Стъклената килия

Дванайсета глава

На първи декември в осем сутринта Картър се качи на камионетката, която щеше да го изведе от затвора. Носеше кафяв костюм, какъвто отпускаха на всички освободени или пуснати в отпуск затворници; в джоба му имаше десет долара, полагащи се на всеки, за да започне нов живот.

Свалиха го на автобусната спирка в Гърни — градче, намиращо се на около три километра от затвора.

— Не забравяй за задължението си — на раздяла му каза придружаващият го надзирател.

— Няма. — На следващия ден Картър трябваше да се регистрира в Ню Йорк при служителя, отговарящ за хората, освободени преди изтичането на присъдата им.

Автобусът пристигна след няколко минути. Денят беше слънчев, но мразовит. Когато потеглиха, Картър се втренчи през стъклото с широко отворени очи. Често премигваше и от време на време свеждаше поглед към ръцете си, ала след секунди отново се заглеждаше навън или в украсената с миниатюрни червени птиченца черна сламена шапка на жената, седяща пред него; понякога крадешком наблюдаваше двамата петнайсетинагодишни юноши, които пътуваха прави, смееха се и оживено разговаряха. Хрумна му, че само след три години Тими ще прилича на тях, ще се заглежда в момичетата и гласът му ще мутира.

Пристигна във Фримонт три часа преди излитането на самолета за Ню Йорк и телеграфира на Хейзъл часа на пристигането си. Тя беше изявила желание да го посрещне веднага след напускането на затвора, ала Картър се бе възпротивил. Той прекара трите часа, като обикаляше из улиците около аерогарата.

Хейзъл му беше изпратила чек за сто долара, който той осребри, за да плати петдесет и седем долара и деветдесет цента за билета си. В самолета му сервираха обяд, състоящ се от дебело парче печено телешко с гарнитура от картофи и салата от нарязани на кръгчета домати, подредени върху нарязана маруля. Сосът подправка за салатата беше в пластмасови чашки. Картър отвори със зъби хартиеното капаче. Беше отвикнал да използва нож и вилица и предпочиташе да се храни с лъжица, но усети, че човекът до него го наблюдава; хрумна му, че в очите на околните изглежда точно такъв, какъвто беше в действителност — току-що освободен затворник.

Самолетът имаше междинни кацания в Питсбърг и в Уилкс Бар, след което се приземи на летище „Ла Гуардия“ точно по разписание. Докато прекосяваше фоайето с останалите пътници, Картър вдигна поглед и видя Хейзъл, Тими и Съливан, които стояха до парапета на балкона. Махна им и се усмихна. Хейзъл възбудено ръкомахаше, Съливан му махна само веднъж, а Тими срамежливо вдигна ръка.

Хейзъл го разцелува, после прилепи устни към неговите. Едновременно плачеше и се смееше. Картър примижа срещу светлината, която му се струваше толкова силна, ярките цветове наоколо сякаш го зашеметяваха.

— Как си, Тими? — Той протегна ръка на сина си. Момчето го изгледа, сетне стисна здраво десницата му и отвърна:

— Благодаря, добре съм.

Сърцето на Картър се сви от умиление — гласът на Тими беше като на голямо момче. Когато за последен път бе видял сина си, той още беше невръстно дете.

— Взела съм колата — обади се Хейзъл. — Гладен ли си? Приготвила съм специална вечеря.

— Вземи палтото ми — предложи Съливан, разкопча връхната си дреха и я подаде на Картър, който я прие, защото трепереше от студ.

Хейзъл умело шофираше колата. Излязоха от лабиринта на „Ла Гуардия“, сетне преминаха по моста Трайборо. Падаше мрак, сред който проблясваха светлините на Манхатън; на Картър му се струваше, че градът е голям колкото целия свят и че тук щеше да се намери местенце и за него.

— Предупреждавам, че няма да присъствам на вечерята — обади се Съливан. — Дойдох само да посрещна Фил.

— Мислех, че ще пийнем по нещо — промълви Хейзъл. Вече приближаваха ъгъла на 38-а улица и Лексингтън Авеню.

— Благодаря за поканата, но съм зает. До скоро, Фил. Радвам се, че отново си при нас. — Сетне слезе от автомобила. Беше преметнал палтото си през ръка, тъй като Картър настоя да му го върне.

