Стъклената килия

Двайсет и първа глава

— Здравей, Фил. Обажда се Грег. Как си?

Картър машинално се огледа, макар да знаеше, че Тими е в стаята си и че вратата му е затворена, сетне предпазливо отвърна, че е добре.

— Надявам се, че онази вечер си поприказвал с милата си съпруга.

— Не съм. — Картър дръпна от цигарата, която току-що беше запалил.

— Хайде, Фил, знам, че ме лъжеш. Бъди откровен с мен. Нали си сам… или пък момчето е вкъщи?

— Не.

— Хейзъл я няма — провлечено изрече Гауил, намеквайки, че знае всичко — Всевиждащият Грег.

Хейзъл действително беше позакъсняла, но всеки момент можеше да се прибере. Очевидно Грег държеше къщата под наблюдение, защото самият Картър се беше върнал преди малко.

— Какво си намислил този път? — попита го той.

— Жена ти ще продължи ли да се среща с онзи боклук? Обеща ли ти, че ще скъса с него?

Картър изпита непреодолимо желание да тресне слушалката върху вилката, но само я стисна още по-силно и не отговори, опитвайки се да овладее гнева си.

— Хей, Фил, защо мълчиш?

— Защото нямам какво да ти кажа. Извинявай. — Затвори телефона, отиде в кухнята и си наля скоч, без да го разрежда с вода. Хрумна му, че бяха изминали два дни след разговора му с Хейзъл, но в отношенията им не беше настъпила почти никаква промяна, само дето атмосферата беше натегната. Питаше се дали Тими е забелязал взаимната им враждебност и си отговаряше утвърдително. Положението ставаше нетърпимо. Картър чакаше отговор от съпругата си, а тя продължаваше да мълчи. Сигурен беше, че след около седмица Хейзъл ще измисли някакъв повод — вечеря с приятелката й Филис или служебен ангажимент — и ще прекара вечерта със Съливан. Може би дори сега беше с него и се беше забавила заради тайната си среща, въпреки че бе напуснала работа преди пет. Всъщност негласно бе отговорила на въпроса, който й бе задал преди два дни: щеше да продължи да се среща с адвоката и да спи с него. В противен случай досега щеше да е заявила намеренията си. Навярно си мислеше, че съпругът й ще се примири, тъй като прекалено много я обича.

Картър реши да изпълни онова, което беше намислил след откровенията й през онази нощ. Непременно трябваше да разговаря със Съливан. Ще го помоли да прекрати връзката си с нея или… Или какво? Нямаше закон, който да защити правата му и да й попречи да спи с любовника си. Най-абсурдното беше, че имаше солидни основания за развод, но не искаше да загуби Хейзъл.

Тя се прибра, влезе в дневната, погледна изпод око чашата в ръката му и промълви:

— Добър вечер.

— Здравей. Искаш ли едно питие?

— Благодаря, но преди малко изпих чаша вино. Нашият социолог господин Пиърс настоя да ме почерпи, защото ми връчи огромен ръкопис, който трябва да предам до утре. — Хвърли дебелата папка на масичката, после се усмихна и се протегна. — Схваната съм, усещам болки къде ли не. Имаш ли нещо против да вечеряме в китайския ресторант? Тими обича китайската храна, пък и с този ръкопис няма да имам време да готвя.

— Не, разбира се. — Той отиде да зарадва Тими с приятната новина.

Знаеше, че съпругата му лъже, но за първи път от два дни се чувстваше малко по-спокоен, защото беше взел важно решение. Колкото и да беше абсурдно, щеше да помоли Съливан да престане да спи с Хейзъл. Надяваше се веднъж завинаги да разреши проблема, защото имаше две вероятности: Съливан да му обещае да прекрати връзката или да го прати по дяволите. Питаше се дали не е по-добре предварително да му телефонира, но не го направи от страх, че съперникът му ще откаже да се срещне с него, тъй като Хейзъл положително му беше съобщила за разговора им през онази нощ.

