кола, която спря на кръстовището, сетне отново потъна в мрак.

Картър стоеше с лице към сградата, недалеч от уличната лампа; беше навел глава, сякаш броеше парите, които току-що уж беше извадил от джоба си.

О’Браян се приближи и промърмори:

— Господи, нима трябва отново да ги броиш?

Картър се обърна с гръб към светлината, а здравенякът се наведе да погледне какво има в ръцете му. В този момент Картър рязко вдигна ръце и го удари под брадичката, при което главата на О’Браян се отметна. Наемникът се опита да го удари, но той пъргаво отскочи встрани и с лявата си ръка му нанесе саблен удар под адамовата ябълка. Едрият мъжага се преви от болка, а Картър стовари ръката си върху тила му; О’Браян се строполи на тротоара, а той го настъпи по врата. Огледа се за някакъв камък, но когато се опита да го вземе, установи, че е зазидан в основата на оградата. Отново натисна с крак врата на О’Браян, който вече не помръдваше. Точно се готвеше да го ритне в лицето, когато дочу вик:

— Хей! Какво правиш?

Той побягна и сви по първата улица вляво. Внезапно забеляза, че към него се приближават някакви мъже, и забави крачка, като се стараеше да се движи в сянката на сградите. Сигурен беше, че човекът, който му беше извикал, щеше да се забави няколко секунди, докато оглежда мъртвеца. Прекоси булеварда, без да си направи труда да погледне табелката с наименованието му. Знаеше, че не тича и с поведението си не би привлякъл вниманието на минувачите, но му се струваше, че всичко се случва като в забавен кадър. Вървеше на юг, като често сменяше посоката. Внезапно почувства как нещо топло се стича по дясната му длан — вдигна ръка и видя, че кутрето му е окървавено. Опита се да изсмуче кръвта и с езика си усети, че раничката е малка. Извади хартиена кърпичка от джоба на палтото си и я притисна към порязаното място, без да спре нито за миг. Когато салфетката се напои с кръв, побърза да я хвърли в едно кошче за смет и да извади носната си кърпа.

Огледа се, забеляза таксито, паркирано пред някакъв нощен клуб, и помоли шофьора да го закара до Таймс Скуеър. Облегна се на задната седалка и се опита да се успокои; продължаваше да притиска сгънатата си носна кърпа към драскотината.

— Къде по-точно да ви оставя? — обади се шофьорът.

— На Таймс Скуеър и Седма улица. — Картър избърбори първото, което му дойде наум.

Раната беше престанала да кърви и той дори успя да я превърже така, че кървавото петно на кърпата да не се вижда. Плати на шофьора, като му подаде банкнотите с лявата си ръка, и му каза да задържи рестото.

Повървя по Пето Авеню, после се приближи до друго свободно такси и попита водача дали ще го закара до Джексън Хайтс — знаеше, че таксиметровите шофьори невинаги се съгласяват на толкова дълги маршрути. Но този се оказа сговорчив и само попита за адреса.

— Ще ви обясня къде да спрете.

Когато стигнаха до Джексън Хайтс, той накара шофьора да завие първо надясно, после наляво, накрая го помоли да го остави на едно кръстовище, където имаше няколко ресторанта и бар. Плати и тръгна към дома на Гауил, който се намираше наблизо. Погледна часовника си: беше дванайсет без петнайсет.

Докато прекосяваше някаква тъмна улица, му хрумна, че не е необходимо да отива при бившия си колега; можеше да вземе друго такси и да се прибере вкъщи. Ала точно сега не му се искаше да бъде у дома — чувстваше, че още трепери. Дори не беше в състояние да се обади на Хейзъл и да я предупреди, че скоро ще се върне. Продължи към жилището на Гауил, като се отби в някакъв магазин минути преди края на работното време и купи бутилка „Джони Уокър“.

Възнамеряваше да остане не повече от трийсет минути при бившия си колега. Ами, ако Гауил не го пусне в дома си в този късен час? Тогава ще му връчи бутилката и ще си тръгне. От друга страна, беше твърде възможно да се забави там повече, отколкото предполагаше. Развърза носната кърпа и под светлината на една улична лампа огледа клинообразната драскотина между кутрето и китката си; беше дълбока, но вече не кървеше.

Позвъни на входа на сградата и въпреки че никой не му се обади по домофона, все пак взе асансьора и почука на вратата на Гауил. След миг дочу тежките му стъпки и той му отвори. Беше наметнал халат върху пижамата си. Щом го видя, промърмори:

— Много закъсня.