Сега тримата бяха сами. Хейзъл спря колата под едно дърво на 28-а улица и заяви, че хубавото на този квартал било изобилието на места за паркиране, често успявала да остави колата точно тук. Картър докосна ствола на дървото. Внезапно забеляза, че Тими се опитва да извади куфара му от багажника.

— Аз ще го взема, Тими.

— И сам мога — упорито заяви момчето.

Куфарът не беше тежък. Картър беше взел само тоалетните си принадлежности, албума със снимките, съчиненията си, написани на френски, и огледалото, чиято рамка беше изработил в дърводелската работилница. Книгите си беше изпратил преди седмица. Когато попита Хейзъл за тях, тя отговори, че още не са пристигнали. Тими не му позволи да вземе куфара дори когато се изкачваха по стълбите към последния етаж. Къщата, която някога беше принадлежала само на едно семейство, бе с красива фасада, дървените перила и стълбището бяха лакирани, килимът в коридора беше нов и чист. Хейзъл отключи някаква врата, отвори я и промълви:

— Voila. Това е нашият дом, скъпи.

Осветлението беше включено. Тя направи път на Картър да влезе пръв. Думите „нашият дом“ отекваха в съзнанието му. Най-напред забеляза двете огромни вази с гладиоли и големия фикус, сетне видя, че едната стена беше заета от полици с книги. Някои мебели бяха купили с Хейзъл във Фримонт, но повечето бяха нови. После погледът му се спря на тъмносините домашни пантофи, поставени пред люлеещия се стол, и той засмяно възкликна:

— Нима си запазила тези вехтории?

Хейзъл също се засмя, но Тими остана сериозен и мълчаливо ги наблюдаваше.

Тя разведе Картър из апартамента и му показа стаята на сина им, тяхната стая, спалнята, кухнята и банята. Той не успя да сдържи възхищението си и непрекъснато повтаряше, че всичко е чудесно. Внезапно хвърли поглед към огледалото, съзря лицето си, разкривено от глуповата усмивка, и ужасено се извърна. Изглеждаше сбръчкан, остарял и дори мръсен.

— Мога ли да се изкъпя, преди да вечеряме?

— Можеш да правиш каквото си пожелаеш — отговори Хейзъл и страстно го целуна.

Зави му се свят. Имаше чувството, че сънува, още не можеше да приеме действителността. Заразкопчава сакото си. Внезапно изпита непреодолимо желание да захвърли дрехите, които му бяха дали в затвора.

— Искаш ли да прибера нещо в гардероба? — попита Хейзъл.

Той усмихнато й подаде сакото.

— Искам да изгориш проклетите дрехи.

След пет минути, когато вече беше във ваната, Хейзъл почука на вратата и му донесе скоч със сода и лед.

Той се облече в спалнята. Сложи си новата бяла риза и любимите си джинси „Дак“, които Хейзъл бе оставила на леглото. Обувките му бяха купени преди повече от шест години, но не ги беше носил. За разлика от панталоните те все още му бяха по мярка. Върху скрина стоеше снимка в сребърна рамка, на която двамата с Хейзъл бяха фотографирани на някакъв маскен бал, устроен преди години от семейство Лангор. Колко ли време беше изминало оттогава? „Най-малко седем-осем години“ — помисли си Картър. На снимката беше бос, с пола от тръстика, с хавайски венец и със сламена шапка. Играеше буен танц с Хейзъл, която изглеждаше като шестнайсетгодишно момиче в прилепналото по тялото й сари, а дългата й коса се развяваше.

Надникна в кухнята, където жена му привършваше приготвянето на вечерята. Попита я дали иска помощ, ала тя отвърна, че ако й трябва нещо, Тими ще й го подаде. Картър видя, че Хейзъл полива с масло едра патица, и усети миризмата на портокаловия сос. Ненадейно си спомни думите на Макс: „Питам се какъв ли кулинарен шедьовър ще ни поднесат довечера… може би canardeau a l’orange…“. Понечи да го сподели с жена си, но се отказа.

Тими не откъсваше поглед от него. На Картър му хрумна, че момчето има неговите очи, но е взело тесния и правилен нос на майка си.

— Тими, ще ми покажеш ли какво си построил? — попита той. В стаята му беше забелязал някакви странни форми с найлонови покривала.

Момчето смутено го изгледа, сетне се засмя от удоволствие.

— Ами… ела с мен.

— Сега ли?

— Вечерята е почти готова — намеси се Хейзъл. — Ще отвориш ли виното, скъпи? О, забравих за ръцете ти — ще се справиш ли?

