Стъклената килия

Шестнайсета глава

След няколко дни намери в пощенската кутия писмо и още преди да го отвори, нещо му подсказа, че е изпратено от Гауил. Беше в обикновен бял плик, надписан с едър и по-разкривен почерк; адресът и името на подателя липсваха. Картър забеляза едва видимото пощенско клеймо на Лонг Айлънд. Беше тръгнал да напазарува някои неща, които Хейзъл беше пропуснала, но като видя писмото, се качи обратно в апартамента, за да го прочете. То гласеше:

Изразът „едно от моите момчета“ накара Картър да се поусмихне, въпреки че изобщо не му беше до смях. Явно Гауил страдаше от мания за величие и намекваше, че разполага с екип платени детективи. Грижливо бе написал адреса си в Джаксън Хайс, както и телефонния си номер. Картър ги прочете, сетне скъса писмото и го хвърли в кошчето за смет.

Дейвид Съливан телефонира около три следобед и съобщи, че приятелят му Бътъруърт се е върнал и очаквал Картър да му се обади, за да си уговорят среща.

— Още нещо, Фил. Свободен ли си днес… да речем до шест? Искам да обсъдим нещо.

— Разбира се, Дейвид. Заповядай у дома.

— Предпочитам да поговорим насаме. Имаш ли нещо против да се срещнем в апартамента ми?

Картър се съгласи, но след като затвори телефона, го обзеха мрачни предчувствия. Питаше се дали Съливан няма да признае, че цели четири години спи с жена му. Опита се да прогони предателската мисъл и отиде да вземе телефонния указател, който Хейзъл държеше в дрешника под предлог, че мястото му не е във всекидневната. Откри номера на компанията „Дженкинс и Фийлд“ и помоли да го свържат с господин Бътъруърт.

Човекът се оказа много любезен и му определи среща в петък, в десет сутринта.

Хейзъл обикновено се прибираше към шест, затова Картър помоли Тими да й предаде, че отива при Дейвид и ще се върне след около час.

— Мама няма ли да дойде с теб? — попита момчето.

— Не. Кажи й, че Дейвид е искал да поговорим насаме. Мисля, че става въпрос за някаква работа.

— Няма ли да ме вземеш със себе си?

Картър, който вече беше на вратата, рязко се извърна и нещо го жегна, като забеляза изражението на сина си. Очевидно Тими беше много привързан към Съливан.

— Ще ти бъде скучно, моето момче. С Дейвид ще говорим за неща, които не разбираш.

— Моля те, нека дойда… нали ще останем само един час…

— Съжалявам, Тими, но не мога. А сега трябва да тръгвам, иначе ще закъснея.

Взе такси до дома на адвоката. Позвъни и когато дочу бръмченето на автомата, натисна дръжката на входната врата. Жилището на Съливан заемаше целия трети етаж. В сградата имаше още три апартамента.

Адвокатът го посрещна, взе палтото му и го попита дали иска да пийне нещо.

— С удоволствие. Но да не бъде много силно.

Съливан отиде до барчето в ъгъла на дневната, а Картър мълчаливо зачака какво ще последва.

Адвокатът му подаде питието, наля и на себе си и заговори:

— Днес ми телефонира Гауил. Разговорът беше доста неприятен. Спомена, че се е обаждал и на теб. — Съливан напрегнато го изгледа. Лицето му беше посърнало и необичайно бледо.

— И нашият разговор не беше от най-приятните.

— Разбрах какво ти е наприказвал. Слушай, Фил… — Той се втренчи в празната камина, като че се опитваше да събере мислите си или смелостта си. — Хейзъл ми позвъни в понеделник през нощта… след рождения й ден. Беше много разтревожена. Сподели, че ти е казала… за нас. — Обърна се и изгледа госта си.

— Да.

— Не те е излъгала. Извинявай, Фил…

— Моля те, престани — нетърпеливо го прекъсна Картър. — Да забравим миналото. Уверен съм, че Хейзъл ще го преживее… Всъщност се надявам, че всички ще го забравим.

— Сигурен съм — тържествено заяви адвокатът. — Тревожи ме онова, което научих от Гауил. Съобщил ти е нещо, което не е вярно. Излъгал те е, че връзката между мен и Хейзъл е продължила четири години.

— Точно така ми каза.

— Не е вярно.

Картър безмълвно го наблюдаваше. Съливан също замълча, сякаш искаше да чуе от него, че е невинен.

— Не съм споменавал пред Хейзъл за срещата ми с Гауил.