— Така ли? Отбих се да взема една бутилка скоч.

Гауил леко се усмихна.

— Значи все пак изпълни обещанието си. Хайде, влез да изпием по чашка. — Въведе го в дневната и попита: — Защо закъсня?

— Вечерях с колеги — нали знаеш, че най-добре служебните въпроси се обсъждат на маса…

Гауил приготвяше напитките в кухнята. Картър дочу приятното гъргорене на течност, изливана от пълна бутилка. Огледа се и в този миг изпита удоволствие, че се намира в тази по мъжки разхвърляна стая с грозни мебели. Домакинът донесе пълните чаши и го попита:

— Какво толкова важно имаше да ми казваш?

Картър вдигна чашата си като за тост и изгълта на един дъх половината уиски. Свали палтото си, настани се в голямото кресло и кръстоса крака.

— Нали се интересуваше какви са отношенията между мен и Хейзъл? Държа да те уведомя, че са много добри.

Гауил мълчеше, но по изражението му Картър разбра, че му е повярвал. След няколко секунди кисело се усмихна и промълви:

— Да пием за безоблачното семейно щастие.

Картър пресуши чашата си.

— Май са те държали на сухо по време на вечерята.

— Бяхме в китайски ресторант. Непрекъснато ни поднасяха чай, но никакви спиртни напитки… — Стана и тръгна към кухнята. — Нали не възразяваш да се самообслужа?

Гауил поклати глава.

Докато пълнеше чашата си с вода от чешмата, Картър изми кръвта, събрала се около нокътя на кутрето му. Клинообразната раничка вече не кървеше и му напомни зяпнала уста… не, приличаше на латинската буква V — символа на победата. Той извади изцапаната носна кърпа от джоба на сакото си и понечи да я хвърли в кофата за смет, сетне размисли и я пъхна в пещта за изгаряне на домакински отпадъци. Безшумно отвори и затвори вратичката, върна се в дневната и заговори:

— Днес Острикър ми каза нещо за теб и реших да те предупредя. Добрали са се до сведенията, които Съливан е събирал за теб, и вече са почти сигурни, че си имал сериозен повод да го… отстраниш.

— До гуша ми дойде от техните глупости! — възкликна Гауил и нервно скочи на крака.

— Така ми казаха. Това само може да ме радва, да му мислите двамата с О’Браян. Какво смяташ да правиш? Не мислиш ли, че представлява заплаха за теб?

— Слушай… — Гауил се задави и изплиска част от питието си. — Набий си в главата, че Дрексъл взе поне половината от присвоените пари, а останалите прибра Уоли Палмър.

Картър смаяно премигна. Дрексъл, този стълб на обществото, който редовно ходеше на църква, беше най-обикновен крадец. Всички се прекланяха пред авторитета му и от полицията дори не го бяха разпитвали, само го бяха помолили да сподели мнението си за своите подчинени. Мръсният фарисей беше успокоил гузната си съвест, като беше отпуснал на Картър мизерна сума, а след скандала с училищната сграда беше построил още няколко обществени здания в същия щат. Дори след като беше получил удар, дори на смъртното си легло не беше пожелал да признае греха си. Съливан го смяташе за олицетворение на почтеността.

Внезапно Картър усети, че му се завива свят, и промълви:

— Хората се питаха как е било възможно да се похарчи такава огромна сума, но сега разбирам къде е отишла половината от нея.

— Дрексъл умело покри своя дял…

— Съливан знаеше ли?

— Не.

— Но защо не му каза? Дрексъл почина преди месеци!

Гауил отново седна на канапето, но се приведе.

— Ще ти отговоря. Исках Съливан да се провали. Исках… да, исках да го убия. Знаеш го, затова няма смисъл да увъртам.

Картър наистина знаеше, че смахнатият Гауил беше подклаждал омразата си към адвоката, като му беше позволявал да събира уличаваща информация за него.

— Не ме баламосвай, Грег. Сигурен съм, че и ти си се облагодетелствал от кражбите в „Трайъмф“. Дрексъл положително се е постарал да купи мълчанието ти.

— Подхвърляха ми само трохи. Уоли се държеше с мен като милионер с бедния си роднина — понякога ме вземаше със себе си в Ню Йорк и ми плащаше хотела. И на това ако му казваш „купуване“… — ядно промърмори той.

Картър неволно се усмихна.

— Защо не си поиска повече? Палмър и Дрексъл щяха да ти платят, за да не ги злепоставиш.

