Стъклената килия

Двайсета глава

Следващата седмица Хейзъл обяви, че трябва да присъства на служебен банкет, който щеше да се състои в някакъв хотел на Петдесет и седма улица. След вечерята щели да бъдат произнесени досадни речи, затова тя предлагала да отиде сама. Картър се съгласи — и без това трябваше да наваксва с изостаналата писмена работа за фирмата.

— Ще заведа Тими на вечеря, а после ще го оставя в киното на Двайсет и трета улица — дават някакъв уестърн, който той отдавна иска да гледа.

— Нали ще го чакаш след прожекцията? Не ми се иска да отиде в някоя дрогерия и да се налива с газирани напитки.

— Ще проверя кога свършва филмът и ще го взема от киното — обеща той.

Този разговор бяха провели, докато закусваха. Картър научи, че прожекциите са в шест и осем и двадесет, и реши да вземе билет за втората, за да имат време да вечерят. В пет телефонира на Тими и му съобщи, че ще се прибере малко по-късно от обичайното.

След работа взе автобуса, пътуващ към центъра на града, и слезе на Трийсет и осма улица. През целия ден мисълта за Съливан не го напускаше; беше решил, че тази вечер е най-удобно да си поговорят без знанието на Хейзъл. Искаше му се да постави въпроса ребром: адвокатът може би щеше да признае истината; Картър беше сигурен, че ще разбере дали съперникът му лъже. Щеше да бъде жалко, ако Съливан не е вкъщи, но нямаше намерение предварително да си уговаря среща с него.

На трийсетина метра от дома на адвоката внезапно забеляза Хейзъл. Тя също го видя, за миг се вцепени, сетне усмихнато тръгна към него.

— Здравей — изрекоха почти едновременно.

— Сигурно не отиваш при Дейвид — усмихна се още по-широко Картър.

— Напротив, точно там отивам. Искаше една книга. — Тя посочи купчината книги под мишницата си. — Да вървим. Имам само няколко минути. — Хейзъл се заизкачва по стъпалата към входната врата.

— Не… иди сама.

Тя се обърна и го изгледа.

— Бях намислил да се отбия при Дейвид просто така… без никаква причина — измънка Картър.

— Не ставай глупав. Защо не влезеш, след като вече си тук?

Той побърза да я отмине; усмихнато й махна и извика:

— Доскоро.

Не си спомняше как е завил зад ъгъла. Движеше се като робот, а в главата му се въртеше една и съща мисъл: нямаше никакъв официален банкет, жена му възнамеряваше да прекара вечерта със Съливан. Неволно се възхити от самообладанието й. Ако беше решил да я придружи в дома на адвоката, тя щеше да изчурулика: „Виж кого ти водя, Дейвид. Срещнахме се съвсем случайно. Донесох ти книгата, която искаше“. После щеше да му подаде някакъв справочник за грижи за новородените и да продължи: „А сега трябва да тръгвам за онзи скучен банкет. Надявам се поне да не пропусна поднасянето на коктейлите. Чао“. Да, положително щеше да се справи блестящо с положението. Той отметна глава и се разсмя при мисълта, че Хейзъл набързо ще напусне любовника си от страх, че съпругът й ще почака, за да я види кога излиза от дома на Съливан.

Заведе Тими в любимата му закусвалня на Двайсет и трета улица, където момчето поръча пет различни ястия, три десерта и две чаши горещ шоколад. Питаше се как е възможно синът му да е толкова слаб след огромните количества храна, които консумираше. Навярно след една-две години нисичкото момче щеше да порасне поне с трийсетина сантиметра. След вечерята отидоха в киното и Картър също си взе билет. Въпреки че по време на прожекцията се взираше в екрана, беше толкова зает с мислите си, че дори не разбра какъв беше сюжетът на филма.

Когато се върнаха вкъщи, Хейзъл още не се беше прибрала. Тими настоя да си легне с любимата си книга, като обеща, че ще чете само петнайсет минути.

— Излизам за малко — обясни му Картър. — Мама ще се върне всеки момент, но не бива да я чакаш, защото е много късно и отдавна трябваше да си заспал.

— Къде отиваш? — попита момчето.

— Да се поразходя. Скоро ще се прибера — отговори той и се усмихна — наскоро беше водил същия разговор с Хейзъл.

