Двайсет и пета глава

Картър си казваше, че ако полицаите не успеят да докажат, че той е убиецът, от това не следва, че обвиненията ще паднат върху О’Браян. Острикър подозираше и двамата, но не разполагаше със солидни доказателства, следователно положението беше обнадеждаващо. Полицейските архиви съдържаха документи за стотици неразкрити убийства. Навярно през следващите три-четири месеца щяха да държат под наблюдение всички заподозрени (всъщност наблюдението би могло да продължи неопределено време), но в началото на лятото положението щеше да се нормализира. Картър още се надяваше, че с Хейзъл ще прекарат един месец в Европа. Надяваше се, че не е загубил завинаги съпругата си. Беше съгрешила със Съливан, ала очевидно смъртта му я бе накарала да осъзнае какво е направила и да изпитва угризения на съвестта. Казваше си, че ако прояви достатъчно търпение, чувството за вина ще я накара да се върне при него; ето защо съжаляваше за онова, което в понеделник вечерта й беше наговорил в изблик на гняв, и непрекъснато си внушаваше, че това не бива да се повтори. Няколко пъти се беше заричал да не я разпитва за връзката й със Съливан, но все пак го беше направил. Оказа се, че обвиненията му са били напълно справедливи, но ако в гнева си отново повдигнеше този въпрос, Хейзъл щеше да си помисли, че злорадо й се надсмива, и думите му щяха да останат без резултат.

Във вторник вечерта отидоха на театър заедно със семейство Елиът и Филис Милен. Билетите за пиесата на Бекет бяха купени преди месец. Преди това всички вечеряха в „Луиджи“. Филис беше придружавана от приятеля си Хю Стивънс — широкоплещест мъж на около четирийсет, когото Картър беше виждал един-два пъти. Говориха на различни теми, като грижливо избягваха да споменават убийството, преструвайки се, че не се е случило нищо, че прекарват една приятна вечер, каквато бяха планирали преди месец, когато бяха натоварили Филис със задачата да купи билетите. Ала през цялото време Картър чувстваше как двамата с приятеля й изпод око наблюдават него и Хейзъл. Семейство Елиът пък бяха престорено любезни, сякаш новината за престоя му в затвора ги бе убедила във вината му. Хейзъл се преструваше на весела и безгрижна, но Филис и Присила положително се досещаха за истинските й чувства.

Когато най-сетне се прибраха вкъщи, тя възкликна:

— Фил, непременно трябва да замина някъде поне за седмица.

— Добре — отговори Картър и си помисли, че навярно тя иска да пътува сама. — Къде искаш да отидеш?

— Надалеч от Ню Йорк. — Хейзъл сви рамене, сгъна златистия си шал и го прибра в същото чекмедже, откъдето Картър го беше взел, за да й го занесе на тържеството в дома на Съливан.

— Може би някъде в Нова Англия — предложи той, като си мислеше дали Хейзъл не иска да посети родителите на адвоката, които живееха там. — Имаш ли нещо предвид?

— Предпочитам някой малък хотел, където няма опасност да срещна познати. Спомняш ли си хотелчетата, които през лятото видяхме в Ню Хемпшир?

Малките странноприемници също бяха направили добро впечатление на Картър.

— Прекрасна идея — промълви той и отиде да вземе душ. Като се върна от банята, отбеляза: — Навярно предпочиташ да заминеш сама. — Страхуваше се от отговора й, но искаше да го чуе още сега.

— Не предпочитам — сопна са Хейзъл и го изгледа. — Иска ми се вземем и Тими. Вероятно ще му разрешат да отсъства, защото досега отлично се справяше в училище. Говорих с моите шефове и получих отпуск. Можем да тръгнем в петък вечерта или в събота сутринта.

„Дали ще ми разрешат да напусна града?“ — запита се Картър, а на глас изрече:

— Сигурно ще трябва да съобщя в полицията къде ще отседнем.

— Сигурно — с безразличие промълви тя и се обърна към огледалото.

На следващия ден през обедната си почивка Картър проучи информацията за малките хотели в Ню Хемпшир. Не му се искаше да отседнат в същия, където бяха прекарали лятната ваканция. После телефонира на Хейзъл и решиха да вземат места в хотела, намиращ се близо до Конкърд. Картър се обади и на Острикър и го попита дали може да замине в събота сутринта и да отсъства девет дни.