Гауил направи кисела гримаса и не отговори. „Навярно двамата мошеници са знаели нещо за него и са го държали в ръцете си“ — помисли си Картър и промълви:

— Няма значение… разбирам те. — Погледна към телефона, който в същия момент иззвъня, и побърза да добави: — Къде беше тази вечер?

Гауил, който посягаше да вдигне слушалката, стреснато отдръпна ръка.

— Аз ли? Бях в един бар и гледах боксовия мач по телевизията.

— Ще кажеш, че цялата вечер сме били заедно.

— Какво? — смаяно попита Гауил. Телефонът отново иззвъня.

— Срещнали сме се в бара. После си се прибрал у дома, а аз съм дошъл след малко с бутилка уиски.

— След колко малко? Какво означава всичко това?

— Обади се.

Гауил рязко отдръпна ръка, сякаш апаратът беше животно, което можеше да го ухапе, после колебливо посегна и вдигна слушалката.

Картър дочу гърлен мъжки глас и впери поглед в лицето на домакина.

— Ало? Да. Така ли? — Гауил доби смаяно изражение и изгледа Картър. — Не, не съм. Добре, ще дойда. — Затвори телефона и заяви: — О’Браян е мъртъв. — Присви тъмните си очи и уверено изрече: — Ти си го убил.

— Очевидно го е убил един от нас. Слушай, Грег, и за двама ни е изгодно да твърдим, че сме били заедно. Ще кажа на Хейзъл, че съм я излъгал за вечерята с колегите и съм дошъл при теб. Срещнали сме се в бара. Спомняш ли си дали имаше много посетители?

— Да.

— Къде се намира въпросното заведение?

— На булевард „Джексън Хайтс“. Как ли му казваха… Май „Роджърс Тавън“.

— Добре… Къде е ченгето, което дебне пред входа ти? — Той рязко се изправи и погледна към вратата, сетне към Гауил. — Не забелязах полицейска кола, но всъщност не съм се оглеждал.

Гауил с трепереща ръка избърса потта от челото си, сетне разкопча яката на пижамата си.

— Защо очисти О’Браян? Изнудваше ли те?

— Запитал ли си се защо умря Съливан? Да, аз убих О’Браян. Знаеш ли, че се сблъсках с него, докато тичаше надолу по стълбите в сградата на Дейвид? Навярно не желаеш да съобщя на полицията, че си му платил да отстрани Съливан.

— Божичко! — изстена Гауил и закри очите си с длан; по лицето му се изписа познатото страдалческо изражение.

Картър се усмихна и запали цигара.

— И двамата нямаме избор, Грег. Ето защо ти предлагам да се споразумеем. Ще твърдим, че сме били заедно и че О’Брайън сигурно е бил убит от човек, комуто е дължал пари.

— Божичко! — едва чуто повтори Гауил.

— Съгласен ли си?

На входната врата се позвъни. Гауил стана, залитайки отиде в кухнята, натисна бутона на домофона и се върна в дневната.

— Спомняш ли си кога отиде в бара? — побърза да го попита Картър, чудейки се дали изобщо ще получи отговор.

— В осем и половина. — Гауил безпомощно го погледна.

Картър осъзна, че в живота му е настъпил прелом. Заговори все така бързо, но много по-спокойно:

— Дошъл съм в бара към осем и половина. Два часа по-рано съм ти телефонирал, за да си уговорим среща… — На вратата се почука. — Беше ли си вкъщи в шест и половина?

— Да — отговори Гауил и отиде да отвори.

На прага стояха Острикър и някакъв непознат полицай.

— Добър вечер, господин Картър — обади се детективът.

— Добър вечер.

— А вие, господин Гауил, явно се готвите да си лягате.

— По това време хората обикновено си лягат.

Острикър и полицаят останаха прави. Детективът впери поглед в лицата на двамата и заяви:

— Господин Картър, може би сте научили новината. Тази вечер са открили трупа на О’Браян в Уест Сайд. Бил е пребит до смърт.

Картър безмълвно го наблюдаваше. Държеше почти празната си чаша в дясната си ръка, пъхнал кутрето си под дъното й.

— Къде бяхте двамата към единайсет?

— Мисля, че по това време се разхождах по булевард „Джексън Хайтс“. Почти цялата вечер прекарах в компанията на Гауил — отговори Картър.

— Какво означава „почти цялата вечер“?

— Ами… от осем и половина до към десет и трийсет… не погледнах часовника си, когато се разделихме.

— Значи сте се разделили в десет и половина. Моля, запишете го, полицай.

