Стъклената килия

Петнайсета глава

Хейзъл имаше рожден ден на 14 февруари. Съливан беше предложил да изпият по един коктейл в дома му, след което щяха да отидат с още десетина души на японски ресторант. Веднага щом Хейзъл и Тими излязоха, Картър ги последва; бързаше да купи подаръка за съпругата си — старинен комплект от посребрени четка за коса, гребен и огледало.

Миналата седмица беше обиколил почти целия град в търсене на нещо подходящо и за щастие беше намерил комплекта в антикварен магазин на Пето Авеню. Съобщиха му, че гравирането на инициалите ще отнеме няколко дни и ще може да вземе покупката си точно на четиринайсети. Озова се в магазина още в девет и половина. Очакваше да му съобщят, че поръчката ще бъде готова едва следобед, но гравьорът беше свършил работата си. Макар че бяха изящни, буквите Х. О. К. се сториха прекалено големи на Картър, ала все пак не го подразниха дотолкова, че да помоли да ги променят, и да закъснее с подаръка. Продавачката грижливо опакова четката, гребена и огледалото в бяла кутия, която превърза с червена панделка, сетне я постави в бял плик с щамповани златни букви и му го подаде. Той се поразходи по Пето авеню, купи две дузини червени рози и се прибра вкъщи.

Прегледа пощата и видя, че има още два отказа за назначаване. Единият беше от „Трайп Индъстриълс“, където тайно се беше надявал, че ще получи служба. В писмото се казваше, че мястото е било заето още преди да получат молбата му. Изчерви се от срам, като си спомни, че беше приложил писмото на Дрексъл, когато кандидатстваше в „Трайп“.

Късно следобед му позвъни Хейзъл, за да съобщи, че влакът, който трябвало да посрещне, щял да пристигне с един час закъснение, поради което нямало да има време да се прибере у дома и да се преоблече. Помоли Картър да вземе черната й рокля с цип на гърба.

— Ще се преоблека у Съливан. Не мога да отида на ресторант с ежедневните си дрехи.

— Разбира се, скъпа. Ще ти я донеса.

— Да не забравиш и златистия шал — онзи, дългия, не знам дали си го спомняш. Ще го намериш в третото чекмедже на шкафа, третото отдолу нагоре.

— Ще го намеря, не се притеснявай.

— Благодаря ти, миличък — измънка тя и в гласа й се промъкнаха гальовни нотки, които Картър добре познаваше. — А ти как си?

— Добре съм… Искаше ми се да се прибереш у дома…

Хейзъл побърза да обясни, че двете деца, които трябвало да посрещне, били от нейния контингент и не й било удобно да помоли някой колега да я замести.

Той постави закачалката с черната рокля на вратата на дрешника в коридора, за да не би случайно да я забрави, после отиде да потърси шала.

Чекмеджето беше пълно с фино бельо, прилежно сгънати шалове, тънки чорапи. Когато посегна да извади жълтия шал, пръстите му докоснаха нещо твърдо. Разрови бельото и видя, че най-отзад са подредени писмата му от затвора. Всички бяха на еднаква груба хартия, която трябваше да сгъва няколко пъти, за да се побере в плика с прозорче. Хейзъл ги беше опаковала стегнато и писмата заемаха цялата ширина на чекмеджето. Картър ги опипа и с изненада установи, че зад първата редица пликове има още една.

— Боже мой! — смаяно промълви.

Хрумна му, че писмените му излияния можеха да запълнят цели шест тома, отколкото се състоеше „Залезът и падането на Римската империя“ на Гибън или „Дон Кихот“ на Сервантес. Ала той не беше сътворил велико литературно произведение, а купища сълзливи, изпълнени със самосъжаление писма. Ала най-поразяващо беше прозрението му, че те олицетворяваха времето, когато беше лишен от свобода. Да прекараш цели шест години в затвора, не беше шега, нищо чудно, че светът не можеше да забрави този факт. Картър впери поглед в снимката, на която двамата с Хейзъл бяха фотографирани в глупави карнавални костюми. Дълго се взира в нея, сетне затвори очи и се извърна.

Беше в отвратително настроение, когато тръгна към апартамента на Съливан. Беше се избръснал и бе грижливо подбрал дрехите си, за да достави удоволствие на Хейзъл. Носеше един от новите си тъмносини костюми, вратовръзката в тъмносиньо и тъмночервено, която жена му толкова харесваше, бяла риза и черни обувки. Беше поставил роклята и шала в белия хартиен плик, който му бяха дали от антикварния магазин.