Детективът се съгласи при условие, че Картър му позвъни веднага след пристигането си и че през деветте дни ще остане в хотела.

Тръгнаха още в петък следобед и нощуваха в прекрасен мотел на брега на някакво езеро. Тими, който спа на походно легло при родителите си, с нетърпение очакваше да пристигнат в хотела, където щеше да разполага със самостоятелна стая.

Хотел „Континентал“ се оказа разкошна бяла сграда на върха на невисок хълм, от който се простираше великолепна морава. Беше строена преди много години и помещенията бяха огромни. Тими побърза да нареди върху голямото бюро в стаята си учебниците, които родителите му бяха настояли да вземе. На моравата имаше обръчи за крикет, а зад сградата се намираше игрището за тенис. На следващата сутрин Хейзъл и Картър закусиха в леглото, Тими им правеше компания, тъй като камериерката му сервира на специална масичка. После Хейзъл заяви, че трябва да измие косата си, а синът и бащата отидоха на разходка. Картър купи на момчето ракета за тенис (въпреки че от хотела предоставяха ракети на всички гости), а за Хейзъл избра ръчно изплетен кремав пуловер.

През целия ден тя беше в добро настроение, дори се шегуваше по време на вечерята, ала когато си легнаха и той се опита да я прегърне, побърза да го отблъсне. Картър се поколеба, сетне попита:

— Слушай, скъпа, докога ще продължава това?

— Кое?

— Много добре знаеш.

Последва безкрайно дълго мълчание. Накрая тя посегна да си вземе цигара и промърмори:

— Още нищо не се знае, нали?

Той знаеше за какво намеква, ала все пак промълви:

— Имаш предвид убийството на Съливан, така ли?

— Да, какво друго?

„Не се знае какво ще се случи с нас — каза си Картър. — Защо не помисли за бъдещето ни?“ Знаеше, че съпругата му чака да разбере кой е убил Съливан, че се съмнява в него. Следващият й въпрос го изненада.

— Случвало ли ти се е да имаш халюцинации от морфина, Фил?

— Не. Дори в затвора, когато редовно си го инжектирах. — Ненадейно си спомни как виждаше в мечтите си нея и Тими — струваха му се толкова реални, сякаш можеше да ги докосне. Но ако това бяха халюцинации, те не бяха предизвикани от морфина, а от силното му желание да бъде с любимите си хора.

— Никога ли не си се събуждал, осъзнавайки, че в съня си… си се движил, че си направил нещо?

Картър усети накъде бие тя, но не се залови да й противоречи, а отговори:

— Не.

Замълчаха и тишината му се стори обезпокоителна. Хелън би могла да го попита дали е убил Съливан, осъзнавайки какво прави, но тя така и не му зададе фаталния въпрос. Защо ли? Дали защото знаеше със сигурност, че мъжът й е убиецът? В такъв случай би ли се държала по-различно? Идва ли. Навярно не искаше допълнително да привлича вниманието на обществото към себе си, като напусне съпруга си. Тя изгаси цигарата си и му обърна гръб. След известно време дишането й стана равномерно и Картър разбра, че е заспала. Помисли си, че няма да му позволи да я люби, докато не научи истината. Ако искаше да запази брака си, трябваше да направи всичко възможно да натопи О’Браян. Внезапно му хрумна, че разсъждава като безскрупулен престъпник, после си каза, че ако не беше влязъл в сградата, О’Браян така или иначе щеше да убие адвоката. Хич не го беше грижа за съдбата на този мускулест малоумник. Смръщи чело и се запита как е възможно изобщо да не изпитва угризения на съвестта. А може би вече нямаше съвест? Усещаше само леко отвращение при мисълта за кръвта, която не си спомняше да е видял, както и изненада от факта, че е пребил до смърт Съливан. Но в затвора беше отнел човешки живот почти без причина и това изобщо не го беше обезпокоило. Спомни си за Мики Касъл и как в деня на смъртта му се беше упрекнал, че ако бе проявил достатъчно загриженост, младежът нямаше да умре от кръвоизлив. После си бе казал, че не е длъжен да се грижи за всекиго, а след няколко дни напълно бе забравил случилото се. Нима затворът правеше хората безчувствени и безскрупулни?