Полицаят побърза да извади бележника и писалката си.

— Седяхме в един бар и разговаряхме — обясни Картър. — После Гауил си тръгна. Хрумна ми да му кажа още нещо, затова купих бутилка скоч и дойдох тук.

Острикър понечи да каже нещо, но се отказа. Местеше поглед от единия към другия мъж, сякаш изгаряше от желание да ги разпита поотделно.

— Гауил, къде беше към единайсет?

— Излязох от бара приблизително в…

— От кой бар?

— Нарича се „Роджърс Тавън“ — отвърна Гауил и запали цигара. Той също стоеше прав. — Мисля, че се прибрах вкъщи към десет и половина, но не съм съвсем сигурен. Попитайте ченгето, което дебне отвън. Хей, не бяхте ли вие пред входа? — обърна се той към полицая, но онзи само го изгледа и не му отговори.

Острикър попита униформения:

— Кога се върна този?

Полицаят прелисти бележника си.

— В десет и петнайсет.

— А Картър кога дойде?

Униформеният отново направи справка и сви рамене.

— Съжалявам, сър, но не съм записал в колко часа се е появил господинът.

Острикър очевидно се разгневи.

— Кога дойдохте в Джексън Хайтс, господин Картър?

— Към осем и половина.

— За какво разговаряхте с Гауил?

— А вие какво предполагате?

Сините очи на детектива проблеснаха като стоманени остриета, когато се втренчи в Гауил.

— Кого нае да убие О’Браян и колко му плати? Или още не си му платил, а?

— Престанете да ме тормозите!

— Този път няма да ти се размине толкова лесно — разгневено изкрещя детективът. — Като прекараш няколко денонощия в ареста, може би ще се вразумиш.

— Нямам представа кой е очистил Антъни и хич не ми пука. Не си въобразявайте, че ще изкопчите нещо от мен — отговори Гауил и Картър неволно се възхити от него.

Острикър сякаш се отчая. Обърна се и прошепна нещо на полицая, който кимна. После се приближи до телефона, набра някакъв номер и нареди на човека, който му се обади, да „помоли Холингсуърт да почака“. Остави слушалката и заповяда:

— Облечи се, Гауил. Ще отидем в бара, където твърдиш, че си бил.

Гауил тръгна към спалнята, но спря и погледна часовника си.

— Сигурно е затворено. Приключват работа малко след дванайсет.

— Все ще открием някого.

Заведението действително се оказа затворено. Острикър влезе в по-големия бар наблизо, който още работеше; каза, че ще се опита да телефонира на собственика на затвореното заведение и ще попита за името му, което Гауил не знаеше или не бе пожелал да му съобщи. Върна се след около пет минути и нареди на полицая да кара към управлението.

Щом се озоваха там, Картър помоли за разрешение да телефонира на съпругата си. Детективът се съгласи, но остана до него, за да подслуша разговора му.

— Скъпи, къде си? — разтревожено попита Хейзъл.

— Всичко е наред — отвърна Картър със сериозно изражение, но в гласа му неволно се промъкнаха победоносни нотки. — В момента не мога да говоря, защото не съм сам, но знай, че съм добре, и не бива да се тревожиш. — Сигурен беше, че ще издържи дори ако тази нощ го подложеха на побой. Беше готов на всичко, защото знаеше, че рано или късно ще се прибере у дома, при жена си.

Острикър ги задържа в управлението до четири сутринта, като ги разпитваше поотделно. Към три часа очевидно започна да се изнервя и да задава едни и същи въпроси. После, подтикван от отчаяние, реши да блъфира и съобщи на Картър, че бившият му колега е признал всичко.

— Гауил твърди, че сте отказали да платите на О’Браян вместо него, въпреки че е обещавал по-късно да ви върне парите. Но съм абсолютно сигурен, че този път сте щели да се… изръсите, за да помогнете на приятеля си Грег. На кого трябваше да платите? Рано или късно ще открием истината, както разбрахме за връзката между Гауил и О’Браян. Послушайте ме и престанете да увъртате.

— За бога, защо да помагам на Гауил? — Картър седеше със скръстени ръце на дървения стол, изражението му беше невъзмутимо. Разпитът беше като детска игра в сравнение с онова, което беше преживял в затвора, в сравнение с болката, когато го бяха провесили за палците. — Губите си времето. — Беше психически подготвен да не мигне не само тази нощ, но и през следващите дни и нощи, докато детективът не можеше да издържи без сън. Бе сигурен, че Гауил не го е издал, в противен случай онзи щеше да бъде по-настъпателен и вероятно щеше да придружава въпросите си с по някой удар в ребрата му. При дадените обстоятелства беше доволен от съюза си с Гауил, който също се стремеше да отърве кожата си.