В петък, веднага след края на работното си време, взе автобуса към дома на Съливан. Ръмеше неприятен дъждец, но във въздуха се усещаше първият полъх на пролетта. Позвъни на вратата на сградата и погледна часовника си — беше шест без седемнайсет минути. Може би беше подранил и адвокатът още не се беше прибрал. Или пък Хейзъл бе при него… При тази мисъл лицето му се изкриви в горчива усмивка. Автоматът на вратата избръмча и той влезе във фоайето. Предпочете да се качи по стълбите, вместо да вземе бавния асансьор; когато стигна до третия етаж, където беше апартаментът на адвоката, покрай него изтича човек, който за малко не го събори, и се втурна надолу по стъпалата. Картър почервеня от гняв, тъй като грубиянинът дори не му се извини, а тичешком стигна до входната врата и я затръшна след себе си.

— О, Фил! Фил! — задъхано възкликна Съливан. Стоеше на прага на жилището си и се придържаше за отворената врата, като че всеки момент щеше да падне.

Картър се намръщи, изкачи останалите стъпала и попита:

— Какво се е случило?

— Влизай. — Адвокатът разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. — Божичко, направо спаси живота ми… Да пийнем по нещо. — Той се отправи към подвижното барче в ъгъла на дневната.

Картър затвори вратата и недоумяващо повтори:

— Спасил съм живота ти? Какво искаш да кажеш?

— Почакай да се посъвзема. — Съливан отпи няколко глътки скоч. — Видя ли онзи тип, който тичаше надолу по стълбите?

— Да.

— Беше от хората на Гауил. Когато ми позвъни, го поканих да влезе. Обясни, че идвал във връзка със застраховката ми… — Адвокатът навлажни с език побелелите си устни. Лицето му беше мъртвешки бледо като на човек, получил масивен кръвоизлив. — Внезапно извади нож, хвана ме за ризата и понечи да го забие в гърдите ми.

Картър забеляза, че едно копче на сакото му виси на конците, а ризата му е измачкана.

— Ако не беше чул позвъняването ти, с мен беше свършено — добави адвокатът.

Картър с презрение го изгледа, за миг си спомни, че това мекотело спи с Хейзъл. Пристъпи към нищо неподозиращия Съливан и му нанесе саблен удар в шията. Адвокатът залитна. В този миг пред очите на Картър притъмня както в затвора, когато беше съзрял мъртвия Макс, въпреки че в момента не мислеше за приятеля си или за каквото и да било. Едва когато видя, че Съливан лежи неподвижно на пода и притиска с ръце корема си, престана да го удря. Постоя няколко секунди, докато дишането му стана равномерно, после се изплю върху проснатия човек и безуспешно се опита да го ритне.

Приближи се до вратата и се обърна. Беше сигурен, че съперникът му е мъртъв. Ненадейно съгледа в креслото до Съливан една от мраморните скулптури, изобразяваща крак. Забеляза я мимоходом, и то само защото мястото й не беше там. Затвори външната врата и без да бърза, слезе по стъпалата. Питаше се кой е бил човекът на Гауил. Стори му се, че е същият мускулестия тип, когото беше заварил преди няколко вечери в дома на Грег, заедно с пищната блондинка.

Когато се озова на тротоара пред сградата, за миг му прилоша, затова спря и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Каза си: „Не мисли, за бога. Не мисли за онова, което стори. Дръж се“. Не знаеше точно какво означават думите „дръж се“, но сякаш му вдъхнаха сили. Вдигна глава и се запъти към дома си. Не взе такси, защото му се искаше да повърви, за да избистри съзнанието си, дори се отби в някакъв бар и набързо изпи едно уиски.

— Здравей, Фил — радостно извика Хейзъл, когато го чу да влиза. — Знаеш ли, днес се случи нещо невероятно.

— Какво? — Той хвърли на канапето вестника, който току-що беше купил.

— Повишиха ме.

— Така ли? Поздравявам те.