Искаше му се да стане и да се разходи по моравата, обляна от лунна светлина, но се боеше да не събуди Хейзъл. Остана да лежи в мрака, преследван от тревожните си мисли. Бе разбрал, че през оставащите им дни тук Хейзъл няма да промени отношението си към него. Единственото решение бе да се държи с нея възможно най-мило, да не й се натрапва в леглото и да се постарае да прекарат приятно.

Така и направи. Хейзъл очевидно оцени жеста му и през цялото време беше в добро настроение — отсъствието на приятели и познати, които да я оглеждат любопитно, й се отрази благотворно.

Когато в понеделник отиде на работа, Картър се чувстваше малко неловко, макар да беше обяснил на шефа си, че от полицията не са му разрешили командировката в Детройт, но са се съгласили да пътува до Ню Хемпшир. Всъщност Дженкинс на драго сърце му беше дал отпуск, което му подсказа, че по отношение на него съдружниците вече са взели решение и едноседмичното му отсъствие няма да им повлияе. Предполагаше, че и те като Хейзъл очакват резултата от полицейското разследване.

Същата сутрин телефонира на Острикър; след три неуспешни опита най-после го свързаха с него.

— Не сме научили нищо ново, което да ви засяга пряко — осведоми го детективът. — Открихме наркотика в жилището на един от приятелите на Грасо. Можеше да арестуваме Гауил за съучастничество, но предпочитаме да го държим под око. Засега го оставихме на свобода — с въздишка добави той и Картър разбра, че полицаите неотклонно наблюдават Гауил. — За разлика от Грасо, който трябва да плати глоба от пет хиляди долара.

— Ами О’Браян?

— Открихме, че той е харчил с широка ръка, а няма никакви пари. Интересно положение, нали?

Картър разбра, че широкоплещестият още не е получил обещаната сума, а Гауил не искаше да рискува и да му плати точно сега. Но О’Браян очевидно бе закъсал за пари.

— И той ли е на свобода?

— О, да — поусмихна се детективът. — А вие отново сте на работното си място.

След разговора Картър се почувства обезпокоен. Ясно му беше, че детективът е наредил да не ги арестуват, за да ги следи отблизо. Хрумна му, че Острикър можеше да го подложи на безмилостен разпит, дори на побой, както обикновено полицаите постъпваха със закоравелите престъпници, а съдейки по вестникарските писания, Картър беше точно такъв. Обществото не се интересуваше от съдбата на закоравелите престъпници, за които се предполагаше, че ще извършат нови противозаконни деяния. Хрумна му, че е бил пощаден от грубости поради факта, че имаше престижна работа и пари, а съпругата му беше социална служителка. Острикър знаеше, че репортерите от жълтата преса ще разберат за побоя и ще побързат да разпространят новината. Може би затова предпочиташе да наблюдава главния заподозрян и да търси възможност да докаже престъплението му.

Въпреки това в понеделник вечерта, когато отиде да си купи цигари, Картър телефонира на Гауил. Прибра се вкъщи и заяви на Хейзъл:

— Току-що говорих с Гауил — ще се отбия при него. Ако от полицията се обадят и се интересуват къде съм, кажи им истината.

Хейзъл, която седеше на канапето и кърпеше новите кадифени джинси на Тими, изненадано вдигна поглед.

— Защо ще ходиш при него?

— Иска ми се да науча със сигурност нещо, за което той понякога намеква.

Тя погледна часовника си.

— Кога ще се върнеш?

Картър облекчено се усмихна — значи жена му все пак се притесняваше за него.

— Около дванайсет. Ако се наложи да се позабавя, ще ти се обадя. — Хвърли върху канапето единия пакет цигари и отново излезе.

Докато пътуваше с таксито, си мислеше, че гласът на Гауил беше прозвучал доста дружелюбно по телефона. „Фил, ти ли си? Каква изненада… Защо не… Заповядай“ — така му бе казал, а за Картър най-важното беше, че се бе съгласил да го приеме.