Взе такси до дома на Гауил, после освободи колата. Помисли си, че му е все едно дали онзи си е вкъщи. Натисна копчето на звънеца, но не се дочу нито звук. Външната врата се оказа отключена и той се канеше да вземе асансьора, когато от домофона, който досега не беше забелязал, се разнесе пращене. Обърна се и извика в микрофона:

— Здравей, Гауил. Аз съм, Картър. Приемаш ли посетители?

— Здрасти, Фил. Заповядай, заповядай.

Когато излезе от асансьора, Гауил го чакаше на площадката. През отворената врата на апартамента долитаха танцова музика и шумни разговори.

— Сигурно имаш гости. Не искам да ти преча…

— Не се притеснявай. Влизай, Фил.

Картър беше трогнат от сърдечното посрещане, но когато домакинът го запозна с гостите си — безличен мъж и пищна блондинка, — той не успя да прикрие раздразнението си, защото тези хора не бяха от неговата класа.

— С Фил сме стари приятели от времето, когато работех в южните щати — обясни Гауил, но мъжът и жената изобщо не му обърнаха внимание.

Непознатият беше на около трийсет и пет и огромните му мускули личаха дори под добре скроеното сако. Жената беше силно гримирана и приличаше на платена компаньонка. Гауил като че беше сам, освен ако дамата му не беше в спалнята.

— Южняк ли сте? — обади се блондинката.

— Не съм — отвърна той и се втренчи в едрите й гърди, които се разкриваха от дълбокото деколте на кафявата й копринена рокля. Забеляза, че непознатата носи обувки с много високи токове, а десният й чорап е с бримка. — А вие?

— Аз съм от Кънектикът. Там съм родена — поясни тя и попита: — Искаш ли да потанцуваме?

— Още не. — Картър удивено наблюдаваше блондинката; сякаш беше героиня от онези филми, които прожектираха на затворниците, само че беше от плът и инстинктивно я хвана за китката и промърмори:

— Защо не седнеш до мен, миличка?

Мислеше, че младата жена ще седне на широката дръжка на креслото, ала тя се отпусна в скута му. Отначало смаяно я изгледа, после се усмихна и си помисли, че русокосата красавица е доста тежка.

Гауил лукаво се ухили и възкликна:

— Хей, вие двамата, какво правите?

— Май е време да се спасяваме — избърбори кавалерът на блондинката и й протегна ръка.

— Чао — обърна се тя към Картър. — Надявам се скоро да се срещнем отново. — Дъхът й миришеше на скоч и червило.

Картър не си направи труда да стане, а само й помаха.

— Дано, миличка. Приятно ми беше да се запозная с двама ви.

Преди да излязат, те проведоха кратък разговор с Гауил, който ги изпрати, сетне се върна в дневната и възкликна:

— Страхотна мацка, нали? — Потри ръце и добави с провлечен южняшки акцент: — Антъни не може да оцени какво съкровище е тя.

Картър мълчеше.

— Е, какво те води насам? Какво ще кажеш за една доза?

— Великолепна идея.

Гауил отиде да вземе морфина и спринцовката, а Картър остана на мястото си. Струваше му се, че ще прояви неучтивост, ако последва домакина в спалнята, за да открие скривалището му. Когато Гауил отново се появи, той безмълвно му кимна и отиде в банята. Инжектира си останалото от миналия път количество, взе празната ампула, хвърли я в препълнения пепелник в дневната и се обърна към Гауил:

— Много благодаря.

— Не е ли малко късничко да се разхождаш по улиците?

— Да… Тази вечер Хейзъл е заета — трябва да присъства на някакъв служебен банкет.

— Така ли?

— Да, така ми каза. Всъщност е със Съливан.

— Аха — с безразличие изрече Гауил, по тона му не личеше, че тържествува или че е изненадан.

— Признавам, че си бил прав — продължи Картър, сетне дълбоко си пое дъх. — Отивах при него с намерението да го попитам има ли връзка с жена ми, но ненадейно я видях да влиза в жилището му.

— Радвам се, че най-сетне прозря истината. — Гауил въздъхна и посегна към чашата си. Изглеждаше уморен и малко пиян. — Какво смяташ да правиш?

Картър не му отговори. Дори не беше мислил по въпроса.

Гауил се облегна назад и го изгледа.

— Навярно ще я помолиш да престане да се среща с него, но тя няма да те послуша. Със Съливан са по-близки от много брачни двойки, които познавам.

Картър се намръщи и изпитателно го изгледа. „В такъв случай аз съм излишният“ — помисли си и внезапно възкликна:

— В такъв случай защо не ми го кажат в лицето? Какъв е смисълът да увъртат?

