Стъклената килия

Двайсет и шеста глава

Картър се питаше какво правят полицаите, освен да чакат нещо да се случи от само себе си. Вече би трябвало да са проверили каква сума има Гауил в банката и какви са източниците на приходите му. Дали очакваха О’Браян да се изнерви и да нападне човека, който го беше наел да извърши убийството? Не, О’Браян никога не би поел подобен риск.

Липсата на новини изнервяше не само него, но и Хейзъл. Само Бътъруърт и Дженкинс изглеждаха оптимистично настроени. Фактът, че всяка сутрин в девет Картър идваше на работа, сякаш потвърждаваше неговата невинност. Навярно си мислеха, че в противен случай отдавна щяха да са го арестували.

— Доколкото разбирам — каза му веднъж Бътъруърт, — имало е нещо между Гауил, Дейвид и…

— Моята съпруга — промърмори Картър.

— Исках да кажа между Гауил и Дейвид Съливан — побърза да се поправи Бътъруърт, който очевидно искаше да прояви любезност към подчинения си.

Полицейското разследване като че беше съсредоточено върху Гауил като евентуален възложител на убийството и във вестниците ежедневно се споменаваше името на О’Браян, който „често бил разпитван от полицията“. Не беше ясно дали той още работи като барман, но със сигурност не бе арестуван.

Една сряда, малко след шест, точно когато Картър се беше прибрал от работа, О’Браян му телефонира. Съобщи му кой се обажда и добави:

— Можете да затворите, ако чуете жена ви да отваря външната врата. В момента не наблюдавам жилището ви, но знам, че сте сам. Господин Картър, спешно ми трябват пет хиляди долара.

Още щом чу гласа му, Картър знаеше какво ще последва. Предпазливо изрече:

— Защо се обаждаш тук. Може би телефонът ми се подслушва.

Онзи се поколеба за секунда, после каза:

— Какво означава „може би“? Подслушва ли се, или не?

— Не съм сигурен… Колкото до парите, ченгетата моментално ще разберат, ако ги получиш.

— Лъжеш се, господинчо. Ще ми ги дадеш в брой, и то до петък, иначе знаеш какво ще се случи. — О’Браян говореше самоуверено и доста свързано. — Знам, че имаш мангизи. Изтегли сумата от банковата си сметка.

Картър мълчеше.

— Ще се срещнем на улицата — продължи изнудвачът, като произнасяше думите бавно и отчетливо. — Чакай ме на ъгъла на Десета улица и Осмо Авеню в петък, единайсет вечерта. Ясно ли е? Явяваш се с мангизите — искам ги в банкноти от по петдесет и сто долара. Гледай да не закъснееш, защото в противен случай ще изпея всичко на полицията. Това е. — Той прекъсна връзката.

Картър бавно затвори телефона и машинално погледна към стаята на сина си, която беше тъмна, а вратата беше открехната. Запита се къде е Тими, после окачи палтото си в дрешника, като трескаво размишляваше. Чувал беше от хора, станали жертви на изнудване, че изнудвачът никога не се задоволява с „еднократна вноска“. Какво ще се случи, ако полицаите заловят О’Браян с пет хиляди долара? Ще го попитат откъде ги е взел, а той ще отговори, че му ги е дал Картър, и ще обясни защо. Никога няма да каже, че е получил парите от Гауил, който го е наел да убие Съливан, защото Грег ще съумее убедително да отрече всичко. Освен това той веднага ще се досети, че Картър е подкупил О’Браян, за да мълчи. Разбира се, изнудвачът ще бъде изобличен, че е бил в дома на Съливан, но тъй като не го беше убил, Гауил можеше да бъде обвинен само в заговор за убийство.

„Здравата си загазил, господин Картър“ — каза си той и все пак се чувстваше необикновено спокоен. Само дето не му хрумваше нещо, освен нелепата, абсурдна мисъл да се срещне с О’Браян, да му връчи петте хиляди и най-хладнокръвно да му заяви: „Изпълних условието ти, Антъни. Няма да получиш нито цент повече. Много добре знаеш, че ако проявиш здрав разум и продължиш да отричаш всичко, и двамата ще отървем кожата“. Знаеше обаче, че типовете като О’Браян са алчни и не могат да разсъждават. Сигурен беше, че не след дълго широкоплещестият ще поиска нова сума. Ако О’Браян не беше жаден за пари, никога нямаше да се съгласи да извърши убийство. Картър мрачно се усмихна като човек, който внезапно установява, че е затънал в кал чак до глезените.

