Стъклената килия

Двайсет и трета глава

— Как не попитахме полицаите за телефонния номер, на който можем да им се обаждаме — притеснено промълви Хейзъл, докато закусваха.

Бе забравила да постави на масата бурканче с конфитюр, а Картър не си направи труда да стане и да го донесе. И двамата не довършиха порциите си бъркани яйца. Единствено Тими бавно поглъщаше обичайната си закуска от овесени ядки, яйца и препечен хляб, като тържествено отпиваше от млякото си, оцветено с малко кафе. Веднага след събуждането си подробно бе разпитал родителите си, ала отговорите им очевидно не го бяха задоволили.

Картър предложи да напазарува, тъй като жена му искаше да бъде вкъщи в случай, че от полицията позвънят. Знаеше, че тя няма да има покой, докато разбере кой е убил Съливан и докато престъпникът бъде хвърлен в затвора или екзекутиран. Запита се какво е мислил, че ще постигне с отстраняването на адвоката, после се подсмихна: беше действал импулсивно, без да мисли за последствията. Реши сам да направи списъка за пазаруването — нямаше смисъл да пита Хейзъл какво е необходимо. Тя отиде в дневната, намери в бележника си номера на семейство Лафърти и им позвъни. Докато жена му говореше по телефона, той изми чиниите. Тъкмо се готвеше да излезе, когато Хейзъл се появи на прага. Той затвори външна врата и попита:

— Какво научи от семейство Лафърти?

Хейзъл, която беше бледа като платно и дори не си беше сложила червило, промълви:

— О, нищо особено.

Предполагат, че Дейвид е имал и други врагове, освен Гауил.

— Напълно логично е един адвокат да има много неприятели.

— Дори да е така, нито аз, нито семейство Лафърти ги познаваме. — Тя стана и бавно тръгна към кухнята; движеше се като робот и изглеждаше напълно замаяна.

— Ще се върна след около час — каза й Картър.

Когато се прибра, научи, че от полицията са го търсили и са поръчали да им се обади.

— Какво казаха? — попита той, докато поставяше покупките върху кухненската маса.

— Че отпечатъците не могат да им помогнат.

— Защо? — намръщи се Картър.

— Отпечатъкът върху мрамора е неясен. Невъзможно било да се определи на кого принадлежи.

Картър предполагаше, че сега полицаите ще му поискат още по-подробен отчет за часовете, през които предполагаха, че е било извършено убийството. Залови се за покупките: портокалов сок, тоалетна хартия, яйца, бекон, голямо парче месо за неделния обяд (него постави на най-долната полица в хладилника, за да се размрази), агнешки котлети, паста за зъби, хартиени салфетки, брюкселско зеле и марули.

— Няма ли да позвъниш в полицията? — обади се Хейзъл. Още беше по нощница, седеше на канапето и прелистваше вестник „Таймс“, който съпругът й току-що беше донесъл. Не откри съобщение за убийството на Дейвид Съливан.

— Ей сега. Исках да прибера покупките… — Той се приближи до телефона. Хейзъл беше записала номера в малкия бележник и го бе подчертала три пъти.

— Как ти хрумна да вземеш точно този вестник, Фил — възкликна тя. — Защо не купи някой таблоид?

— Не видях нищо за убийството на първите страници на жълтата преса — обясни Картър, което беше абсолютно вярно. На първите си страници вестниците съобщаваха за самолетната катастрофа в Лонг Айлънд. — Обажда се Филип Картър — каза той на човека, който вдигна слушалката. — Бих искал да говоря с детектив Острикър.

Свързаха го незабавно.

— Добро утро, господин Картър. Благодаря, че се обаждате. Предполагам, съпругата ви ви е известила, че отпечатъкът върху парчето мрамор е неясен. — Инспекторът смутено се изкашля и продължи: — Говорихме със секретарката ви, която ни съобщи, че снощи сте напуснали службата десет минути по-рано от обичайното.

— Възможно е. Какво ви казах — че съм си тръгнал в пет и половина. Така ли?

— Да — отговори Острикър и зачака.

Картър мълчеше и също чакаше.

— Младата жена е абсолютно сигурна за времето: по принцип напускала точно в пет и половина, а снощи се забавила с няколко минути, докато подготви за изпращане няколко писма. Казвам ви го, защото сега ще се наложи да проверим алибито на всички. А днес сутринта жена ви спомена, че може би сте се върнали вкъщи в шест и десет.