Когато влезе в апартамента му, побърза да се огледа. Този път Гауил беше сам. От радиото се разнасяше тиха музика, а върху канапето отново бяха натрупани вестници.

— Заповядай, седни. На какво дължа посещението ти? — попита Гауил.

Картър седна и преметна палтото си върху подлакътника на креслото. Домакинът търпеливо го чакаше да заговори.

— Дойдох да открия какво знаеш и пазиш в тайна от мен.

Гауил презрително изсумтя.

— Решил си, че ти дължа услуга, така ли?

— Да речем.

— Какво нахалство да искаш услуга, след като ме натопи за морфина!

Картър премълча, че Хейзъл беше споменала пред Острикър за дрогата. На него самият и през ум не му беше минало да топи Гауил точно за това.

— Така или иначе щяха да открият ампулите при обиска на апартаментите на Грасо.

— Съобщил си им, че морфинът е бил в моето жилище, където на два пъти си си инжектирал по една доза.

— Съжалявам…

— Обзалагам се, че съжаляваш. Тъкмо се отърва от Съливан и успя да се измъкнеш от полицията…

— Нито ти, нито аз сме се отървали от подозренията на ченгетата.

Гауил гневно го изгледа, но замълча. Картър очакваше да му каже: „Ти си пречукал адвокатчето, а куките обвиняват моя приятел О’Браян“; ала остана излъган. Размърда се на креслото и попита:

— Няма ли да ми предложиш едно питие?

— Разбира се. — Домакинът стана и отиде в кухнята.

— Следващия път бутилката е от мен.

— Съмнявам се.

Картър се усмихна. Гауил му донесе уиски със сода и отпи от вече преполовената си чаша.

Двамата замълчаха. Всеки очакваше другият пръв да заговори. Най-сетне Гауил наруши мълчанието:

— Как я караш с Хейзъл?

— Не си пъхай носа в семейните ми работи.

— Май няма с какво да се похвалиш.

— Не обичам да се хваля.

— Нямам нужда да ми казваш, че положението не е розово — видът ти го подсказва.

Картър се престори, че не го е чул. Дори тихата музика го дразнеше, но не смееше да помоли Гауил да изключи радиото.

— Кога ще платиш на О’Браян? — попита го и престорено небрежно отпи от чашата си.

— Никога. Моят човек не е стъпвал в дома на Съливан. Ти си убил Дейвид. — Погледна го право в очите и зачака.

Ала начинът, по който изрече обвинението, подсказа на Картър, че не е убеден в думите си. Ненадейно изпита задоволство, задето беше опознал толкова добре Гауил по време на съвместната им работа в „Трайъмф“ и при посещенията му в затвора. Знаеше кога бившият му колега лъже, преувеличава или блъфира. Този път лъжеше и блъфираше.

— Престани да се правиш на идиот, толкова си прозрачен. Знам, че трябва да платиш на О’Браян. Днес Острикър ме информира, че твоят човек здравата го е закъсал. Имал огромни дългове. Или пък разходи. Предполагам, че предварително е похарчил по-голямата част от уговорената сума.

— Нима си въобразяваш, че нямам начин да му предам парите, ако изобщо му ги дължа? Най-лесното е да ги връча на някого, когото полицията не познава и който ще му ги даде. — Гауил сви рамене и разпери ръце.

— Не е толкова лесно, защото няма на кого да се довериш, без да обясниш защо дължиш пари на О’Браян.

Домакинът се втренчи в пода и неловко се размърда на канапето.

Картър се питаше какво ли се върти в главата му. От Гауил можеше да се очаква какво ли не, защото не беше с всичкия си, ала все пак го държеше в ръцете си. Пожелаеше ли да го унищожи, трябваше само да заяви: „Знам, че си очистил адвоката, защото, когато О’Браян те е видял да се качваш по стълбите, Съливан още е бил жив“. Вместо това Гауил каза:

— Ако бях наел О’Браян, досега щях да съм намерил начин да му платя. Нима ме смяташ за такъв левак, че да ме спипат? Не виждаш ли, че не са открили нищо, освен скапаните ампули, дето по принцип не бяха мои?

Раздразнението му издаваше, че много повече се ядосва заради загубата на дрогата, отколкото за случилото се с О’Браян.

