Стъклената килия

Четиринайсета глава

След около седмица налетя на Грегъри Гауил, който очевидно го причакваше пред дома му, макар да се престори, че случайно е минавал по улицата.

— Хей, Фил, каква изненада. Тук ли живееш?

— Да — отвърна Картър и си помисли, че всеки би могъл да научи адреса му от телефонния указател, което и досадникът вероятно бе сторил.

— Отдавна не сме се виждали. Кога те освободиха?

— Ами… преди три-четири месеца.

С годините Гауил не се беше променил особено, само дето беше понапълнял и загрубял. Все още предпочиташе крещящи дрехи, които би трябвало да намекват за благосъстоянието му.

— Хайде да пийнем по нещо. Поне по чаша кафе, ако мислиш, че е прекалено рано за нещо по-силно. — Той дружелюбно го тупна по рамото.

— Тръгнал съм към пощата. — Картър му показа писмата.

— Добре де, ще те придружа. Не си ли на работа?

— Още не съм намерил нещо подходящо.

— Мога да ти помогна.

Картър промърмори нещо неразбираемо.

— Говоря сериозно, Фил. В една от фирмите в Лонг Айлънд, на която доставяме материалите, търсят инженер. Ще проверя каква заплата пред…

— Не искам да пътувам чак до Лонг Айлънд.

— Нима?

Картър нямаше работа в пощата, защото писмата му бяха предварително облепени, но за да не го хванат в лъжа, купи от гишето петцентови марки за два долара и няколко марки за въздушна поща. Гауил продължаваше да се върти около него, затова му каза:

— Довиждане, Грег. Съжалявам, но бързам.

— Хайде, приятелю, все имаш няколко свободни минути за едно кафе. Трябва да ти кажа нещо. Сигурен съм, че ще те заинтересува.

Картър потръпваше от отвращение при мисълта, че ще седне на една маса с него, ала го гризеше любопитство да научи какво се върти в главата на този противен човек. Ето защо с нежелание прие поканата.

Влязоха в някакъв бар на ъгъла на 23-та улица и Трето Авеню. Картър си поръча бира, Гауил — скоч с вода.

— Предполагам, че често се виждаш с Дейвид Съливан — започна натрапникът и потърка големия си нос.

— Не бих казал.

— Истински мръсник. Ако продължава по този начин, рано или късно ще си получи заслуженото. Досега все успява да излезе сух от водата, но все някой ден късметът ще му изневери. — Гауил сякаш говореше на себе си, но личеше, че омразата му е искрена. Изкиска се и погледна събеседника си. — Все си пъхаше носа в работите ми, ама удари на камък. Не успя да ме накваси, въпреки че положи доста усилия.

Картър мълчаливо отпиваше от бирата си.

— Не мога да се примиря с цирка, дето го разиграваше, докато ти беше в затвора — преструваше се, че се опитва да ти помогне, същевременно сваляше жена ти. Чудя се как го търпиш… — Той гневно изгледа събеседника си.

— Да не чоплим стари рани, а, Грег?

— Още сте приятели, нали? Боже мой, та Дейвид последва жена ти чак в Ню Йорк… Всъщност не обвинявам нея — сигурен съм, че е била самотна. Мъжете също се чувстват изоставени… но не мога да търпя лицемерието на Съливан, това, че се преструва на твой приятел.

Картър се разгневи, идваше му да го удари, но само възкликна:

— Забранявам ти да злословиш за съпругата ми.

— Добре. Но знай, че Съливан й е любовник от четири години. Реших, че е време да го научиш.

— Не е вярно.

Гауил се приведе и размаха показалеца си.

— Самата истина е. Събуди се, Фил. Може би жена ти няма… Разбира се, че няма да сподели увлечението си. Съливан също няма да продума и ще продължи да играе ролята на верния и безкористен приятел. Страхотен приятел, няма що!

Сърцето на Картър биеше до пръсване, но все пак той успя да попита:

— Само това ли имаш да ми съобщиш?

— Честно казано — да. Мъчно ми е за рогоносците. Съливан те прави на глупак. Преструва се на твой приятел, а ти имаш пълно основание да го пребиеш и дори да му отнемеш живота.

Внезапно Картър проумя, че омразата на Гауил не е продиктувана от любовната афера между Съливан и Хейзъл, нито от лицемерието на същия този Съливан, а от факта, че Дейвид Съливан се е опитал да сложи пръст в колелата му.

— Ясно ми е защо говориш така. Мразиш Дейвид, защото ти е попречил да получиш няколко изгодни договора, нали?

— Грешиш, приятелю. Съливан действително се опита да си напъха носа в работите ми, но получи плесница през пръстите. Пострада той, не Грегъри.

Картър се поусмихна и видя, че усмивката му не се понрави на събеседника му.

— Грег, трябва да тръгвам. Благодаря за бирата.

Гауил изненадано го изгледа.

— Кога ще се видим отново? Слушай, Фил… — Намръщи се, скочи от мястото си и го хвана за рамото. — Сигурно си мислиш, че съм те излъгал за жена ти и Съливан… че преувеличавам. Ще ти кажа още нещо — докато учеше в Лонг Айлънд, всеки ден след занятията съпругата ти отиваше в апартамента му. Бях наел двама души да го наблюдават, защото знаех, че и той ме държи под око. Знаех, че Хейзъл си е отключвала сама и е напускала дома му малко преди шест, за да се прибере у дома и да приготви вечерята на детето. — Гауил с отвращение поклати глава и още по-силно стисна рамото на Картър. — Почакай, ще онемееш като ти кажа истината…

— Хайде, Грег, престани. — Картър се изтръгна от хватката му и си тръгна.

— Още са любовници! — извика онзи след него.

Картър забързано се отдалечи; когато най-сетне забави крачка и се огледа, откри, че се намира на Авеню Ей в Ийст Сайд. Обърна се и се запъти към дома си. В главата му се въртеше една и съща мисъл: Гауил лъже или най-малкото преувеличава. Машинациите му бяха толкова елементарни, че и дете би ги прозряло.