Последва ново мълчание, което продължи няколко секунди.

Картър се питаше дали детективът е намекнал на Хейзъл, че съпругът й се е прибрал по-късно от обичайното, или пък жена му сама се беше досетила. Забеляза втренчения й поглед и промърмори:

— Може би има право. Честно казано, не погледнах часовника си. — Хрумна му да съобщи, че се е отбил да изпие едно уиски, но барът се намираше прекалено близо до жилището на Съливан. — Искате ли да дойда в участъка?

— Не е необходимо. Вероятно утре отново ще ви се обадим. Нали не планирате да пътувате?

Картър отговори отрицателно, затвори телефона и се обърна към Хейзъл:

— Разпитваше ме точно кога съм се прибрал. Наистина ли е било шест и десет?

— Мисля, че беше малко след шест, не си спомням точния час — промълви тя. Обикновено в съботните сутрини беше много заета: пазаруваше, пишеше писма или посещаваше библиотеката на Двайсет и трета улица. Днес обаче не помръдваше от канапето и напрегнато очакваше телефонът да позвъни.

— Трябва да прегледам някои служебни материали — заяви той. — Вероятно ще ми възложат преустройството на една детройтска фабрика.

Хейзъл отиде в спалнята.

През този ден не се случи нищо повече.

В неделя бяха поканени от Филис Мислех, но Хейзъл й се обади в два следобед и й съобщи, че няма да отидат. Двете дълго говориха, тъй като новината за убийството на Съливан вече беше разгласена от вестниците. „Таймс“, „Хералд Трибюн“ и „Сънди Нюз“ съобщаваха за предполагаемата интимна връзка на госпожа Хейзъл Картър с убития: информацията била предоставена от Грегъри Гауил, заклет враг на адвоката. Картър си помисли, че е много мило от страна на полицейския инспектор, задето не е съобщил на пресата за самопризнанието на Хейзъл. Но рано или късно, репортерите щяха да надушат истината и тогава „обвинителният пръст“, както се беше изразил един от тях (и който в този ден не посочваше никого, дори Гауил), щеше да посочи него. Не се заслуша в разговора между двете жени, а отиде в спалнята и седна зад бюрото си. Залови се да чертае диаграми, придружени с бележки за архитекта, с когото щеше да работи върху проекта, макар да не беше сигурен, че изобщо ще пътува за Детройт. С горчивина си спомни как вчера Хейзъл беше настояла да изпрати съболезнователна телеграма на родителите на Съливан в Масачузетс. „Нима ги познаваш?“ — попитал я беше смаяно, а тя отговори: „О, да, виждала съм ги два пъти. Запознахме се през онова лято, което прекарах в Ню Йорк, сетне с Дейвид ги посетихме в дома им в Скотбридж“. Беше го заявила с такова безразличие, че Картър отново се почувства изоставен както в затвора, когато Хейзъл му съобщаваше със закъснение за нещо, което е направила или се готви да предприеме. Спомняше си, че мимоходом бе споменала за запознаването си с родителите на Съливан, но не и че им е гостувала. Сега му се струваше, че тя се държи като опечалена снаха, изразявайки мъката си от смъртта на сина им.

Когато в десет и петнайсет вечерта телефонът отново иззвъня, Картър не обърна внимание, защото през целия ден се бяха обаждали техни познати, но този път звъняха от полицията. Разбра го, след като долови напрежението в гласа на Хейзъл. Влезе в дневната и се заслуша:

— Разбира се. Добре… — Тя затвори телефона и се обърна към съпруга си: — Полицаите ще дойдат след малко.

— Научили ли са нещо?

— Не ми казаха. — Хейзъл се изправи.

Тими, който също беше влязъл в дневната, настойчиво изрече:

— Може ли още да не си лягам, мамо?

Тя разроши косата му и промълви:

— Добре. Но ми обещай, че ще останеш в стаята си, докато разговаряме с хората от полицията.

— Защо?

Хейзъл безмълвно поклати глава — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче от нерви, — после отговори:

— Обещавам, че после ще ти разкажем всичко.

„И за любовната ти връзка със Съливан ли? — мислено се запита Картър. — Или пък синът ни е знаел за отношенията ви и ги е приемал като нещо нормално?“ Докато прелистваше вестниците, Тими го беше попитал какво означава „интимна връзка“, а той му бе отговорил: „Означава, че майка ти и Дейвид са били много добри приятели“. Ала беше сигурен, че момчето интуитивно е проумяло истината. Поведе го към стаята му, като му говореше:

— След като полицаите си отидат, ще пием мляко с какао и ще ти разкажа всичко. — Потупа го по рамото и добави: — Доскоро, приятел.