— Грешите. Вие си губите времето — заяви детективът и Картър внезапно си спомни неделните проповеди в църквата на затвора: „Времето, прекарано тук, не е загубено, защото може би ще имаш полза от размишленията…“. Погледна Острикър право в очите, но остана безмълвен.

След няколко минути детективът прекрати разпита. Някакъв полицай, който охраняваше Картър, докато Острикър разговаряше с Гауил, го отведе в килия, където върху леглото беше поставена сгъната сива пижама, сякаш арестът се обслужваше от камериерка. Над умивалника имаше само кранче за студена вода, но тоалетната беше безупречно чиста — килията приличаше на хотелска стая в сравнение с дупката, в която Картър беше живял в затвора. Докато вървяха по коридора, той не видя Гауил, но беше сигурен, че съучастникът му също ще прекара нощта в ареста.

На следващата сутрин не се случи нищо чак до десет, когато Острикър се появи с двама непознати. Оказаха се собственикът на Роджърс Тавън и барманът. Двамата заявиха, че не са видели Картър в заведението, но било твърде вероятно да не са го забелязали. Не знаеха името на Гауил, но го познаваха и съобщиха, че се отбивал от време на време. После въведоха Гауил и Острикър ги попита дали са го видели с Картър.

— Не — поклати глава барманът, — обаче снощи имаше сума ти народ — всички гледаха мача по телевизията. Нали знаете как стана — хората си поръчват питиетата на бара, после отиват при приятелите си на масите или в сепаретата.

— Спомняте ли си дали снощи този човек изобщо е поръчвал две чаши?

Барманът навлажни устните си с език и уклончиво отговори:

— Честно казано, не си спомням, може да сгреша. Вече ви казах, че заведението беше претъпкано. Не ми се иска да твърдя това или онова и да вкарам някого в беля, нали разбирате. Не си спомням, и туй то.

„Браво! — помисли си Картър. — Ето един верен поддръжник на мотото на средностатистическия гражданин, което гласи: «Не се забърквай в истории, които не те засягат».“

Собственикът на бара също не си спомняше дали Гауил е поръчал две питиета. Заяви, че почти цялата вечер е бил в едно от сепаретата заедно с трима стари приятели.

Острикър им благодари за съдействието и ги предупреди, че може би отново ще ги потърси за допълнителни сведения.

После отново разпита Картър в килията му.

— Разкажете ми още веднъж какво правихте снощи. Между другото, тази сутрин разговарях с жена ви. Защо сте я излъгали, че ще вечеряте с колеги?

— Знаех, че ще се безпокои, ако й кажех, че ще се срещна с Гауил.

— Защо да се безпокои? Нали вече два пъти сте се виждал с него?

— Той не ме обича, освен това има доста… странни приятели. Съпругата ми започна да се тревожи за мен, след като споделих, че съм разговарял с него.

— Обяснихте ли й защо се срещате?

— Да. Исках да проверя дали наистина е наел О’Браян. Мислех си, че дори да е успял да заблуди полицията, аз ще разбера дали лъже.

Острикър присви очи.

— Но защо? Нима можехте да промените нещо?

Картър лукаво го изгледа.

— Винаги е интересно да научиш истината, независимо дали това ще ти бъде от полза.

— Жена ви каза, че преди няколко дни любопитството ви е било задоволено — разбрали сте, че Гауил е наел О’Браян. Защо се срещнахте с него снощи? — настоя детективът, който изглеждаше като великан, седнал върху дървеното столче.

Картър седеше на ръба на леглото.

— Интересуваха ме повече подробности — например колко е платил (или е обещал да плати) Гауил на О’Браян. Всъщност той така и не призна, че го е наел. Ала аз бях убеден в това и го споделих със съпругата ми. Мислех си, че ако успея да науча каква сума е обещал на наемника, ще се отърва от неприятностите с полицията.

— Значи съзнавате, че ви подозираме.

— Разбира се.

— Сега сте затънали още повече. Да предположим, че Гауил е наел О’Браян, но всъщност вие сте убили Съливан. В такъв случай О’Браян е щял да ви изнудва. Затова ли решихте да го отстраните? Затова ли го убихте? Признайте, че снощи той ви е определил среща.

— Не е вярно. Проверете в банката и ще разберете, че не съм теглил никакви пари.

