Стъклената килия

Осма глава

От време на време докторът изпращаше по Картър лекарства на затворниците в шестте блока. Беше го предупредил, че атмосферата в Блок C е най-потискаща. Там сивкавите каменни стени изглеждаха още по-мръсни, килиите и коридорите бяха по-слабо осветени (тъй като много от електрическите крушки липсваха), а обитателите изглеждаха по-възрастни и примирени, но при все това по-враждебно настроени. Навярно и те като Картър още не можеха да забравят убийството на Чърнивър. Тълпата затворници напомняше придошла река, която помиташе всичко по пътя си и можеше да убие човек. Възможно бе и продължение на няколко секунди неколцина от тях да нанесат смъртоносни удари, сетне с невинни изражения да се присъединят към потока от хора, където бяха в безопасност, тъй като останалите бяха техни съучастници. Картър се питаше как ли би реагирал, ако ръцете му не бяха осакатени и ако през онзи фатален ден се беше озовал близо до Чърнивър. Беше почти сигурен, че би ударил надзирателя дори да му нямаше зъб заради изтезанието, на което го беше подложил.

Четирите блока с килии бяха хаотично свързани помежду си и не образуваха квадрат. Останалите две сгради бяха пристроени под ъгъл към Блок D. Картър си спомняше, че отдалеч тази композиция приличаше на дерайлирал влак, чиито вагони са се покачили един върху друг. Между постройките имаше двойни врати, охранявани от надзиратели, и затворниците можеха да преминават само с пропуски. Придвижването към трапезарията, работилниците и пералнята ставаше под строй, по двама в редица. Г-образното пространство, образувано от пристроените два блока, имаше от двете страни ограда от стоманена и бодлива тел. Това беше дворът, където между четири и пет следобед затворниците правеха физически упражнения под зорките погледи на шестима надзиратели, въоръжени с автомати. Затворът беше пренаселен и осъдените се хранеха на две смени, тъй като трапезарията бе прекалено малка.

Наскоро в лечебницата беше дошъл едър петдесетинагодишен мъжага с кожно възпаление. Доктор Касини го прегледа и го изпрати обратно в килията му, намираща се в Блок D, като му даде някакъв мехлем. Сега Картър му носеше втора кутийка от мазилото. Човекът беше сам. Картър го попита къде е съкилийникът му.

— Излезе му късметът. Майка му умря, та го пуснаха вкъщи.

— Вкъщи ли?

— Ами да. Замина за Чикаго и ще отсъства два дни. Блазе му — ще се види с жена си. — Здравенякът вдигна глава и лукаво намигна, сетне продължи да бърбори. Суипи бил придружен от неколцина надзиратели, които отивали в отпуск… нямало да му свалят белезниците дори във влака, ама си струвало да потърпи, защото щял да прекара две нощи с жена си.

Картър смаяно го слушаше, сякаш човекът разказваше невероятна приказка, чиито герои изчезваха като по чудо, променяха външността си или имаха способността да се провират през ключалки. Внезапно се сепна и тръсна глава, потресен от обзелите го чувства. След миг машинално промърмори:

— Истински късметлия…

Здравенякът намръщено го изгледа — очевидно беше разгневен от прекъсването. Сетне ненадейно скочи на крака и вдигна юмрук.

Картър отстъпи назад в коридора.

Мъжагата изруга и с все сила хвърли кутийката с мехлема. Тя се удари в стената, капачето отхвръкна, издавайки звук, наподобяващ идиотско кискане, после се изтърколи на пода.

След четири дни Картър излъга надзирателя Кларк, че отново трябва да занесе лекарство на болния в двайсет и седма килия. Изгаряше от любопитство да види Суипи. Минаваше четири, затворниците бяха в килиите си и очакваха звънеца за вечеря. Едрия мъжага го нямаше, но Суипи седеше на стола, подсвиркваше и щракаше с пръсти в такт с музиката, която се разнасяше от слушалките. Като видя Картър, възкликна:

— Здрасти, заместник-докторе. Какво те води насам? — Изглеждаше толкова въодушевен, сякаш бе пиян.

— Донесох мехлем за приятеля ти.

— Добре, ще му го предам.

Картър го изгледа от глава до пети и промърмори:

— Чух, че са те пуснали за два дни.

— Ъ-хъ. Не беше много гот, ама все пак си бях вкъщи. — Все още се поклащаше в такт с музиката и по всичко личеше, че няма търпение отново да си сложи слушалките.