Върна се в дневната, приближи се до Хейзъл и я прегърна през кръста с желанието да я утеши. Ала тя рязко се отдръпна, сетне промърмори:

— Извинявай. Нервна съм. — Влезе в спалнята и затвори вратата.

В този момент на вратата се позвъни. Бяха детективът и младият полицай.

— Прекарахме почти целия ден с Гауил и с приятелите му — заяви Острикър. — Разбира се, взехме и техните отпечатъци.

Картър напрегнато го слушаше. Беше сигурен, че детективът не е дошъл в дома му, за да му съобщи за разпита на Гауил.

— Открихте ли други отпечатъци в апартамента на Дейвид? — обади се Хейзъл.

— Не — усмихна се детективът. Изглеждаше уморен, под очите му имаше сенки. — Единственият отпечатък може да бъде на господин Антъни О’Браян, на съпруга ви или на… как му беше името?… Чарлз Юарт. — Той погледна към полицая, който кимна, сетне го поправи: — Кристофър Юарт. — Въпреки че бележникът му беше отворен, днес не си водеше записки.

Картър си спомни, че Антъни беше мускулестият тип, когото беше заварил заедно с блондинката в дома на Гауил. Не бе сигурен дали именно него бе видял да тича надолу по стълбата, тъй като развяващото му се палто прикриваше фигурата му. Неволно потръпна, защото още тогава бе разбрал, че този човек ще бъде заподозрян в убийството на Съливан.

— Приятелите, с които Гауил е вечерял в петък, са от Ню Джърси. Единият е грък. И двамата потвърдиха, че са прекарали вечерта в гръцки ресторант в Манхатън. Оказа се, че не се срещат много често с Гауил и че са почтени семейни хора с добри професии. А отпечатъците им изобщо не съвпадат. — Извади от бележника си някаква снимка и добави: — Единствената конкретна улика, с която разполагаме.

Картър взе подадената му фотография, а Хейзъл се наведе да я разгледа. Виждаше се частичен отпечатък на среден пръст, къса вертикална линия пресичаше спираловидните извивки.

— Не можем да докажем нищо, защото отпечатъкът може да принадлежи на хиляди хора — обясни детективът. — Но все пак ни е от помощ, защото няма да разпитваме човек без подобен отпечатък. — Той леко се усмихна.

— Кой е този О’Браян? — поинтересува се Хейзъл.

— Приятел на Гауил. Работи като барман в едно заведение в неговия квартал. Според О’Браян и съквартиранта му в петък той се прибрал в седемнайсет часа в апартамента си в Джексън Хайтс. След петнайсет минути съквартирантът излязъл, а О’Браян твърди, че е останал вкъщи до деветнайсет, като взел душ и подремнал, а после излязъл, взел си сандвич от близката закусвалня и отишъл на кино. Очевидно е гледал филма, но никой не може да потвърди, че в петък вечерта го е видял в закусвалнята или в киносалона. Възможно е да е бил на кино в четвъртък следобед, преди нощната смяна, а вечерта е бил свободен. Не е криминално проявен — добави детективът и запали цигара.

— Но все пак го подозирате, нали? — попита Хейзъл.

Острикър се изкашля и я изгледа.

— Трябва да разпитаме много хора, госпожо Картър. Досега открихме един-двама доста… странни познати на Дейвид Съливан. — Той примирено се усмихна. — Сигурен съм, че убийството е извършено от човек, който е ненавиждал покойния; има и втора възможност — Съливан да е станал жертва на наемен убиец, изпратен от негов враг. Съгласен съм, че всеки би намразил адвоката, който се готви да съсипе кариерата му. Съливан скоро е щял да повдигне обвинения срещу една личност. Все пак в подобни случаи никой не убива адвоката, а отмъщава на онзи, който го е наел. — Детективът разкопча сакото си. — Навярно ще се съгласите, че ако следваме тази логика, главните заподозрени са Гауил и… вие, господин Картър.

— Няма ли да проверите алибито на О’Браян? — обади се Хейзъл.

