Стъклената килия

Девета глава

И този път Хейзъл вече беше научила неприятната новина. Магран й беше телефонирал в деня, когато бе пуснал писмото на Картър. Тя побърза да изпрати на съпруга с послание, по което можеше да се съди, че е потисната, но успява да се владее. Ала когато я видя в неделя, Картър беше потресен. В очите й се четеше такова отчаяние, че изглеждаше като дрогирана.

— Настоявам да се върнеш в Ню Йорк — подхвана той.

Хейзъл помълча, сетне отговори:

— Казваш го толкова безразлично. Много си се променил, Фил.

— Не съм — побърза да възрази той, макар да знаеше, че е права. — Месеци наред настоявам да го сториш. Сега няма никакъв смисъл да оставаш тук.

— По-добре да обсъдим следващите ни постъпки.

Магран му беше писал, че ще продължат да подават специални жалби, но Картър недоумяваше какво означава това. Обърна се към Хейзъл и промърмори:

— Магран не изясни какво ще предприемем оттук насетне.

— Глупости! Спомена ми, че трябва да изпратим писма до отделни личности, както и до някакъв комитет в Ню Йорк — не си спомням названието му, но знам, че се занимава с гражданските права. Господин Магран ми спомена за него по телефона.

Картър въздъхна.

— Знаеш ли, Хейз, не съм единственият в подобно положение. Нима мислиш, че някой ще си мръдне пръста да помогне на събратята ми по съдба, които също пишат до всички инстанции? Никой няма нито време, нито власт да се занимава с такива като нас.

— Грешиш, комитетите са създадени точно за това — заяви Хейзъл и облегна стиснатите си юмруци на масата. — Според господин Магран трябва да пишеш до всички.

— Добре, кажи ми адресите. Непременно ще им пиша.

Тя погледна към часовника и промълви:

— Макс ти влияе зле, Фил.

— Защо? — свъси вежди Картър.

— Много си се променил, откакто се запозна с него.

— Нима? Знай, че благодарение на него по-леко приемем ударите на живота.

— Въобразяваш си… спомена, че той е тук от пет години. Макс е закоравял престъпник, ти сам ми писа, че бил опитен фалшификатор. Мисля, че е свикнал със затвора и навярно не ще успее да се пригоди, когато го освободят. Чела съм за хора като него. Неспособни са да водят нормален живот, да се справят с отговорностите и с работата си. Страхувам се, че вървиш по неговия път, щом започваш да проявяваш търпимост към хора като Макс. Имам чувството, че животът тук започва да ти се струва поносим, и ако подозренията ми се оправдаят, това е краят. — Думите й прозвучаха като ултиматум.

Картър изслуша тирадата й търпеливо, но в душата му бушуваше негодувание. Знаеше, че атаката срещу Макс всъщност е атака срещу самия него. След няколко секунди заговори:

— Исках да се запознаеш с него, но ти не пожела. Писах ти как съпругата му загинала само няколко месеца след сватбата им.

— Много хора преживяват трагични събития, но не станат престъпници.

— Осъден е за една-единствена простъпка, а ти говориш така, сякаш е рецидивист. Макс е културен и възпитан, за разлика от останалите затворници, които са истински скотове. Не мога да се нарадвам, че го открих. Може би след шестте хиляди затворници има и други като него, но съм имал възможност да се запозная едва с неколкостотин от тях. — Не искаше да упреква Хейзъл заради нежеланието й да се запознае с Макс, тъй като приятелят му също беше отказал да се срещне с нея. Скрил беше и факта, че преди няколко месеца той го беше помолил да му занесе морфин. Картър се измъкна под предлог, че дрогата е заключена, но пропусна да спомене, че има ключ от шкафчето с медикаментите. На два пъти, докато отиваше при Макс, надзирателят го беше претърсвал и Картър знаеше, че зле ще си изпати, ако открият у него наркотик. Не беше изненадан от молбата на приятеля си, но нямаше намерение да съобщава тази подробност на Хейзъл. — Скъпа, иска ми се да разбереш какво ме привлича към Макс. Освен това двамата сме заедно по двайсет минути, и то не всеки ден, тъй като два пъти седмично точно това време е определено за къпане. Знаеш какво пише в книгите за затворите и за престъпниците. Открих в библиотеката литература на тази тема и прочетох всичко.