— Е, не се оплаквай… поне си бил с жена си — изтърси Картър. Хвърли кутийката на долното легло и понечи да си тръгне, но не можеше да откъсне поглед от Суипи, като че очакваше по лицето му да е изписан магически знак от чудесното преживяване.

— Прав си, ама това трябва да ми държи влага за доста време — изкиска се Суипи. — Старият отдавна хвърли топа, жива е само сестра ми, обаче тя пращи от здраве. — Сложи си слушалките и се обърна към нощното шкафче, като подметна: — Благодаря ти от името на Джеф.

Два-три месеца по-късно, малко преди Деня на благодарността, Картър се запозна с Макс Сампсън, когато занесе някакво лекарство против кашлица във втори блок. Забеляза Макс, защото той чешете книга на френски (с меки корици и заглавие „Обещанието“, изписано с червени букви), седнал до масичката в килията си. Беше сам. Картър спря до отворената врата и каза:

— Извинете…

Непознатият вдигна глава.

— Французин ли сте?

Човекът дружелюбно се усмихна. Лицето му беше толкова бледо, че високото му чело изглеждаше почти бяло под черната му чуплива коса.

— Не съм — отговори той. — Но от време на време чета книги на френски.

— Говорите ли този език?

— Някога говорех само френски… Защо питате? — Непознатият отново се усмихна.

Усмивката му стопли сърцето на Картър. Затворниците никога не се усмихваха, а подигравателно се кискаха и кикотеха. Дружелюбното изражение на непознатия му даде смелост да отговори:

— Защото се опитвам да го науча… самостоятелно. Vouz pouvez parler — vraiment?

— Oui. — Човекът се усмихна още по-широко и ослепителнобелите му зъби проблеснаха.

Картър остана при него цели десет минути, докато удари звънецът за обяд. Чувстваше се необикновено възбуден и щастлив. Разговаряха ту на английски, ту на френски. Когато Картър не можеше да си спомни някоя дума, новият му приятел му я подсказваше. На полицата в дъното на килията му бяха подредени двайсетина книги и половината бяха на френски. Макс щедро му зае две от тях: едната беше сборник стихове на френски поети от осемнайсети век, а другата съдържаше откъси от „Мисли“ на Паскал. Каза му още да не бърза да му ги връща. Докато вървеше към лечебницата, Картър се почувства напълно променен. Откакто беше в затвора, за първи път срещаше сродна душа; нещо му подсказваше, че ще се сприятели с този човек. Усещаше се окрилен. Макс му беше разказал, че е от Уискънсин; баща му бил американец, а майка му французойка; след като станал на пет, живял шест години с нея във Франция и посещавал местното училище. Подметнал бе, че е от пет години в затвора, но не беше споменал защо е осъден, а Картър изобщо не го беше грижа.

Най-забавно му се стори, когато Макс спомена за облога си с друг затворник от същия блок; състезавали се чие лице ще бъде по-бледо до Коледа. Победителят щял да получи шест кутии нес кафе и Макс смяташе, че ще спечели, въпреки че противникът му беше блондин. Затова се пазел от слънцето, когато два пъти седмично ги извеждали на двора. Каза още, че вече е избрано жури от шестима затворници, което щяло да определи победителя.

— Винаги съм бил неестествено блед — усмихнато беше произнесъл на френски той. — Очевидно ми е било предопределено да прекарам живота си в затвора.

Уговориха се на следващия ден да се срещнат в 3.35 в килията на Макс.

Когато зачете последното писмо от Хейзъл, радостта на Картър от запознанството с новия му приятел помръкна. Посланието й му се строи изпълнено с меланхолия. То гласеше:

Адвокатът й беше съобщил, че не ще могат да подадат повторна молба до щатския Върховен съд поради настъпването на празниците. За първи път Картър не се почувства съкрушен; побърза да отговори на Хейзъл и писмото му беше почти оптимистично.

Ненадейно му хрумна, че не знае нищо повече за Макс, освен че майка му била французойка.

През следващите дни не научи подробности от живота на новия си приятел, но с нетърпение очакваше кратките си срещи с него. Съкилийникът на Макс беше едър добродушен негър, който разбираше само думата „oui“, но по време на посещенията на Картър се покатерваше на леглото си, разлистваше оръфаните си комикси или използваше слушалките. В писмата си Картър непрекъснато споменаваше Макс, а по време на неделните свиждания говореше само за него. Беше смаян, когато разбра, че Хейзъл ненавижда приятеля му, не се сдържа и възкликна:

— Въобразявах си, че ще се зарадваш, задето съм открил един симпатичен човек в този ад.