— Разбира се. Освен това го държим под наблюдение заедно с още няколко души. Интересуваме се дали са теглили или внасяли големи суми в банковите си сметки, проверяваме с кого се срещат и разговарят. Такава е обичайната процедура.

— Предполагам, че само след няколко дни ще имаме резултати — престорено оптимистично заяви той.

— Какво знаете за онзи Юарт? — отново настоя тя.

— Той също живее в Ню Джърси, занимава се с продажба на коли. В петък вечерта е бил в ресторанта с Гауил и другите двама. Споменах го само защото съществува теоретична възможност отпечатъкът да е негов. Ала Юарт има алиби. Проверихме в сервиза, откъдето потвърдиха, че колата му е била там около час — от седемнайсет до осемнайсет часа. След това е отишъл в ресторанта в Манхатън. — Детективът въздъхна и се втренчи в някаква точка в пространството. — Гауил би могъл да наеме когото и да било, за да не си изцапа ръцете. Утре ще прегледаме банковите му сметки.

— Съмнявам се, че е бил толкова безразсъден — намеси се Картър.

— Все пак ще проверим. — Острикър отново се усмихна. — Господин Картър, нали не сте левак?

— Не — отговори той. Знаеше, че отпечатъкът е от средния пръст на дясна ръка.

— Знаем, че палците ви са осакатени; еднакво силни ли са двете ви ръце?

— Да. — Картър премълча, че левият палец го боли по-малко.

— Отново ви питам дали по време на разговорите ви миналата седмица сте стигнали до някакво разрешение на въпроса; правили ли сте някакви планове за бъдещето?

Първа отговори Хейзъл:

— Не постигнахме споразумение. Може би това е по-лошо, отколкото ако бяхме решили да се разделим…

— Не сте права. Гауил ни информира, че съпругът ви е бил извън себе си от гняв, но аз изобщо не му вярвам. — Обърна се към Картър и попита: — Нима не бяхте решили да обсъдите положението със Съливан?

— Признавам, че бях намислил да поговоря с него — бавно изрече Картър. — Гауил навярно ви е казал, че във вторник вечерта бях тръгнал към дома му. Но пред сградата се сблъсках със съпругата ми, която отиваше при него. — Поизправи се на стола и се опита да говори колкото е възможно по-спокойно. — Възнамерявах да попитам Съливан дали връзката му с Хейзъл продължава и дали няма да скъсат, след като съм научил истината. Но така и не успях да се срещна с него.

— Вярвам ви. Гауил потвърди думите ви. — Детективът се поусмихна. — Опитвали ли сте след това да разговаряте с господин Съливан?

— Не.

— Защо?

— Защото… като видях, че жена ми отива при него, донякъде получих отговор на въпроса, който ме вълнувате. Реших, че ще е по-добре в бъдеще да обсъждам положението само с Хейзъл.

— Нима? Но защо? — машинално повтори въпроса си детективът, сякаш не се интересуваше от отговора или не беше повярвал на последните думи на Картър.

— Реших, че нямам право да търся обяснение от Съливан защо има връзка с омъжена жена, но все пак трябваше да узная намеренията на съпругата ми.

Детективът кимна и за пореден път се поусмихна, сякаш намекваше, че не вярва нито дума от изявленията на Картър.

— Какви бяха намеренията ви, госпожо?

Картър видя измъченото, разтревожено изражение на Хейзъл и си помисли: „Невъзможно е хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло“.

— Честно казано, не знам. През онази нощ… във вторник бях напълно объркана. Навярно щях да скъсам с Дейвид.

— Но не сте споделили намеренията със съпруга си, нали?

— Не.

Детективът въздъхна.

— Във вторник вечерта разговаряхте ли с господин Съливан по този въпрос?

— Не.

— Не му ли казахте, че току-що сте срещнали съпруга си пред дома му?

Хейзъл поклати глава и внезапно се обърна към Картър:

— Не мислиш ли, че ще е добре да информираш господин Острикър за наркотиците, които притежава Гауил?

— Какви наркотици? — вдигна глава детективът.

— На два пъти ми предложи дрога — мисля, че беше морфин — и не му отказах. В затвора се бях пристрастил към морфина, тъй като изпитвах невероятни болки в палците. Гауил имаше сериозни запаси — повече от двеста ампули. Обясни ми, че всяка съдържа по пет милиграма.

Острикър свъси вежди.

— Наркотикът е изчезнал. Не го открихме при обиска на апартамента му… Защо се възползвахте от предложението му?