— Накисна ме пред ченгетата като наркопласьор, а аз нямам нищо общо с цялата работа — гневно възкликна той и скочи на крака.

— Защо кашонът с ампулите беше тук?

— Грасо ме беше помолил за услуга. Не съм получил нито цент от него.

Внезапно на Картър му дойде до гуша от лъжите на бившия му колега.

— Също като ограбването на „Трайъмф“. Предполагам, ще настояваш, че и от това не си получил нито цент.

Гауил почервеня от гняв и пискливо изкрещя:

— Не съм!

„Някой ден ще попадне в капана заради наглите си лъжи — помисли си Картър. — Или заради слабостта си понякога да казва самата истина.“ Остави празната си чаша на пода и се изправи.

— Значи така — не си получил нищо, въпреки че почти всяка събота и неделя си пътувал до Ню Йорк заедно с Палмър.

— Не! — отново изкрещя Гауил, сякаш беше подложен на изтезания.

— Тръгвам си — заяви Картър. Беше научил онова, което го интересуваше; О’Браян беше единственият, който знаеше истината.

Докато се отдалечаваше от сградата, забеляза черна кола, паркирана до отсрещния тротоар. Приличаше на полицейски автомобил. Той се запита дали и преди е била там, после си каза, че това изобщо не го засяга. Зад волана седеше някакъв мъж, който сякаш го наблюдаваше. След миг включи осветлението в купето и се приведе, като че да запише нещо — вероятно часа, в който той е излязъл от сградата. Когато стигна до уличната лампа на ъгъла, Картър погледна часовника — беше единайсет и половина.

Прибра се у дома и завари Хейзъл свита на канапето да чете някакви служебни документи. Той прибра палтото си в дрешника, влезе в дневната и се усмихна на съпругата си. Внезапно се почувства щастлив, че си е вкъщи.

— Какво се случи? — обади се Хейзъл.

— Разбрах, че Гауил не е платил на О’Браян и не знае как да го стори. Разбира се, той твърди, че не му дължи нищо.

— Откри ли нещо, което не ти беше известно?

— Гауил е вбесен, защото полицаите са го взели на мерник заради морфина.

— Как така? Доколкото разбирам, не са предприели нищо срещу него.

— Да, засега само го държат под наблюдение, но навярно ще му наложат някаква глоба. Предполагам, че проверяват банковите му сметки, поради което той не смее да изтегли пари, за да плати на О’Браян. — Картър леко се усмихна и продължи: — Следят и всяка негова стъпка, което го подлудява… Когато преди малко излязох от жилището му, забелязах полицейска кола, паркирана от другата страна на улицата.

Хейзъл стреснато го изгледа.

— Значи полицаите са те видели.

— Да, но това изобщо не ме притеснява. Хич не ме е грижа, дори ако са поставили подслушващо устройство в апартамента му. Опитвах се да разбера какво знае Гауил. Полицията цели същото.

Отпусна се на канапето, като се постара да не е прекалено близо до Хейзъл, но ненадейно тя протегна ръка и стисна дланта му. За първи път от няколко седмици проявяваше нежност към него, но нямаше намерение да разговаря откровено, сякаш жестът й заменяше всяко признание в любов и вярност.

Картър стисна зъби и се почувства още по-зле. Беше й казал, че подозренията би трябвало да паднат върху О’Браян, тъй като при него детекторът на лъжата беше показал по-големи отклонения. Това бе самата истина, но всъщност подкрепяше измислената му версия. Хейзъл очевидно не беше приела думите му за чиста монета, понеже в Ню Хемпшир беше повдигнала въпроса за халюцинациите. Той си даде сметка, че продължава да я лъже, защото я обичаше, защото не можеше да живее без нея. Внезапно се запита дали любовта му е искрена, или е проява на свръх егоизъм. Притегли Хейзъл към себе си и я прегърна.

Тя не проговори, но остана в прегръдките му няколко минути и Картър се почувства безкрайно щастлив. После нежно го отблъсна и промълви:

— Късно е. Да си лягаме.

Реши да не изкушава съдбата и тази нощ не се осмели отново да докосне Хейзъл, но нещо му подсказваше, че скоро отново ще бъде щастлив с нея.

Загрузка...