— Гауил също не е. Всъщност парите не са ви били необходими, ако сте възнамерявали да го очистите.

— Защо да го убивам? Той притесняваше Гауил, не мен. — Разпери ръце, сетне ги отпусна между коленете си. После запали последната си цигара — знаеше, че изглежда изключително спокоен, но се радваше, задето този път не е подложен на детектора на лъжата. Сега се чувстваше много по-различно, отколкото преди три седмици. Сега имаше защо да живее. Внезапно в съзнанието му изплува странна фраза: „Ще върна възмездието, което получих…“. Думите като че прогориха мозъка му.

— Какво си поръчахте снощи на бара? — настоя Острикър.

— Скоч с вода.

— Колко чаши изпихте?

— Две… може би три.

— Кой плати за напитките?

— Мисля, че с Гауил се редувахме.

— Кой отиде да ги донесе?

„Какво ли е казал Гауил?“ — запита се Картър.

— Доколкото си спомням, единия път лично аз ги взех от бара.

— Сигурен ли сте?

— Не. Мисля, че веднъж отиде Гауил, веднъж чашките ни донесе сервитьор. Заведението беше препълнено и обстановката изобщо не беше подходяща за работа, затова после посетих Грег в дома му.

— Набързо сте се върнали в Ню Йорк, убили сте О’Браян и сте побързали да се върнете.

— Не е вярно. — Картър тръсна на пода пепелта от цигарата си.

— Гауил е знаел истината, ето защо е отказвал да плати на наемника си. Предполагам, че се е съгласил да потвърди алибито ви за снощи, ако е узнал, че сте убили човека, който може да го злепостави.

Картър се намръщи.

— Той беше изненадан не по-малко от мен, когато научи за смъртта му… Защо не разпитате таксиметровите шофьори, щом смятате, че съм пътувал напред-назад?

— Вече го направихме и мисля, че ще получим полезна информация. Таксиметровите шофьори, които са работили през нощта, още не са застъпили на смяна.

Думите му изобщо не разтревожиха Картър.

— Ще се върна след малко. — Острикър излезе от килията и направи знак на човека от охраната да заключи вратата.

— Мога ли да се обадя на жена ми? — попита Картър надзирателя.

Оказа се, че няма право на повече лични разговори, но му е разрешено да телефонира на адвоката си.

— Непременно ще се свържа с него — заяви той и подаде на човека една монета през решетките. — Мога ли да ви помоля да ми купите пакет цигари?

Надзирателят се съгласи, след пет минути се върна с цигарите. Картър се обади на един от тримата адвокати, препоръчани му от началника на полицейския участък, и уговори да се срещнат следобед. Знаеше, че дори да се съгласят да го освободят под гаранция, сумата няма да бъде според възможностите му; знаеше още, че адвокатът едва ли ще го защити, но беше решил да се възползва от правото си на защитник, за да не се набива в очите на Острикър. В два дойде бръснарят и се погрижи за външния му вид, а след час пристигна адвокатът Матю Елис — висок, пълен мъж, наближаващ трийсетте, с тънки черни мустачки. Разговаря с Картър двайсетина минути в килията му и му съобщи, че ако срещу него не бъдат представени други доказателства, полицаите нямат право да го задържат повече от четирийсет и осем часа. Обеща да се свърже с Хейзъл и да й обясни всичко, но не бил в състояние да й издейства разрешение за свиждане. Още сутринта Картър бе попитал надзирателя и сержанта дали съпругата му може да го посети, ала беше получил отрицателен отговор, вероятно по нареждане на Острикър.

Неусетно стана три часът. Той се питаше дали детективът толкова дълго разпитва Гауил. Измъчваше го мисълта дали Грег ще се досети да каже, че снощи са обсъждали дали Гауил е наел О’Браян, както и неприятното положение, в което се беше оказал самият Картър. Надяваше се, че Гауил ще прояви достатъчно здрав разум и ще се опита да запази статуквото. Ако проговореше, щеше да загази — не колкото Филип Картър — но все пак достатъчно, което със сигурност щеше да го накара да си държи езика зад зъбите. Въпреки че ненавиждаше Съливан, никога не би посегнал на живота му, след като можеше да наеме някого за мръсната работа.