— Разбира се — усмихна се той и сръчно извади тапата, без да я разчупи, сетне занесе бутилката в дневната.

Докато той се къпеше, Хейзъл беше подредила масата пред камината и бе запалила огъня. В два свещника, които Картър не беше виждал преди, горяха червени свещи.

Той почти не докосна печената гъска, хапна само от картофеното пюре. Хейзъл не се засегна, а промълви:

— Знам, че тази храна е прекалено тежка за теб, но исках да приготвя нещо по-специално за първата ти вечеря у дома.

— Играеше ли бейзбол в… онова място? — обади се Тими.

— Понякога — излъга той. Забеляза, че момчето се взира в ръцете му.

Хейзъл им съобщи плановете си за следващите дни. Бяха й разрешили една седмица неплатен отпуск, въпреки че в момента имаше много работа. Предложи на другия ден или в неделя тримата да отидат в Музея на съвременното изкуство. През следващата седмица щели да пазаруват, защото на Картър му били необходими „милион неща“. Тя винаги го придружаваше при покупките на дрехите му и изборът й неизменно му допадаше; всъщност беше стигнал дотам, че не си купуваше сам дори вратовръзка. Хейзъл ентусиазирано заяви, че имало много театрални и балетни постановки, които нарочно не била гледала, за да ги посетят заедно. Освен това Картър непременно трябвало да се запознае с Джеръми Сътър и съпругата му, които ги били поканили на вечеря, както и със семейство Елиът, отправили им покана за гостуване в дома им в Локъст Вели.

— Забравяш, че трябва да си потърся работа — прекъсна я той.

— Никой не си търси работа по време на празниците, скъпи. Освен това не е необходимо — нали сме богати. — Тя си взе от салатата и му се усмихна.

Разбира се, беше права, помисли си Картър. Докато беше в затвора, парите не го интересуваха. Ала сега осъзнаваше, че богатството означава да притежават модерна стереоуредба, прекрасни мебели и книги, да предприемат пътувания до Европа, а когато Тими навърши четиринайсет, да го изпратят в добро подготвително училище. Картър впери очи в красивата си жена и се почувства необикновено щастлив.

Хейзъл му беше купила две пижами, въпреки че била запазила и няколко от старите. Картър облече новата синя пижама. Тими си беше легнал към десет; казал беше само „Лека нощ, татко“ без патетични изявления, че се радва, задето баща му отново е вкъщи, което допадна на Картър. Момчето се държеше напълно естествено; съвсем нормално беше отначало да се срамува, дори да изпитва омраза и подозрение към бащата, заради когото много пъти беше ставало обект на подигравки. Не беше успял да разгледа „постройките“ му, защото след вечеря слушаха Прокофиев и Моцарт, чиито концерти за струнни инструменти му се сториха „трудно смилаеми“ като патицата с портокалов сос; след като изслуша по една страна от плочите, почувства, че не може да издържи повече.

Върху скрина забеляза две дебели книги с червени подвързии и прекоси спалнята да ги разгледа. Бяха сборници със закони. Очевидно принадлежаха на Съливан. Но защо бяха в спалнята? Защо изобщо бяха в неговия дом? Внезапно се засрами от ревността си. Каза си, че ако между съпругата му и адвоката има нещо, тя положително щеше да скрие книгите… Ненадейно прикова поглед в леглото. Ако Съливан се беше любил с Хейзъл, с удоволствие би го убил. Палците му запулсираха от болка и едва сега осъзна, че е свил дланите си в юмруци. Приближи се към нощното шкафче, върху което беше оставил кутията с болкоуспокояващи таблетки „Пананод“, от които взимаше по шест дневно. Доктор Касини му беше дал рецепта за тях върху празна бланка и беше казал, че ако аптекарите отказват да му отпускат хапчетата, всеки лекар ще му даде рецепта. Разбира се, Касини нямаше специални бланки с името и с адреса си.

Хейзъл влезе в спалнята и го попита защо не си е легнал. Носеше бледожълта нощница, беше боса, а косата й беше разпусната.

— Разглеждах стаята. Всичко е много красиво.

— Не си ли уморен?

Картър се изтегна в леглото до нея. Хейзъл изгаси осветлението. Той я прегърна и обзелите го чувства като че накараха тялото му да потръпне от болка. От очите му потекоха сълзи, сякаш се топяха ледени висулки. Отново си беше у дома.