Картър дълбоко си пое въздух, сетне отговори:

— Защото морфинът потиска болките. Освен това… ми достави удоволствие.

— Значи на два пъти сте се… възползвали от предложението на домакина. Позволете да ви запитам дали сте зависим от дрогата.

— Не бих казал. Хапчетата, които вземам, успокояват болките ми и всъщност съдържат морфин. — Погледна към Хейзъл и добави: — Приемам от четири до шест таблетки дневно, което се равнява на един-два милиграма морфин.

— Не ви ли се стори необичайно, че Гауил държи такова голямо количество наркотик в апартамента си? Не се ли запитахте откъде го е взел?

— Действително ми се стори странно… Все пак, като се имат предвид хората, с които той общува… — Картър вдигна рамене. — Не го попитах за дрогата, защото целта на посещението ми беше друга.

— Изобщо не сте се поинтересували за произхода на морфина, така ли?

— Не, защото не ме интересуваше. — Картър почувства, че думите му предизвикаха неодобрението на Хейзъл и на детектива: притежаването на морфин беше незаконно, а той не само не бе уведомил властите, а на два пъти си бе инжектирал по една доза. — Опитвах се да изкопча информация от Гауил и честно казано, не исках да го настройвам срещу себе си.

— Трябваше да ми съобщите по-рано — намръщи се детективът и погледна към младия полицай, който усърдно пишеше в бележника си. — По този начин кръгът на заподозрените се разширява; ще се наложи да се занимаем и с наркопласьорите, а те са гадна пасмина. — Поклати глава, сякаш обмисляше какво да предприеме, но не посегна към телефона.

Картър усещаше, че още от самото начало Острикър подозира само него и е толкова сигурен, че не бърза и си играе с него като котка с мишка. Преглътна и погледна към Хейзъл.

Тя седеше приведена, подпряла лакти на коленете си, и се взираше в пода. Внезапно вдигна очи и попита:

— Как мислите, колко време ще ви отнеме да заловите убиеца?

Детективът помълча, сетне повтори отново онова, което вече няколко пъти беше казал:

— Два-три дни, може би дори по-малко. Ще видим какво ще покаже проверката на банковата сметка на Гауил. Ще проверим и вашата, господин Картър.

Той кимна и се изправи заедно с детектива, който добави:

— Разбира се, ще разпитаме Гауил за наркотика. Може би шефът му Грасо знае нещо по въпроса. Когато разговаряхме с него, ни съобщи, че Гауил с нищо не е издал намеренията си да убие Съливан, но може би е бил прекалено предпазлив и не се доверил на най-близкия си приятел. Навярно не знаеше, че двамата с Грасо са много добри приятели. — Острикър потърка брадичката си, за миг се втренчи в стената, сетне погледна Картър и се усмихна.

— Доста работа ни създадохте. Още тази вечер ще обискираме домовете на Грасо и О’Браян. В какво се съхраняваха ампулите?

— В неголям кашон. Бяха на няколко реда, а помежду им беше поставен памук.

— Вероятно дрогата вече е прехвърлена в бурканчета от майонеза или в шишенца с надпис „лак за нокти“ — изкиска се детективът, сетне се обърна към младия полицай: — Да тръгваме, Чарлз.

Когато външната врата се хлопна, Тими надниква в дневната, Картър отиде да му приготви обещаното мляко с какао, докато Хейзъл отговаряше на въпросите му.

Момчето най-много се интересуваше дали е заловен убиецът и когато получи отрицателен отговор, замислено промълви:

— Може би полицаите знаят, че престъпникът е О’Браян, и отиват да открият неопровержими улики, за да го арестуват.

Хейзъл, която изглеждаше изтощена, погледна към Картър и прошепна:

— Мисля, че за днес ми беше повече от достатъчно…

Той също недоумяваше какво да каже на сина си. Тими беше гледал много филми, в които детективите премълчаваха какво знаят, докато накрая успяваха да нанесат решителен удар и да пипнат виновника.

— Не бива да правим прибързани заключения, момчето ми.

Когато с Хейзъл си легнаха, Картър се опита да я прегърне, но тя се отдръпна и промърмори:

— Извинявай, но в момента не мога да търпя никого…

— Скъпа, обичам те. — Той стисна рамото й. — Искам само да заспиш в прегръдките ми.

Ала тя му обърна гръб и двамата дълго лежаха, взирайки се в мрака.