— Може би ще ти се стори цинично, но сегашното положение е изгодно и за двамата. В очите на повечето хора жена ти е идеалната съпруга, олицетворение на добродетелта, която е чакала цели шест години мъжът й да излезе от пандиза. А Съливан е в още по-изгодно положение: хем е ерген, хем чука готина мадама.

Странно, но думите му не разгневиха Картър, а го накараха да изпита облекчение.

— Какво ти каза Хейзъл, когато я спипа да влиза при Съливан? — Гауил изпъна гръб и се усмихна, очаквайки да чуе подробностите.

Картър също се усмихна.

— Обясни ми, че трябвало да му предаде някаква книга и че бързала да не закъснее за банкета.

Гауил гръмко се изсмя, той го последва.

— А ти как реагира?

— Продължих по пътя си и не я придружих.

— Само не ми казвай, че те е поканила да отидете заедно при Съливан.

— Така си беше.

Домакинът отново се изсмя, после допълни чашата на Картър и своята. Погледна го изпод око и подхвърли:

— Струва ми се, че си пропуснал златна възможност.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябвало е след около половин час да нахълтат в апартамента и да ги хванеш на местопрестъплението. Защо не го направи?

— Дявол знае. — Картър се втренчи в питието си.

Гауил смени темата и заговори за риболов и лов на жаби. Обясни, че като малък живеел в Ню Орлиънс и ги ловял, като първо ги заслепявал с джобно фенерче.

Минаваше един, когато Картър се надигна от креслото и заяви, че трябва да се прибере вкъщи.

— Защо пък да трябва? Не вярвам жена ти да се е върнала.

Картър се засмя, но все пак си тръгна. Прибра се с такси, безшумно отключи вратата на апартамента, прибра палтото си в дрешника и отиде направо в банята, където се съблече и сложи пижамата си, която винаги окачваше на вратата. После на пръсти влезе в спалнята. Хейзъл включи нощната лампа и сънено попита:

— Къде беше, Фил?

— При Гауил.

— При Гауил ли? — Тя повдигна глава и учудено го изгледа. — Но защо? Какво те е накарало да отидеш при него, след като с Тими сте се върнали от киното?

Картър разбра, че момчето я е изчакало да се прибере или се е събудило и й е разказало как са прекарали вечерта.

— Ами… нищо особено. — Той си спомни, че не се е измил, и се върна в банята. След няколко минути се върна; носеше костюма си, който окачи в гардероба. — Как мина банкетът?

Тя го изгледа така, сякаш го мислеше за пиян. Или пък погледът й беше враждебен — може би се страхуваше, че истината ще излезе наяве. Запали цигара и произнесе сред облак дим, който почти закри лицето й:

— Добре.

— Все още ли твърдиш, че си била с колеги. Престани да ме лъжеш, Хейз.

— Добре, щом толкова държиш, ще научиш истината. Прекарах вечерта с Дейвид, който е много по-симпатичен от Гауил.

— Признавам, че бях при Гауил, но не съм прекарал няколко часа в леглото му.

— Аз също не съм била в леглото на Дейвид. Господи, какво ли ти е надрънкало онова нищожество. Нищо чудно, че си толкова агресивен.

— Агресивен ли съм? — Картър приседна на ръба на леглото. — Защо ме излъга за банкета. Защо изобщо си правиш труда да ми разказваш врели-некипели?

— А ти защо отиде при Гауил?

— Навярно, за да науча цялата истина.

Хейзъл смачка цигарата си в пепелника и раменете й се разтърсиха от сподавените й ридания.

Картър смутено се размърда и възкликна:

— Само това липсваше, Хейз.

Тя отметна глава, седна в леглото и го изгледа толкова спокойно, сякаш не беше ридала преди секунди, дори очите й не бяха насълзени.

— Не мога да живея без Дейвид. Предполагам, че през тези шест години съм свикнала да разговарям с него.

— Сигурно.

— Има лек характер, а напоследък ти си направо нетърпим.

— Изясни се, скъпа.

— Тази вечер си се надрусал с нещо, нали? С морфин ли си се инжектирал? Предполагам, че онзи калтак Гауил има всичко необходимо.

— Позна, миличка.

— Изглеждаш точно както понякога изглеждаше в затвора — привидно спокоен. Все едно кротък пияница. Ах, колко си фалшив!

— А пък ти прилагаш на дело максимата, че атаката е най-добрата защита. Гауил може да е всякакъв, но по всичко изглежда, че те познава по-добре мен. Наричаш ме „фалшив“, но съм по-естествен от твоя Дейвид. До гуша ми дойде от неговите лицемерни усмивки и услуги…

— Например тази, че ти намери работа. Затвори вратата, Фил.