Картър се изтегна на леглото, запали цигара и се втренчи в тавана. Спомни си фразата, която беше прорязала съзнанието му, докато разговаряше с Острикър: „възмездието, което получих…“. Не, „възмездие“ не беше най-точната дума. По-скоро се беше почувствал като човек, който следва максимата „Око за око, зъб за зъб“, въпреки че по принцип не беше привърженик на отмъщението. По принцип убийството на Съливан беше акт на насилие, извършен в пристъп на гняв. Ала фактът, че не изпитваше чувство за вина, не му даваше покой. Беше убил най-хладнокръвно О’Браян, за да прикрие злото, което бе сторил преди това. Осъзнаваше, че е извършил престъпления, но не чувстваше никакви угризения на съвестта. Съжаляваше, че му се е наложило да убие две човешки същества, но също така съжаляваше, задето Хейзъл беше станала любовница на Съливан и не бе пожелала да прекъсне връзката си с него… Отпусна крака на пода и се изправи. Но какво ще се случи, ако продължи да сее смърт всеки път, когато мрази някого и иска да го отстрани? Втренчи се в огледалото над умивалника, въпреки че не стоеше пред него, и съзря отражението на металните решетки на килията. Беше сигурен, че никога повече няма да убива, въпреки че увереността му не се основаваше на никаква логика. Знаеше, че ако Хейзъл отново му изневери, ще предпочете да се самоубие.

— Имате писмо. — Надзирателят се приближи и му подаде през решетките някакъв плик.

Картър го отвори и прочете писмото. Беше от адвоката, който го уведомяваше, че е разговарял с Хейзъл по телефона. „Съпругата ви каза да не се безпокоите за нея. Щяла да дойде на свиждане веднага щом получела разрешение“ — пишеше Елис. Във фразата „да не се безпокоите за нея“ имаше скрит подтекст, който накара сърцето на Картър да затупти по-бързо; усети прилив на енергия и си каза, че сега може да издържи на всичко.

Вечерта го очакваше ново изпитание. Острикър се появи малко след като му бяха донесли вечерята и побърза да заяви:

— Играта свърши, Картър. Най-сетне Гауил изпя всичко. Призна, че снощи сте отишли в дома му чак в полунощ и че изобщо не сте били заедно в бара. Вече знаем, че вие сте убили Съливан, защото сте изпреварили О’Браян… ако той изобщо е имал намерението да убие адвоката. Вие…

Картър се насили да не го слуша. Беше убеден, че детективът блъфира. Ако пък Гауил действително беше направил пълни самопризнания, вече нямаше какво да губи. Дълбоко си пое въздух, свали вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си. Хрумна му, че така наистина прилича на арестант. Изгледа Острикър с невъзмутимо изражение — престоят в затвора го беше научил, че по този начин най-добре се прикриват истинските чувства, освен това се намалява вероятността да настроиш срещу себе си надзирателите.

След половин час детективът го отведе в стая на долния етаж, където имаше само малко бюро и два дървени стола. Картър седна на единия, Острикър се настани зад бюрото. Помещението се осветяваше само от една крушка на тавана. Детективът заговори, характеризирайки Картър в най-черни краски: контактът със закоравели престъпници и продължение на шест години бил оказал огромно влияние върху психиката му, освен това Картър очевидно бил слабохарактерен, ако се съди по пристрастяването му към морфина, който спомогнал за увреждането на мозъка му и го превърнал в човек без всякакви морални задръжки. Навярно поради това Картър бил загубил достойнството си, поддържал бил приятелски отношения с любовника на съпругата си, приемал благодеяния от него, накрая се поддал на престъпните си наклонности и в пристъп на гняв извършил убийството. Присламчил се бил към Гауил, който бил негов съучастник в аферата с присвоените суми на фирма „Трайъмф“ (макар че сега отричал помежду им да са съществували приятелски отношения), на два пъти се бил дрогирал при своя приятел, премълчал бил за наркотика, укрит в жилището му, накрая най-хладнокръвно убил Антъни О’Браян — единствения човек, на когото не можел да се довери. Въобразявал си, че Гауил му е приятел, но крадците са хора без чест и достойнство и взаимно се предават, завърши тирадата си Острикър.

„Ще бъдеш моята скала, моята опора — каза си Картър и с изненада откри, че в мислите си използва клишета като детектива. Неговата скала беше Хейзъл, корозирала като самия него и все пак опора, на която можеше да се осланя. — Въпреки че от мен не е останало почти нищо“ — иронично си помисли той и невъзмутимо продължи да се взира в Острикър.

— Няма ли да ми отговориш? — грубо го попита детективът, изнервен от мълчанието му.

— Не сте ме попитали нищо — заяви Картър.