Беше шест и десет. Хейзъл беше предупредила, че ще остане в службата до седем, тъй като имала много работа. Това означаваше, че няма да се прибере поне още два часа. Когато я беше попитал как се държат с нея началничката й Джини Джоплин, господин Пиърс и секретарката Фани, тя уклончиво беше отговорила, че „поведението им е горе-долу поносимо“. Знаеше, че едва ли някой би я обвинил в неморалност, но беше сигурен, че колегите й се преструват на светци и се държат самодоволно, че парадират със своята толерантност, въпреки че тайно й завиждат. Най-лошото бе, че вече всички знаеха за престоя на Картър в затвора. Бяха се запознали с него и сега навярно си казваха: „Наглед е симпатичен, но явно е закоравял престъпник и спокойно би могъл да убие човек, без да му мигне окото“. Хейзъл работеше допълнително, защото се страхуваше, че ще я уволнят заради съпруга й.

— По дяволите — промърмори той и отиде в кухнята да си налее едно питие.

Дочу хлопването на външната врата и влезе в дневната, очаквайки да види Хейзъл, но остана излъган — беше Тими.

Момчето срамежливо го погледна, свали шапката си и промълви:

— Здравей.

— Здравей. Къде беше?

— Отидох да си купя мастило и случайно срещнах Стивън. После се поразходихме… — Тими се поусмихна, сетне облиза шоколадовия сироп, засъхнал по устните му.

— Не знаех, че човек отива на разходка в сладкарница — шеговито заяви Картър.

Момчето наведе глава и тръгна към стаята си, без да престава да се усмихва. На прага спря и се обърна:

— Къде е мама?

— Още не се е прибрала. Каза, че ще позакъснее.

Тими влезе, запали лампата, но не затвори вратата. Картър с благодарност се втренчи в открехнатата врата, сякаш синът му го беше прегърнал. Само преди десет дни малкият би се затворил в стаята си с изпълнено с омраза сърце и би отказал да се вслуша в думите на баща си. „Какво въздействие имат медиите и общественото мнение“ — с ирония си помисли той. Навярно съучениците на Тими вече не се заяждаха с него, след като вестниците намекваха, че престъпникът е О’Браян. Или пък цялата история им беше омръзнала. Във всеки случай вече не тормозеха момчето и то се чувстваше по-спокойно. „Децата притежават невероятната способност бързо да забравят неприятностите — каза си Картър. — Тими скоро ще преодолее шока от смъртта на Съливан, която не успя да помрачи ваканцията му в Ню Хемпшир.“ След години момчето щеше да разбере, че майка му е била любовница на „чичо Дейвид“, и навярно щеше да почувства срам, ала засега кризата беше преминала.

Картър осъзна, че разполага само с четирийсет и осем часа до срещата с О’Браян. В съзнанието му се въртяха различни хрумвания. В едната им банкова сметка имаше пет хиляди долара, а в другата — две хиляди. Преди около месец Хейзъл беше споменала, че трябва да предоставят още три хиляди долара на Том Елиът, за да ги инвестира; парите губели от стойността си, ако не се влагали в нещо. Хрумна му, че ако изтегли исканата от О’Браян сума, може да каже на жена си, че е дал петте хиляди долара на Елиът… но как ще оправдае липсата на закупени бонове или акции? Освен това беше абсолютно сигурен, че ако полицията не успее да докаже неговата вина или престъплението на О’Браян, наемният убиец ще продължи да го изнудва и нищо чудно с течение на времето да го изиграе с петдесет хиляди долара. Той иронично се усмихна при мисълта, че Хейзъл положително ще забележи липсата на такава голяма сума. Наля си още един скоч, закрачи из дневната и се опита да си състави план за действие, като напрегнато се ослушваше за познатите стъпки на жена си.

Ако успее да отстрани О’Браян, всичко ще бъде наред. Важното е да го убие така, че изобщо да не го заподозрат…

Да речем, че обвинят някого от приятелите на Гауил… Точно така. Гауил има интерес да убие своя наемник, защото с един куршум ще застреля два заека — ще затвори завинаги устата на О’Браян и няма да му плати.

Замисли се за мястото на срещата — доколкото си спомняше, този район беше слабо осветен. Внезапно си представи как някакъв полицай проследява О’Браян — това беше неизбежно; освен ако мускулестият тип не успееше да се отърве от опашката — и изниква пред тях точно когато Картър подава парите. Стори му се, че чува думите на ченгето: „Падна в капана, Картър. Точно това искахме да научим“. Продължи да се разхожда из стаята и да крои планове.

Дойде му наум, че в никакъв случай не бива да носи исканата сума. Твърде възможно беше детектив Острикър да е измислил историята с изнудването, за да го хване на въдицата. Ами, ако е стоял до О’Браян, докато онзи е разговарял по телефона? Картър се поуспокои при мисълта, че не е обещал на наемника да му занесе парите. Ала и не му беше възразил, когато онзи го беше заплашил. Нервно избърса потта, избила по челото му, и внезапно реши, че единственият изход е да убие О’Браян. Ще го накара да тръгнат към реката, където уличното осветление е по-слабо. Сетне ще се престори, че изважда парите от джоба си, и ще нанесе фаталния удар, както се изразяваше Алекс. Но като си спомни за мускулите и за гигантския ръст на противника си, изпита болка в палеца на дясната ръка. Тежко се отпусна в креслото и огледа дланта си. Плътно бе притиснал палеца към показалеца си, сякаш се готвеше да нанесе страничен удар. Дори да успееше да порази противника си, полицаите щяха да научат от доктор Касини и от Хейзъл, че Картър е тренирал карате. Все пак се съмняваше, че с голи ръце ще прекърши врата на О’Браян, затова може би щеше да се наложи да използва камък или тухла. Скочи възбудено от креслото. В този момент жена му влезе в дневната и той се сепна.