— Омръзна ми да слушам за Макс — уж на шега възкликна тя, но си личеше, че действително е ядосана.

— Извинявай, ако съм ти досадил. Затворническият живот е еднообразен и скучен, скъпа. Може би предпочиташ да ти разкажа за… например за двамата глупаци, които за малко не ослепяха, след като изпиха спирта за почистване на пишещите машини? — Картър се засмя. Смееше се много по-често, откакто се беше запознал с Макс. — Искам да ти представя моя приятел. Той е… мисля, че жените биха го харесвали.

Но Хейзъл така и не се запозна с Макс. На Картър му хрумна тя да поиска свиждане с него под предлог, че е негова приятелка, ала Макс отхвърли предложението му.

— Предпочитам да не я виждам. Фаталист съм и се страхувам, че няма да е за добро — обясни той и Картър реши да не настоява.

Не спомена идеята си на Хейзъл, защото знаеше, че и тя не ще я одобри. Нямаше опасност тя да види Макс в помещението за посетители, тъй като никой не го посещаваше. Той беше обяснил, че няма семейство и единственият, който е идвал да го види, бил бившият му хазяин, но след две посещения през първата година повече не се появил. Картър си казваше, че загрижеността на хазяина говори добре за Макс, но никога не му задаваше въпроси за миналото му. Макс също не го разпитваше; беше забелязал осакатените му палци и знаеше какво е предизвикало деформацията им, ала само примирено беше изрекъл на френски:

— Хората тук са жестоки.

В съботните и неделните вечери двамата отиваха заедно на кино. Картър изпитваше удоволствие при мисълта, че приятелят му споделя отвращението му от посредствените филми. Разбира се, дружбата им не остана незабелязана от надзирателите и от затворниците. Някои предполагаха, че двамата са хомосексуалисти, и се подиграваха в лицето на Картър или зад гърба му. Той не се засягаше от циничните им подхвърляния, ала знаеше, че някои затворници се забавляват, като пребиват обратните. Винаги, когато влизаше в блока на Макс, се озърташе, за да не го нападнат в гръб. Докато беше в килията при приятеля си, държаха вратата отворена (въпреки че всеки любопитен можеше да надникне и през решетките), и чернокожият присъстваше на разговорите им. Един ден му хрумна, че никога не е докосвал Макс, дори не са се ръкували.

— Да учиш за фалшификатор? — попита го веднъж надзирателят, охраняващ вратата между двата блока.

Картър недоумяващо го изгледа.

— Виждам как понякога пишеш нещо — продължи униформеният и кимна към килията на Макс, сетне се ухили. — Приятелят ти е един от най-добрите фалшификатори.

Картър му махна, опита се да отвърне на усмивката му и отмина. Спомни си красивия почерк на приятеля си, който изпълваше тетрадките му и който изглеждаше някак… Невинно. Не можеше да си представи, че Макс е фалшификатор — думите на надзирателя го бяха шокирали, сякаш някой беше съблякъл гол приятеля му. Утешаваше го мисълта, че Макс поне не е осъден за убийство.

Вече знаеше, че ако Върховният съд повторно отхвърли молбата му, приятелството с Макс щеше да му помогне по-леко да понесе удара. Така се опитваше да се подготви за най-лошото.

Вторият отказ пристигна през един априлски ден със следобедната поща. Този път Картър беше напълно смазан. Искаше му се веднага да изтича при Макс, но беше невъзможно да го посети по това време. Заключи се в тоалетната и повърна. Искаше му се да остане сам и да не разговаря с никого, но в затвора човек никога не оставаше сам.

През нощта почти не мигна, накрая, уморен от мрачните си мисли, взе приспивателно. На следващата сутрин с безизразно лице машинално се зае със задълженията си. Отказа да обядва, а в три часа си приготви чаша нес кафе — Макс му беше подарил три кутии за Коледа, тъй като беше спечелил облога.

След половин час отиде в килията на приятеля си, приседна на долното легло и закри лицето си с длани. Сетне се разрида, без да го е грижа, че негърът смаяно го наблюдава и че всеки минаващ отвън ще спре и ще впери любопитен поглед в него.