— Всеки нормален човек щеше да отговори, независимо дали ще признае вината си, или ще се опита да се оправдае. А ти седиш и ме зяпаш само защото си един закоравял престъпник.

При нормални обстоятелства обвиненията биха накарали Картър да се усмихне, но той успя да се въздържи. Имаше тренинг от затвора, където надзирателите го бяха обиждали по същия начин, макар и с различни думи.

— Не се признавам за виновен и нямам какво повече да ви кажа — промълви той.

— Какво си въобразяваш, че ще постигнеш? Не разбираш ли, че Гауил направи пълни самопризнания? — Острикър почервеня от гняв и заплашително вдигна пръст.

— Съмнявам се, че ви е казал онова, което ми наговорихте, защото не е вярно.

Двамата останаха в помещението за разпит чак до единайсет, като Острикър излезе само за двайсетина минути, за да хапне нещо. Картър също беше гладен, но не поиска вечеря. Освен това главата му беше замаяна от еднообразните въпроси на детектива, който продължаваше да повтаря, че Гауил е направил самопризнания. Картър не се поддаде на внушенията му, макар веднъж два пъти да се усъмни, че бившият му колега действително е проговорил; и в двата случая побърза да си напомни, че няма какво да губи и че единственият изход е да се придържа към своята версия. Очакваше Острикър да прибегне към изтезания, но остана излъган.

Детективът въздъхна. Изглеждаше капнал от умора, под очите му имаше сенки, вратовръзката му беше изкривена.

— Знаеш как постъпваме с хора като теб — заяви той. — Непрекъснато ще те държим по око, няма да имаш нито миг покой. Ще съсипем кариерата ти… тя всъщност е съсипана, ще…

Картър се изправи, сложи ръце в джобовете си и с дясната машинално започна да мачка вратовръзката си, която беше пъхнал там.

— Любопитно ми е дали ще съобщите на репортерите какво ви е разказал Гауил. Щом изляза оттук, непременно ще си купя всички вестници.

Детективът не успя да прикрие гнева си, но замълча.

Тази нощ Картър спа като заклан въпреки болките в осакатените си палци. Не беше взимал болкоуспокояващите таблетки цели двайсет и четири часа. Към единайсет на следващата сутрин дойде адвокатът Елис и усмихнато заяви:

— Жена ви е тук. След малко ще бъдете свободен.

Картър стисна решетките и се втренчи във вратата в дъното на коридора, която се отвори; появи се надзирател, последван от Хейзъл. Тя носеше някакъв пакет. Когато зърна съпруга си, се усмихна. Усмивката й беше искрена и лъчезарна, погледът й сякаш насърчаваше Картър. Той пусна решетките и се изправи, когато надзирателят отключи вратата на килията.

— Донесох ти чиста риза — обади се Хейзъл.

— Благодаря ти, скъпа. — Прегърна я и стисна клепачи, за да задържи напиращите сълзи. Ненадейно си спомни как беше плакал от щастие, когато бе излязъл от затвора.

— Всичко ще бъде наред — спокойно заяви Хейзъл.

Тонът й го накара да я изгледа; внезапно осъзна, че тя знае цялата истина. Той хвърли поглед към адвоката, който усмихнато му кимна — Картър се почувства сигурен, че Хейзъл не е споделила тайната с него.

— Може би предпочитате първо да се преоблечете? — шеговито попита Елис и направи знак, че ще чака отвън.

Хейзъл подаде на съпруга си опакованата риза, както и няколко завити в целофан хапчета, които извади от чантата си. Картър махна синята хартиена лента от ателието за химическо чистене и докато обличаше чистата риза, се запита дали са освободили Гауил, или ще го разпитват още няколко дни. Знаеше, че той никога няма да проговори пред полицаите, защото ги смяташе за свои врагове. Освен това беше абсолютно сигурен, че никога повече няма да се срещне с Гауил, нито да разговаря с него.

Глътна само една таблетка, като пи вода от шепата си, както правеше в затвора. Изправи се и закопча чистата риза, символизираща началото на новия му живот. Обърна се към Хейзъл и видя, че тя го наблюдава. Погледът й му подсказа какво мисли в момента — че и двамата се бяха забъркали в ужасни истории, но все още можеха да спасят брака си. Не всичко беше загубено, щастието не бе безвъзвратно отлетяло. Едва сега се осмели да отвърне на усмивката й.

На излизане от килията се сблъска с Острикър, който изгледа първо него, после Хейзъл, и заяви:

— Ще те държим под око, Картър.

— Не се и съмнявам — промълви той. — Не се и съмнявам.