Хейзъл се усмихна и затвори вратата.

— Извинявай. Не подозирах, че ще се изплашиш.

Картър пристъпи към нея и й протегна ръка, а тя се сгуши в прегръдките му и облегна глава на гърдите му.

— Какъв ужасен ден! Шефката и Пиърс ми скъсаха нервите.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, ако обичаш.

Беше уморена до смърт, ето защо, след като вечеряха той изми чиниите, а Тими ги избърса и ги прибра в шкафа.

Докато се приготвяше за лягане, Картър престорено небрежно подметна:

— В петък трябва да вечерям с Дженкинс и Бътъруърт. Трябва да се запозная с някакъв бъдещ клиент. Ако имаш желание да излезеш с някого…

— Единственото ми желание е да си легна по-рано — заяви Хейзъл.

Той застана до прозореца и отново се замисли. Хрумна му да не отиде на срещата. О’Браян едва ли щеше незабавно да отиде в полицията; освен ако отчаяно се нуждаеше от парите. Навярно щеше да изчака и отново да поиска петте хиляди долара. Но докога щеше да продължава това? О’Браян рискуваше по-малко, ако го издадеше в полицията, отколкото, ако застанеше на подсъдимата скамейка по обвинение в убийство. Но преди да отиде на съд, той положително щеше да съобщи всичко на детектив Острикър. Истината беше, че наемният убиец го държеше в ръцете си.

През стъклото се виждаха корабите, плуващи по Ийст Ривър, чиито силуети изглеждаха някак призрачни в мъглата и мрака. От другата страна на Манхатън пристигаха и отплаваха параходите за Европа, Южна Америка, Бахамските острови. Може би след три месеца двамата с Хейзъл щяха да бъдат на един от тези кораби. Всичко щеше да е наред, ако успееше да се измъкне от тази каша. Всъщност струваше ли си да убива О’Браян? Отговорът беше положителен. Дори ако съдебните заседатели не повярваха на наемника и той бъдеше осъден, сянката на съмнението завинаги щеше да лежи върху Картър, което щеше да съсипе Хейзъл и да отрови съзнанието й. Знаеше още, че ще издържи на полицейските разпити, но че всички ще го подозират, ако О’Браян съумее да ги убеди в правдоподобността на твърденията си.

В четвъртък бяха поканили на вечеря Филис Милен, но на масата грижливо избягваха темата за все още неоткрития убиец на Съливан и за привидното бездействие на полицията. Докато пиеха кафето, телефонът иззвъня — обаждаха се семейство Лафърти. Хейзъл разговаря първо със съпругата, после се обърна към Картър, че Лафърти искал да го чуе.

— Здравей — промълви той и внезапно си спомни за разговора на френски, който двамата бяха водили в японския ресторант: „Всяка раздяла отнема частица от нас…“. И всяко убийство — добави мислено.

— Здрасти, Филип. Как си? — радушно заниза Лафърти и тонът му подсказваше, че не очаква отговор. — Какви са последните новини? Жена ти спомена, че имате гости и предполагам, че не можеш да говориш. Все пак исках да знаеш, че ти пожелавам всичко най-хубаво.

— Много благодаря. Всъщност няма нищо ново. — Той беше с гръб към двете жени, които се намираха в другия край на помещението и оживено бърбореха. — Знам само, че през последните дни полицията не е постигнала никакъв напредък.

— Мислиш ли, че вестниците пишат цялата истина?

— Да — отговори Картър и мислено добави: „Но не описват яростта на Гауил и нямат представа, че О’Браян изгаря от нетърпение да получи обещаната му сума“. — Ако нещо се случи, Хейзъл непременно ще те уведоми.

Приключиха разговора с няколко банални фрази и той отиде да налее бренди на дамите. С учудване забеляза, че ръцете му изобщо не треперят.

— Много мило, че се обадиха — заяви Хейзъл.

— Симпатични хора — съгласи се Картър.

— Непременно трябва да ги поканим на гости. Познаваш ги, нали, Филис?

Гостенката кимна.

Двете продължиха да разговарят, но той ги слушаше с половин ухо. Наблюдаваше сина си, който довършваше огромната си порция сладолед. Момчето носеше най-хубавия си тъмносин костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Пламъците на свещите хвърляха отблясъци върху гладко сресаната му руса коса. От грамофона се разнасяха звуците на „Вариациите“ на Голдберг. Ненадейно Картър усети, че се просълзява. Когато си легна, взе от таблетките на Хейзъл, за да е сигурен, че ще заспи.