Тези думи го засегнаха по-дълбоко от всичко, което беше казала тази вечер. Те подсказваха, че Хейзъл напълно се владее и най-голямата й грижа в момента е да не би Тими да чуе разговора им. Бавно затвори вратата и се замисли върху невероятната работоспособност и изобретателност на жените. Спомни си как Хейзъл беше поддържала къщата във Фримонт и същевременно неуморно се бе трудила в бутика за дрехи; беше се грижила за Тими, докато учеше в колежа; бе успяла да задържи цели шест години Съливан и едновременно да ощастливява (поне досега) съпруга си.

— Благодаря — сопна се тя и гневно го изгледа.

Картър беше сигурен, че го ненавижда… по-точно, че ненавижда променения от затвора Картър. Знаеше, че преди не е изпитвала подобно чувство към него. За миг усети, че губи почвата под краката си, идваше му да умре. Избърса студената пот от челото си и се обърна към съпругата си:

— Не отричам, че съм се променил, но не се опитвай да докажеш, че животът в затвора ме е превърнал в чудовище. Друг е въпросът, ако не ме харесваш. Най-обидно ми е, че ти повярвах. Реших, че с изключение на краткото ти увлечение по Съливан си ми била вярна. Ако бях…

— Ако не беше друсан, нямаше да ми говориш по този начин. — Тя запали втора цигара. — Да бъдем откровени, Фил. Знам, че в затвора си преживял истински кошмар, затова никога не съм те обвинявала, че вземаш морфин. Сигурна съм, че съзнателно си замъглявал съзнанието си, за да издържиш в онова отвратително място. Нямаше да ти се разсърдя дори ако беше истински наркоман.

Картър безпомощно разпери ръце.

— Говориш така, сякаш наистина ме мислиш за пристрастен. За бога, Хейзъл, това е едва втората доза, откакто съм излязъл от затвора!

— Точно така. Знам кога се беше надрусал за първи път — миналия четвъртък, когато ми заяви, че си отишъл на разходка. — Тя извърна глава и Картър машинално забеляза колко изящен е профилът й.

— Предубедена си срещу хората, които вземат дрога. Всъщност наркотиците не са по-страшни от алкохола, но консумацията на спиртни напитки е разрешена от закона, това е всичко.

— Щом наркотиците са толкова безобидни, защо са забранени?

— Може би защото контрабандата носи големи приходи.

— Нима твърдиш, че да се надрусаш, е все едно да изпиеш аперитив преди вечеря?

— Не, не е точно така.

— Таблетките, които вземаш, са на морфинова основа. Доктор Макензи ми обясни всичко. Тими също те намира променен. Та ти дори не умееш да общуваш с него, въпреки че е много по-лесно да намериш общ език с дванайсетгодишно момче, отколкото с хлапе на шест годинки.

— Грешиш. Пък и Тими е станал доста опърничав, откакто излязох от затвора. Честно казано, не го обвинявам. Сигурен съм, че е изтърпял много подигравки заради мен.

— Запитал ли си се някога какво съм преживяла аз? Мислиш ли, че съм се гордяла с факта, че си в затвора? Мислиш ли, че ми е било лесно да те възхвалявам пред нашия син и да му обяснявам, че си невинен?

— Скъпа, знам всичко това. Съжалявам, че се случи, известно ти е, че нямам никаква вина. А сега да се върнем на въпроса…

Хейзъл мълчеше. Знаеше какво ще последва.

— Кого предпочиташ — Съливан или мен?

— Не мога да живея без Дейвид… без да разговарям с него.

— И без да спиш с него, така ли?

Тя мълчеше.

— Сексът с него те привлича, нали?

— Не е там работата. Опитах се… повярвай, че сексът не е най-важното в отношенията ни.

— Говориш само от свое име, нали?

— Предполагам, че никога няма да ми повярваш… за мен смисълът на живота се състоеше в това от време на време да остана насаме с Дейвид, за да си поговорим.

— Бъди спокойна. Гауил ти е повярвал. Показа ми наскоро направени снимки, на които се вижда как влизаш дома на Съливан.

— Добре, вече знаеш истината. Надявам се това охлади амбициите на твоя приятел Гауил.

— Щом смисълът на живота ти се състои в срещите ти със Съливан, сигурно няма да се откажеш от тях. Или пък говореше в минало време?