Когато си дойде от училище, Тими също се намуси. Беше разочарован, че майка му няма да се прибере, за да й поднесе подаръка си. Картър напразно се опитваше да го развесели; накрая му обеща, че ще го събудят, като се приберат и ще си устроят малко тържество. Беше купил на майка си бродирана калъфка за възглавница и Картър се питаше откъде е взел толкова много пари, след като му отпускаха само три долара седмично, които малкият харчеше предимно за сладолед. Преди няколко дни му беше предложил десет долара, но Тими ги отказа и заяви, че вече е купил подаръка. А днес, преди да отиде в дома на приятеля си Ралф Ъндърууд, където щеше да прекара вечерта, момчето донесе предварително опакованата калъфка и я постави редом с подаръка на баща си на шкафа със стереоуредбата, върху който стоеше и вазата с рози.

Лично Съливан му отвори. Откъм дневната се дочуваха разговори и смехове.

— Боже мой, все едно, че си излязъл от моден журнал! — възкликна той. — Влизай, влизай. Къде е Хейзъл?

Картър обясни, че жена му ще закъснее, а докато окачваше палтото си, домакинът взе белия плик с роклята и ги занесе в спалнята. Новодошлият влезе във всекидневната и поздрави онези от гостите, които познаваше — семейство Елиът, Джереми Сатър и жена му Сюзан, както и Джон Дуайт, симпатичен човек на средна възраст, близък приятел на Съливан. Те пък го представиха на другите поканени, чиито имена той не успя да запомни. Усещаше как всички любопитно го наблюдават — очевидно знаеха, че наскоро е излязъл от затвора. Веднъж Хейзъл и Дейвид му бяха казали, че хората, с които тепърва ще се запознава, няма да подозират за случилото се с него, но явно бяха сгрешили. По всичко личеше, че слухът за пребиваването му в затвора вече се беше разнесъл.

През тази година едва за трети път се срещаше със Съливан. Убеден беше, че Хейзъл нарочно не го кани в дома им или отклонява предложенията му, отправени по служебния й телефон, защото усещаше неприязънта на съпруга си към него. Съливан очевидно не усещаше хладината, настъпила в отношенията им. И тази вечер беше безкрайно самоуверен, усмихнато обикаляше между гостите, грижеше се чашите им да са пълни и всички да опитат от топлите сандвичи със сирене. Имаше слабост към гръцки и римски скулптори и върху полиците бяха подредени мраморна глава и мраморен крак, ваза и мраморна отломка с надпис на гръцки. Хвалеше се, че ги е купил по време на едно свое пътуване в Гърция. Килимите в апартамента бяха ориенталски.

— Напредваш ли с търсенето на работа? — поинтересува се той.

— Засега без особен резултат — престорено небрежно отговори Картър.

— Вчера се обаждах, но ми съобщиха, че Бътъруърт още не се е върнал.

Въпросният Бътъруърт работеше за известната фирма „Дженкинс и Фийлд“ и според Съливан бил заминал в командировка за Калифорния. Съливан твърдеше още, че този човек ще уреди да приемат бившия затворник във фирмата, но тъй като отсъствието му се бе оказало твърде продължително, Картър бе започнал да се съмнява в съществуването му.

Изпита неописуемо облекчение, когато Хейзъл най-сетне се появи. Тя поздрави всички и без капчица стеснение протегна ръка на хората, които не познаваше. Картър със задоволство отбеляза, че не беше настояла първо да се преоблече, както биха сторили повечето жени. Тайно наблюдаваше реакцията на онези мъже, които досега не я бяха виждали; забавно му беше как мигом скачат от местата си, защото Хейзъл бе изключително привлекателна. Когато съпругата му се приближи до него, той се поусмихна и това беше първата му искрена усмивка през този ден.

— Честит рожден ден, скъпа. Как си?

— Уморена съм до смърт, но съм сигурна, че щом се преоблека, ще се почувствам по-добре. Тими добре ли е?

Той кимна; беше запленен от красотата й като мъжете, които току-що се бяха запознали с нея.

Хейзъл влезе в спалнята, а Съливан я последва. Картър си наля второ питие.