— Знам какво се е случило — промълви Макс, сетне добави на френски: — Навярно си получил отказ от Върховния съд.

Картър кимна.

Чернокожият дочу думата „върховен“ и разбра всичко.

— Мили боже! — печално възкликна той и тромаво излезе от килията.

Макс запали цигара и я подаде на Картър, който заразказва за работата си в „Трайъмф“, за Уолъс Палмър, за съдебния процес и за това колко невероятно му се сторило, когато през септември го изпратили в затвора. Разказа за Гауил и за Съливан, който твърдеше, че иска да му помогне, но бе признал, че е влюбен в жена му.

— Сега непременно трябва да накарам Хейзъл да се върне в Ню Йорк! — възкликна той и удари с юмрук по коляното си, без да обръща внимание на болката в палеца си.

— Съветвам те днес да не взимаш никакви решения — спокойно изрече Макс с плътния си глас, който сякаш принадлежеше на самия Господ Бог.

Картър не му отговори и дълго мълча.

Приятелят му заговори на френски: разказваше как на пет години го завели във Франция, описваше детството си там. Когато баща му починал и парите за издръжката на детето секнали, майката го довела обратно в родния Уискънсин, където живеели неколцина роднини на съпруга й. След няколко години се омъжила повторно, но завареният баща нямал намерение да издържа Макс по време на следването му. След като завършил гимназия, младежът постъпил на работа в печатарски цех и изучил занаята. На двайсет и една се запознал с Анет, която била на деветнайсет. Искали да се оженят веднага, но баща й настоявал да почакат две години, докато девойката стане пълнолетна.

— Съгласих се. Бях много щастлив, защото безумно обичах Анет — обясни Макс.

Най-после се оженили, но след по-малко от година съпругата му загинала при нелепа катастрофа. Заедно с майката на Макс пътували с кола, Анет рязко извила волана, за да избегне внезапно изскочила на шосето сърна, и автомобилът полетял в пропастта — всичко това научили от шофьор, който станал неволен свидетел на катастрофата. Най-потресаващото било, че Анет била бременна. След трагедията Макс започнал да пие, поради което го уволнили. Заминал на юг и в Нешвил се запознал с „подозрителни типове“, между които имало бивши затворници и фалшификатори. Макс се научил да подправя банкноти и документи, а крадците и мошениците от бандата започнали да му носят пътнически чекове и всякакви документи, които трябвало да бъдат подписани.

— Осъзнавах, че съм измамник — промълви Макс, но изобщо не ме беше грижа, защото бях сам на света и никой не милееше за мен.

Работата му била доходна и той смятал, че е в безопасност, но една нощ леговището на бандата било нападнато от двама цивилни полицаи. По време на ръкопашната схватка Макс убил единия, в резултат на което го обвинили в предумишлено убийство и във фалшифициране на документи и го осъдили на седемнайсет години.

— А сега вече съм на трийсет — мрачно завърши той. — Понякога животът е странен, нали, приятелю?

Картър въздъхна. Чувстваше се смъртно уморен. Макс стана и го побутна:

— Полегни си.

Картър се отпусна на долното легло и вдигна краката си върху одеялото, но след миг подскочи и промълви:

— Скоро ще удари звънецът за вечерята. Не искам да заспивам.

Макс бавно крачеше напред-назад из килията, размахваше ръце и от време на време притискаше дланите си една към друга. Изражението му беше спокойно, в тъмните му очи като че проблясваха закачливи пламъчета. По всичко изглеждаше, че новината изобщо не го е смаяла. Незнайно защо поведението му подейства успокояващо на Картър.

— Животът е странен — отново изрече Макс. — Човек трябва да гледа на нещата в перспектива или като щраус да заравя главата си в пясъка, но и в двата случая има опасност да полудее. Почти невъзможно е да вършиш и двете едновременно. Днешният ден ти се струва ужасен, защото виждаш само лошата страна на живота. — Приведе се и му подаде някаква книга. — Прочети я. — В този миг прозвуча до болка познатият звънец за вечерята и пронизителният му звук още повече изнерви Картър. Макс го изчака да стихне и усмихнато заяви:

— Нямам търпение да опитам днешния кулинарен шедьовър — подозирам, че ще поднесат canardeau a e’orange. — Той тикна книгата в ръцете му.

Картър я взе, без да погледне заглавието й. Думите на приятеля му го накараха да се усмихне и внезапно се почувства по-добре.