— Не разбираш жените, още по-малко мен. Никога не си ме разбирал.

Картър угаси цигарата си и гневно възкликна:

— Престани да използваш тези изтъркани клишета. Разбирам потребността ти да разговаряш със Съливан, да чувстваш приятелската му подкрепа. За съжаление не проумявам защо една жена е готова да захвърли всичко и да спи с най-добрия си приятел, ако той я помоли. Не обвинявам Дейвид. Всеки мъж би постъпил по същия начин. Питам се само едно — толкова ли е трудно да осъзнаеш, че си омъжена за мен?

— Легнах с него, докато ти беше в затвора. Никога не съм ти задавала неудобни въпроси, но се чудя дали си останал толкова непорочен през шестте години в затвора?

— Не бих могъл да ти изневеря — усмихна се той, — освен ако предпочитах мъже.

— Какво ще кажеш за приятелството си с Макс?

Картър усети, че се изчервява.

— Признавам, че го харесвах, но не по начина, за който намекваш.

— Никога ли не си го пожелавал?

Той присви очи и внезапно изпита омраза към тази глупава, дребнава жена.

— Нямам намерение да отговарям на подобни въпроси.

— Понякога мълчанието е по-красноречив отговор. Всъщност Макс загина прекалено рано, за да…

— Престани, Хейз, само влошаваш положението.

— Нима?

— Навярно искаш да разбереш дали ми е хрумвало да се любя с него. Не отричам, че понякога ми се е искало. Нима искаш да си посипя главата с пепел заради една предателска мисъл? Знаеш ли, че подобни връзки са често явление и затвора, където хората са лишени от нормален полов живот? Никога няма да чуеш от мен, че съжалявам за познанството си с Макс. Как изобщо можеш да го сравняваш със Съливан? Само приятелството ми с него ме крепеше в онова отвратително място. Когато бях с Макс, не се питах дали спиш с Дейвид… през онези дни бях много наивен и все още вярвах в добродетелите ти. Признавам, че се дрогирах, за да не мисля за теб и Съливан. През безкрайните шест години отказвах да призная, че си негова любовница, защото това щеше да ме погуби.

— Значи признаваш, че си се друсал.

Настойчивостта й му напомни, че беше започнала да го ревнува от Макс от първия ден, в който й разказа за него, защото интуитивно беше осъзнала какво важно място заема неговият приятел в живота му. Ала Макс вече беше мъртъв; Картър не си спомняше да го е докосвал, освен когато го беше накарал да легне върху неговия креват. Никога не си беше казвал „обичам Макс“ и все пак беше емоционално зависим от него поради факта, че с този човек бяха почти неразделни. Всичко това беше едновременно простичко и много сложно…

Картър примигна и се втренчи в съпругата си.

— Кажи ми какво мислиш? — попита тя. Красивото й лице беше безизразно като изпръхнала от сушата земя, която трябва да бъде напоена от дъжда на неговите мисли.

— Че тежките ти думи… горчивината, стаена в душата ти… всичко това означава, че ще се стремиш да запазиш връзката си с Дейвид. Не възнамеряваш да го изоставиш, нали?

Хейзъл се отпусна върху възглавниците, извърна глава и прошепна:

— Не знам.

— Ще ти бъда признателен, ако веднъж в живота си постъпиш честно. Искам категоричен отговор.

— Невъзможно ми е да ти отговоря. — Тя затвори очи.

— Не мога без теб, Хейзъл. Върни се при мен.

— Уморена съм… не желая повече да обсъждаме въпроса.

Внезапно Картър се разгневи и възкликна:

— Престани с този цирк. Съливан ме покани в дома си, за да ме осведоми, че връзката ви била продължила само две седмици и четири дни. Добре го бяхте изрепетирали няма що! Приятелят ти нямаше смелостта да ми признае истината. Нима харесваш страхливците?

— Признавам, че Дейвид е слабоволев…

— По-точно е пъзльо. Връзката ви продължава, нали?

— Не… не в този смисъл. Остави ме на мира, спи ми се — промълви тя, без да отваря очи, и смръщи вежди.

Картър осъзна, че тази вечер няма да постигне нищо повече. Иронично се усмихна при мисълта, че не е пристрастен към морфина, а към съпругата си. Не й беше поставил ултиматум да се откаже от любовника си, не я беше заплашил, че в противен случай ще предприеме сериозни мерки. Прибра халата си в гардероба и се обърна. Хейзъл лежеше със затворени очи, почти скрила глава във възглавницата.