След около две минути домакинът се появи, направи му знак да се приближи и му прошепна:

— Днес едно пиленце ми каза, че Гауил отново е сред нас. Работел или бил свързан с някаква компания за производство на тръби със седалище в Лонг Айлънд. Шеф му е някой си Грасо, който притежава няколко жилищни блока също в Лонг Айлънд. По всичко личи, че е от онези, дето дават на бедняците коптори под наем. Хора като него винаги имат по няколко странични дейности.

При споменаването на Гауил Картър целият пламна, сетне с изненада установи, че го обзема безразличие. Вдигна рамене, отпи от чашата си и промърмори:

— Какво от това?

— Знае, че са те освободили.

— Нима? С какво каза, че се занимавал сега?

— С производство на тръби за газопроводи и канализация — сухо изрече Съливан. — Стори ми се интересно, че си е направил труда да провери дали си излязъл на свобода. Нищо чудно да се опита да се свърже с теб.

— Но защо?

— Нямам представа. Все пак исках да те предупредя. Едва ли изгаряш от желание да го видиш.

— Прав си.

В този момент Хейзъл излезе от спалнята и двамата се обърнаха към нея.

На Картър не му се искаше да се отделя от съпругата си, но реши, че от учтивост трябва да поговори с някои от гостите. Съливан обаче непрекъснато беше до Хейзъл и на него му хрумна, че двамата приличат на съпрузи, които винаги имат какво да си кажат и неизменно се наслаждават на компанията си. Пък и никак не беше чудно, след като бяха прекарали толкова време заедно по време на пребиваването му в затвора. Внезапно се вцепени: с Хейзъл бяха женени от седем години, когато принудително го бяха разделили от нея, а тя беше прекарала със Съливан цели шест — почти колкото с него. Наблюдаваше как Дейвид се е облегнал на стола й и замислено я слуша, като кима сериозно; от време на време Хейзъл вдигаше поглед към него — изглеждаха толкова близки, че Картър стигна до очевидното заключение: двамата бяха спали заедно, и то неведнъж. Реши още тази вечер да я попита дали е била в леглото с Дейвид, сетне усети, че алкохолът е замъглил съзнанието му и че не бива да й задава този въпрос точно на рождения й ден или когато и да било. Не се съмняваше в любовта й. Но беше уверен и в това, че Съливан е влюбен в нея.

В японския ресторант им поднесоха топло саке. Настаниха ги върху възглавници около дълга ниска маса и Хейзъл отново се озова до Дейвид.

— Et pour vous, monsieur?2 — попита човекът отляво на Картър и му посочи бутилката, увита със салфетка.

— Oui, avec plaisir3 — отговори той и му подаде малката си чаша.

— Vous parlez francais?4

— Oui.5

Двамата заговориха на френски и от този момент Картър престана да обръща внимание на останалите си сътрапезници. Попита го за името, като се извини, че не го е запомнил, когато ги бяха запознали. Човекът отговори, че се казва Лафърти и че две години е работил в парижка фирма, произвеждаща машини за бутилиране. Разговаряха за французите, за умението им да се наслаждават на живота, за скръбта след всяка несподелена любов.

— Всяка раздяла — заяви Лафърти — нанася непоправим удар и отнема частица от нас самите, както морските вълни разяждат скалата. Човекът също не е вечен и не може да издържи до безкрайност. Днес се чувства нищожен и излишен, а утре с него ще бъде свършено.

Лафърти не говореше за нещастно влюбени, а за хора, които са били принудени да се разделят. Картър беше приятно изненадан от поетичния начин на изразяване на този бизнесмен. Или пък думите му изглеждаха прочувствени, защото ги произнасяше на френски? А може би разговорът с Лафърти му беше напомнил за щастливите мигове в компанията на Макс. Събеседникът му за миг отклони вниманието си от него и се обърна на английски към жената, седнала вляво. Картър вдигна поглед и забеляза как Съливан се смее от сърце (и все пак смехът му беше приглушен, някак съобразен с обстановката, което беше типично за него), сетне докосна рамото на Хейзъл и за миг задържа ръката си там. Картър се запита дали през целия си живот адвокатът е допуснал някаква грешка, дали инстинктивно е постъпвал по начин, за който по-късно да съжалява. Ненадейно си спомни как, когато беше на четиринайсет, леля му и чичо му непрекъснато го упрекваха заради небрежността му, поради която той непрекъснато губеше по нещо. Веднъж даде ракетата си за тенис на един съученик, който така и не му я върна… Същото се беше случило с шлифера и с вечерния му костюм, докато беше в колежа. Не, в никакъв случай не можеше да се сравни с практичния и педантичен Дейвид Съливан. А най-голяма небрежност бе проявил, разписвайки се за материалите вместо Уолъс Палмър, поради което беше лежал цели шест години в затвора. Едва сега осъзнаваше, че доверчивостта му е граничела с глупост. Съливан никога не би постъпил като него; винаги разсъждаваше като адвокат, който не предприема нищо, докато не се увери, че интересите му са защитени. Внезапно се задъха, сякаш куршум беше пробил гърдите му — беше оказал безгранично доверие и на Хейзъл. Какво, ако се беше проявил като още по-голям глупак, отколкото в историята с Палмър?