— Знам. Щеше… — Адвокатът се сепна и отново млъкна. „Щеше да ми каже“ — мислено довърши изречението му Картър. Жадно отпи от чашата си и се опита да потисне гнева си. Съливан не беше олицетворение на добродетелността, но Гауил бе сто пъти по-лош от него.

— Не му повярвах — промълви той.

— Радвам се. — Адвокатът видимо изпита облекчение и скованите му рамене се отпуснаха. — Отвратителна история, при това засяга достойнството на Хейзъл. — Той се поизпъчи, сякаш беше неин защитник.

Картър се питаше дали не трябва да се радва, че връзката между Съливан и съпругата му е продължила само три седмици, не четири години. Накрая реши, че наистина има повод за радост.

— Приемаш случилото се много спокойно, Фил — обади се Дейвид.

„Нима?“ — мислено възкликна Картър и сви рамене.

— Обичам Хейзъл. Пък и вече не сме във викторианската епоха, нали? — Ала щом изрече тези думи, установи, че още разсъждава като типичен викторианец.

— Гауил е способен на всичко. Сигурен съм, че ще продължи атаката си особено като види, че е безрезултатна.

— Какво имаш предвид?

— Вече споменах, че той ме ненавижда. Ще изпита огромно удоволствие, ако ме пребиеш… ако ме очерниш пред шефовете ми. Повярвай, че дори в днешно време подобна история може да съсипе кариерата ми.

Картър изпита отвращение и презрение към този безчувствен човек, който се тревожеше единствено за кариерата си и не помисляше, че е разбил едно семейство.

— Бъди спокоен, няма да злословя по твой адрес. Но от Гауил можеш да очакваш всичко.

— Прав си. Имам чувството, че изчаква най-подходящия момент, за да нанесе удара си. Знаеш ли какво ми каза? — Съливан кисело се усмихна. — Бил си побеснял от гняв, когато ти съобщил, че с Хейзъл сме любовници от четири години. Заплашил си бил да ме убиеш.

Картър го наблюдаваше изпод око.

— Започвам да си мисля, че няма да е зле да си наема телохранител — продължи адвокатът, а Картър си помисли, че изобщо не го е грижа за безопасността на съперника му. Хрумна му, че според закона на джунглата, който се спазваше в затвора, ако човек разбере, че друг затворник е спал с жена му, то рано или късно любовникът ще бъде открит мъртъв в някой коридор.

— Защо ме гледаш така? Нима не ми вярваш? — обади се Съливан.

— Ами… вярвам ти.

— Слушай, Фил, не бива да се отнасяш с безразличие към заплахите му. И преди съм ти казвал, че Гауил ще накара някого от горилите си да ме убие, сетне ще направи така, че обвиненията да паднат върху теб. Не разбираш ли, че се опитва да предизвика гнева ти, за да осъществи дяволския си план?

— Разбирам.

Настъпи тишина. Адвокатът се намръщи и закрачи из дневната, сякаш изгаряше от желание да каже още нещо. Картър се настани на канапето и за първи път от много време се почувства щастлив и спокоен. Забавно му беше, че Съливан се безпокои за живота си. Не знаеше какво е да прекараш шест години в затвора, където животът ти виси на косъм всеки ден.

— Между другото, обаждал ли ти се е днес? — наруши мълчанието той.

— Не. Защо питаш? А на теб обади ли се?

— Не — невъзмутимо отвърна Картър и изтръска пепелта от цигарата си.

Съливан безмълвно се взираше в него. Очевидно му се искаше да го поразпита, но се страхуваше да не би Гауил да му е казал още нещо. Нищо чудно натрапникът да му беше телефонирал вчера или днес и да го бе уведомил, че е изпратил на Филип Картър писмо, с което му съобщава цялата истина.

— Мръсникът забърка цялата тази каша само защото се опитах да… — Съливан тъжно поклати глава. — По-добре да не го бях правил. Не изпитах никакво удоволствие от факта, че доказах задкулисните му машинации.

Този път Картър наистина се разгневи. Адвокатът намекваше, че животът му е в опасност, защото се е опитал да го спаси от затвора. Но ако действително беше вярно, защо непрекъснато го повтаряше? Пък и „дейността“ му не бе съкратила нито с ден присъдата на Картър.

— Съмнявам се, че отново ще ми се обади — промълви той и се изправи.

Съливан се досети да го попита дали се е свързал с Бътъруърт и го накара да му обещае, че ще му позвъни след срещата в петък.

Когато се прибра у дома, Картър обясни на жена си, че Дейвид е искал да поговорят за предстоящото интервю в строителната компания.

— Днес изглеждаш по-ведър — отбеляза Хейзъл. — Надявам се, че в петък всичко ще мине лесно като насън.

— Като насън… — повтори той.