— Следователно разбираш от какво се страхувам. Не допускай това да се случи с теб.

Картър седеше като на тръни на ръба на дървения стол и се взираше в ръцете си. Внезапно си представи как изглежда. Носеше бялата риза с къси ръкави, задължителна за неделните свиждания; дрехата вече не му се виждаше глупава, дори я намираше за елегантна в сравнение с работните ризи. Не се смущаваше и от късата си коса, въпреки че след задължителното ежеседмично подстригване прическата му беше доста странна. Добре че побелелите косми по слепоочията му не личаха толкова, при все това беше сигурен, че Хейзъл ги е забелязала — тя не пропускаше нищо. Бръчките на челото и между очите му бяха по-дълбоки. И разбира се, беше блед. Сигурен беше, че Хейзъл не одобрява външния му вид. Питаше се какво да й каже, накрая изтърси:

— Напоследък се навъртам в дърводелския цех.

— Браво, ето едно полезно занимание. Какво правиш?

— Ами… в момента помагам при изработването на полици за пералното помещение. Не мога да изпълнявам всички операции, но отлично боравя с ротативния трион.

Както обикновено през оставащите десет минути до края на свиждането разговаряха за Тими. Картър се поинтересува за бутика, макар да знаеше, че търговията не вървеше и че Хейзъл и Елси не печелеха почти нищо. За това, че работеше следобедите в магазина, съпругата му получаваше петдесет и седем долара седмично и комисионна от всяка продажба. Заплатата беше мизерна, но Хейзъл поне не скучаеше.

След свиждането не отиде при Макс. Думите на жена му го бяха смутили и объркали. Зачака с необяснимо притеснение писмото на Хейзъл, което щеше да пристигне във вторник. Тя вече не му пишеше в неделя веднага щом се прибереше вкъщи след свиждането. Картър знаеше, че ще му съобщи и за какво са разговаряли с Магран в понеделник.

Когато прочете дългоочакваното писмо, се изненада от спокойния тон на Хейзъл. Съобщаваше му названията и адресите на четири комитета и организации, както и на двама души във Вашингтон, на които непременно трябвало да пише. Той знаеше за два от комитетите — беше им изпратил писма преди месеци, но дори не го бяха уведомили, че са получили посланието му.

Продължи да посещава Макс три-четири пъти седмично. Вече пишеше съчинения на френски, приятелят му поправяше грешките като истински преподавател, а при следващата среща ги обясняваше на Картър. Едно от съчиненията се наричаше „Моят ден“ и представляваше доста забавно описание на ежедневието в лечебницата. Друго беше озаглавено „Как бих искал да прекарам един ден“ и беше образец за използването на условното наклонение. Картър беше сътворил приказен свят на домашния уют, описваше разходки с кола с Тими и Хейзъл, представяше си как ловят риба, приготвят вечерята на огън и спят в палатка; кой знае защо към пасторалната сцена беше прибавил и стереоуредба, на която слушаше музика от Шонберг и Моцарт. Следващите две есета носеха заглавията „Какво мисля за затворите“ и „Размишления върху преходността на живота“. В свободното си време Картър преписваше съчиненията си, като се съобразяваше с поправките на Макс. Гордееше се с двайсетината си „съвършени“ творби на френски.

В едно от писмата си Хейзъл го питаше:

Писмото й го накара да изпита угризения на съвестта. Опита се да намали дозата, но веднага се почувства потиснат и изпадна в меланхолия. Помоли доктора за демерол или за друго болкоуспокояващо и този път Касини не му пробута безвредни хапчета. Таблетките действително притъпиха болките му, но не можеха да се сравняват с морфина, който помагаше на Картър да живее в един нереален свят, далеч от ужасната действителност. В продължение на две седмици издържа без наркотика, после започна да редува инжекциите с болкоуспокояващи медикаменти.

През юли Хейзъл му писа, че е решила да се върне в Ню Йорк заедно с Тими. Съливан бил намерил купувач за къщата им във Фримонт.

Пишеше още, че с Тими щели да гостуват на Филис Милен, докато успеела да намери жилище. Картър смътно си спомняше въпросната Филис — трийсет и осем годишна стара мома, с която се бяха запознали още когато Тими беше бебе.