Тя почувства погледа му, стрелна очи и възкликна:

— Фил, лошо ли ти е?

Картър си помисли, че навярно лицето му е зачервено от топлото саке. Нервно докосна челото си и промълви:

— Нищо ми няма. — Разгневи се още повече, като забеляза, че и адвокатът го гледа. Посегна към чашата с кола, ала беше празна. Хейзъл вече не го наблюдаваше и той отново отпи от сакето.

— Какво ти подари Дейвид? — попита я, когато се прибраха вкъщи. Беше взел от колата белия плик с дрехите й и бе забелязал, че е доста тежък.

— Книга, която отдавна си бях харесала. Всъщност е пътеводител на Рим на Обри Менен. Още не съм го прегледала.

Картър почувства странно разочарование — очакваше, че подаръкът на Дейвид ще бъде по-личен.

Тими се събуди и изтича да ги посрещне, както си беше по пижама. Хвърли се на шията на Хейзъл и извика:

— Честит рожден ден, мамо!

— Благодаря, миличък. Боже мой, колко подаръци — все едно, че е Коледа! На кого да благодаря за прекрасните рози?

— На двама ни. — Той се усмихна на сина си. Хейзъл се влюби в комплекта от антикварния магазин и заяви, че инициалите не били прекалено едри. Картър й беше купил и голяма кутия шоколадови бонбони, няколко сапуна и носни кърпички. Изпиха по една чаша уиски, докато тя разопаковаше подаръците, а на Тими приготвиха шоколадово мляко.

През нощта Картър не можа да заспи. Изпитият алкохол му беше подействал като бензедрин. Изпитваше непоносими болки в палците и копнееше за морфин. В три стана и отиде в банята, за да изпие няколко болкоуспокояващи таблетки. Върна се и си легна, без да включи нощната лампа, но в мрака прозвуча гласът на Хейзъл:

— Скъпи, не можеш ли да заспиш?

Стори му се, че сънува, че тук, заедно с тях, са Макс и Съливан; но Макс изглеждаше много по-реален от всички, дори и от него.

— Не — плахо продума той, сякаш не искаше да се събуди.

— Включи нощната лампа.

Той се подчини и примигна, ала все още му се струваше, че сънува.

— Хайде, скъпи, кажи ми какво те тревожи?

Картър седна на ръба на леглото и отвърна:

— Съливан.

— О, миличък. — Хейзъл притвори клепачи, намръщи се и за миг извърна глава. — Слушай, Фил, ако искаш, повече няма да се виждаме с него. — Изрече го с тон, който подсказваше, че жертвата ще й струва много, но все пак ще я направи.

— Не е необходимо да вземаш крайни мерки — безуспешно се опита да се пошегува той и забеляза, че изражението й стана враждебно.

— Тогава… мисля, че е крайно време да престанеш със сцените. Тази вечер ми идваше да потъна в земята от срам.

— Не съм направил никаква сцена.

— Не ме мисли за толкова глупава. Видях как за малко щеше да направиш скандал в ресторанта и то само защото Дейвид веднъж ме докосна по рамото. Всички видяха как го изгледа на кръв.

Значи и тя беше забелязала жеста на Съливан, помисли си Картър, а на глас изрече:

— Грешиш, никой не ми обръщаше внимание…

— Отгоре на всичко дори не се сбогува с него. Не постъпи особено любезно, като се има предвид, че той беше организирал вечерята в моя чест.

— Сбогувах се — настоя Картър, който си спомни, че действително не беше благодарил на любезния им домакин.

— Държиш се като дете.