Стоеше в кухнята и наблюдаваше как жена му залива с разбити на сняг белтъци лимоновия пай. Тя носеше престилка върху вълнената пола и бялата блуза с къси ръкави; косата й беше привързана с тънка черна панделка, няколко кичура се бяха изплъзнали от едната страна. Картър си спомни как я беше наблюдавал преди години в кухнята им в Ню Йорк, после във Фримонт, а сега тук. Намръщи се при мисълта, че съпругата му е била в леглото със Съливан. Не беше моралист, но не можеше да се примири, че неговата непогрешима богиня Хейзъл се беше оказала с глинени крака. Щеше да издържи на разочарованието, както беше казал пред Съливан. Нямаше да се оплаква, нито да разиграва викториански сцени на ревност. Изневярата на съпругата му беше като петно върху сияйния й ореол, но и неговият престой в затвора беше опетнил безупречната му репутация; още по-ужасяващ беше инцидентът с Уайти, за който той предпочиташе да не си спомня. Беше белязан от затворническия живот, а Хейзъл — от своята авантюра.

Тя въпросително повдигна вежди, сетне се обърна и се зае с нещо друго. Напоследък често го питаше: „Какво има, скъпи“, или „За какво мислиш“, но той невинаги успяваше да й отговори, а понякога не желаеше да го стори. Обикновено не мислеше за нищо конкретно, когато лицето му застиваше в странното изражение. Истината бе, че през изминалите шест години се беше променил и физически, а Хейзъл не беше свикнала с промяната. Веднъж я беше разтревожил с изявлението си, че светът прилича на огромен затвор, а затворите са само по-големи светове. Напразно се бе опитвал да й обясни смисъла на твърдението си. Всъщност искаше да й каже, че в света извън затвора също има правила, на които всеки трябва да се подчинява; понякога те изглеждат безсмислени и сякаш са само плод на страха и са създадени с единствената цел да потиснат страховете на хората. Беше започнал да се убеждава, че върху тези правила се крепи още по-безумен свят, съществуващ в съзнанието на всеки. Човек спокойно може да полудее, ако няма кой да му нареди кога да спи и да се храни, кога да работи и кога да почива, ако всички останали не му подражават. Опитал се бе да обясни възгледите си на Хейзъл, тъй като по онова време мислеше, че е прав (дори и сега вярваше донякъде в тази теория), но съпругата му изглеждаше толкова скептично настроена, че всичките му опити се бяха увенчали с неуспех.

— Скъпи, нали не си забравил, че в края на седмицата сме поканени у семейство Елиът? — обади се Хейзъл.

— Не съм — излъга той. Едва сега си спомни, че в петък вечерта щяха да отидат в дома им в Лонг Айлънд. Роджър Елиът беше посъветвал Хейзъл къде да вложи парите от наследството; благодарение на него сега семейство Картър имаха стабилни инвестиции. Присила Елиът, симпатична жена на около трийсет, не ходеше на работа, а се грижеше за двете си деца, които бяха по-малки от Тими; хобито й беше да рисува портрети и пейзажи — майсторски изпълнени, но безлични и скучновати. Огромната им къща изглеждаше така, сякаш от векове стои посред тучната зелена морава. Картър изпита удоволствие при мисълта, че Съливан няма да бъде там.

Следващият ден беше четвъртък и Картър нямаше набелязана никаква конкретна задача. Ето защо реши да държи под око младата Сандра, която идваше да чисти всеки четвъртък от един до четири. Хрумна му, че Хейзъл ще бъде доволна, задето беше напомнил на момичето да почисти кухненските полици, както и аптечката. Сандра никога не обръщаше внимание на бележките, оставени от съпругата му.

Малко преди три телефонът иззвъня. Когато Картър вдигна слушалката, чу гласа на Гауил:

— Здрасти, Фил. Предполагам, че си получил писмото ми.

— Да.

— Мислех си, че заслужавам да ми отговориш… или поне да ми телефонираш.

— Нима?

— Хайде, приятелю, нима се страхуваш да прослушаш записите?

Внезапно Картър се разгневи и възкликна:

— Не ме е страх от никакви записи за… — Не довърши изречението, защото не искаше да произнася името на Хейзъл пред този неприятен човек.

— Значи, ще дойдеш у дома. Ще те чакам довечера.

— Вечерта съм зает. Кога се прибираш от работа?

— Към шест.

— Ще дойда по това време. Почакай, продиктувай ми адреса си.

Беше решил да отиде в дома на Гауил и веднъж завинаги да приключи с тази история. Хрумна му, че нахалникът може би не разполага с никакви записи, а само блъфира.