„Свършено е“ — помисли си той. Скоро Хейзъл не ще го посещава в неделните дни. Хрумна му, че отдавна е запланувала заминаването си, след като беше получила съгласието на Филис да живее в апартамента й. Още миналата неделя е знаела, че го изоставя, но не беше обелила нито дума. Абсурдно бе обяснението й, че не можела да говори през стъклената преграда. Картър подозираше, че се е страхувала да му го каже в очите.

Отново се приведе над писмото, което съчиняваше, и добави:

Хейзъл му беше съобщила, че Магран е получил хонорара си за двете жалби до Върховния съд, но щял да продължи да се занимава със случая. Картър изпита неприятно чувство, задето адвокатът се беше обърнал към съпругата му, а не се бе свързал с него. Магран постъпваше така, сякаш го беше отписал, но се чувстваше задължен да хвърли прах в очите им.

През седмицата, предшестваща заминаването й, Хейзъл му пишеше всеки ден, като че я гризеше съвестта. Картър изпитваше смесени чувства: понякога ненавиждаше съпругата си (особено когато беше уморен или болката в палците ставаше нетърпима), друг път се радваше заради нея. Стараеше се да отговаря на писмата й само когато беше в добро настроение.

При последното неделно свиждане Хейзъл изглеждаше по-красива отвсякога. Носеше нова бледорозова памучна рокля без ръкави и ябълковозелено копринено шалче, прикрепено със старинна златна брошка, която Картър й беше подарил по случай третата или четвъртата годишнина от сватбата им — навита на кълбо змия с рубинени очи. Косата й беше лъскава и мека, като че току-що я беше измила. Ала през този ден Хейзъл почти не се усмихваше. За първи път Картър забеляза бръчка на лицето й — тънка хоризонтална линия, пресичаща челото й. Незнайно защо бръчицата го ужаси.

Хейзъл заяви, че преди да дойде в затвора, е изпила един голям скоч.

Той се усмихна и шеговито подхвърли:

— Де да имаше начин да налееш и на мен…

Очевидно уискито не беше подействало на съпругата му. Тя не прояви излишна сантименталност, не пророни нито сълза. Двамата се опитаха да разговарят делово и да не издават тъгата си, ала скоро установиха, че повтарят неща, които вече са казали в писмата си; уверяваха се взаимно, че Магран не се е отказал от защитата и че намесата му ще бъде от полза, тъй като беше един от най-добрите адвокати в страната.

— Навярно бедата е там, че не съм престъпник — заяви Картър и двамата се засмяха неловко.

Беше му съобщила предварително, че е получила осем хиляди долара като предплата за къщата, която продаваха за двойно по-голяма сума. На първи август там щеше да се нанесе някой си Ейбрахол със съпругата си, двете си деца и кучето.

Картър си мислеше, че и двамата с Хейзъл успешно са изиграли ролите си, преструвайки се, че са в добро настроение. Усмихваха се, когато настъпи време да се разделят. Хейзъл обеща да го посети „поне преди Деня на благодарността“. Преди да излезе, се обърна, спря за секунда и му изпрати въздушна целувка. Картър се взираше в нея. След миг видението с розова рокля и тъмнокестенява коса изчезна от погледа му.

Докато вървеше обратно към лечебницата, той беше свел поглед към каменния под. Не изпитваше нищо, не пророни нито сълза. Нима сърцето му се беше превърнало в камък като стените на този затвор? Запита се дали сега Хейзъл плаче. Спря и се обърна, напразно очаквайки да я види зад двойните решетки в клетката. Ала тя си беше отишла. Навярно Съливан я чакаше пред затвора, за да я отведе с колата си.

Следващите писма на Хейзъл бяха много възторжени и пълни с описания на новите сгради, които бяха построени през месеците, изминали от последното й посещение в Ню Йорк. Накрая дойде вестта, която той очакваше със свито сърце: в края на август Дейвид Съливан пристигал по работа в Ню Йорк и щял да остане около месец в апартамента на семейство Нолтън, където беше отседнал миналото лято. Хейзъл вече беше наела тристайно жилище на 28-ма улица. Картър очакваше, че Съливан ще замине за Ню Йорк. Изпита облекчение и се поуспокои, когато жена му веднага му съобщи за пристигането на адвоката.