Той гневно скочи и възкликна:

— А пък ти не се държиш като съпруга.

— Бъди така добър и ми обясни какво имаш предвид. — Тя седна в леглото.

— Отговори ми само на един въпрос — спала ли си с него, докато бях в затвора?

— Не! И затвори вратата. Не искам Тими да чуе „милия“ ни разговор.

Картър се подчини, сетне отново заговори:

— Питам те, защото съм сигурен, че си била негова любовница.

— Какъв абсурд! — възкликна тя, но изражението й подсказваше, че започва да губи почвата под краката си.

— Нима мислиш, че съм сляп? Че не разбирам какво се е случило?

Хейзъл тежко въздъхна и посегна за цигара. Едва успя да я запали, защото ръцете й трепереха. След няколко минути извърна глава и промълви:

— Ще ти олекне ли, ако ти призная, че действително бях любовница на Дейвид? Аферата ни продължи около три седмици. По-точно — две седмици и четири дни.

Той усети, че сърцето му престана да бие, и едва успя да изрече:

— Кога…

— Беше преди четири години — прекъсна го Хейзъл. — Случи се няколко седмици след като Върховният съд за втори път отхвърли молбата ти за помилване. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Бях много нещастна и объркана. Не знаех какво ще стане с мен, как ще живея по-нататък. Съдбата ти също ме тревожеше. Не крия, че бях влюбена в Дейвид… разбира се, обичах го по различен начин… Но след като се любих с него, се почувствах още по-зле, срамувах се от постъпката си, изпитвах угризения на съвестта. Заявих му, че сексуалната ни връзка трябва да прекъсне, и около месец не пожелах дори да го видя.

Картър седеше вцепенен и едва дишаше. След миг успя да прошепне:

— Сега поне знам истината.

— Да, знаеш я. Знаеш и това, че съжалявам и че случилото се никога няма да се повтори.

— Защо? Защо си толкова сигурна?

— Щом ми задаваш този въпрос, не си разбрал онова, което ти казах… Нито пък ме познаваш.

— Струва ми се, че започвам да те опознавам. И все пак, защо аферата ти със Съливан няма да се повтори?

Хейзъл безмълвно го изгледа.

— Призна, че си била влюбена в него. Още ли го обичаш?

— Престани да ме разпитваш. Не ти ли стига, че сега съм тук, с теб?

— Какво щеше да се случи, ако ме нямаше?

— О, Фил…

— Отговори на въпроса ми.

— Щом толкова държиш, ще чуеш отговора ми, въпреки че едва ли ще ти хареса. Ако те нямаше… ако беше умрял в затвора като приятеля ти Макс, със сигурност щях да се омъжа за Дейвид. Тими го харесва, дори се привърза към него. Той има много лек характер, с него може да се разговаря… а ти напоследък си станал нетърпим.

Картър гневно свали горнището на пижамата си. За миг погледът му попадна на снимката, на която с Хейзъл бяха с карнавални костюми, и изпита непреодолимо желание да я скъса. Приближи се до гардероба и свали панталона.

— Къде отиваш? — изплашено възкликна тя.

— Да се поразходя.

— Знаеш ли колко е часът? Фил, нали не си намислил нещо безумно… например да отидеш в дома на Дейвид?

— Излизам, Хейзъл. Чувствам, че трябва да остана сам. — Облече се за секунди и само загърна ризата си, без да я закопчава. Излезе от спалнята, оставяйки вратата отворена, и грабна палтото си от дрешника в коридора. Открехна външната врата, но инстинктивно спря и се ослуша. Стори му се, че сънува кошмар, когато дочу въртенето на телефонната шайба. Хейзъл бързаше да се обади на Съливан. Но защо? За да го предупреди ли? Или пък за да му се оплаче от съпруга си. Картър можеше да се спотайва в мрака и да подслуша разговора й, но предварително знаеше какво ще чуе. Безшумно затвори вратата и слезе по каменните стъпала. Не можеше да стори друго, освен за няколко часа да избяга от дома си.

Обикаля из улиците до зазоряване. Физическото натоварване му подейства успокояващо. Докато наблюдаваше как първите слънчеви лъчи обагрят небето в розово, реши да каже на Хейзъл: „Радвам се, че ми призна всичко. Да забравим случилото се“. После размисли и му хрумна, че може би ще е по-добре да не й казва абсолютно нищо.