Цялата сияеща, тя продължи:

— Купих пирожки с месо от гълъб. Видях ги на една витрина и не устоях на изкушението. Какво ще кажеш?

— Истински деликатес са. Искаш ли нещо за пиене?

— Да, случаят го изисква.

Прекараха вечерта много приятно като съпрузи, които никога не са се карали. В девет телефонът иззвъня и Картър вдигна слушалката.

— Търся госпожа Картър — изрече мъжки глас.

— Момент. За теб е, Хейз — провикна се той към кухнята, където жена му подреждаше чиниите в съдомиялната машина. Тя взе слушалката, а Картър запали цигара. Знаеше откъде се обаждат.

— Господи! — прошепна Хейзъл. — Не… Не! Не може да бъде! Не, не съм. — Погледна към съпруга си, който въпросително я изгледа. — Мисля, че беше преди три-четири дни, но тази сутрин разговарях с него. О… — Тя приседна на ръба на креслото. — Добре… Разбира се. Благодаря ви. — Понечи да затвори телефона, но отначало не успя да остави слушалката върху вилката.

— Какво се е случило? — попита Картър.

— Мамо, какво има? — Тими се изправи и се приближи до нея.

— Дейвид е мъртъв.

— Мъртъв ли? — повтори момчето. — Катастрофирал ли е?

— Убили са го — промълви тя с треперещ глас. — Сигурно е бил Гауил или някой от приятелите му. Този мръсник! — възкликна и удари с юмрук облегалката на креслото.

Картър й подаде чаша неразреден скоч.

Хейзъл машинално я взе, но не отпи нито глътка.

— От полицията казаха, че се е случило преди няколко часа. Дейвид е щял да вечеря със семейство Лафърти и те се отбили да го вземат. Някакъв съсед ги осведомил, че около шест дочул страшен шум, сякаш някой паднал. Господин Лафърти накарал портиера да отключи вратата и тогава… открили мъртвеца.

Тя се задави от сълзите си.

— Как са го убили? — обади се Картър.

— Ударили са го по главата с някакъв предмет. Полицаите предполагат, че убиецът е използвал една от гръцките мраморни статуи.

Той смутено се изкашля.

— Може би те викат в полицията…

— Не. Ще разговарят с мен утре. Семейство Лафърти им казали да ми съобщят за случилото се. Предполагам, че се обаждат на всичките му приятели, а всъщност трябва да позвънят на Гауил. — Тя вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер.

— Полицаите в апартамента на Съливан ли са? — промърмори Картър. Внезапно му хрумна, че отпечатъците от пръстите му са върху статуята или върху дръжката на вратата.

Хейзъл не му отговори.

— Ало, обажда се госпожа Картър. Искам да ви съобщя нещо важно… Познавам един човек, който ненавиждаше Дейвид. Казва се Грегъри Гауил и живее в Лонг Айлънд. Не, не знам адреса. Един момент… Фил, какъв е адресът му?

— Сто четиридесет и седма улица, номер 1788, Джаксън Хайтс.

Знаеше, че насочвайки полицията към Гауил, сам попада в капана. Човекът, който тичаше надолу по стъпалата, сигурно го беше видял. Внезапно осъзна, че самият той не бе успял да го огледа и едва ли би могъл да го разпознае. Запита се как ще обясни, че се е прибрал у дома в шест и десет вместо в шест. Реши да настоява, че не е стъпвал в апартамента на Картър, освен ако от полицията откриеха отпечатъците от пръстите му.

— Работата е доста заплетена — обясняваше Хейзъл по телефона. — Дейвид знаеше, че Гауил е мошеник, затова онзи го мразеше. — Замълча, изслуша събеседника си и промълви: — Добре. Непременно. Удобно ли е по-късно отново да ви позвъня? Ще има ли ваш служител на телефона? Така ли? О… разбира се. Дочуване. — Прекъсна разговора и обяви: — Ще отидат в дома на Гауил без предварително да му телефонират.

— Кога е бил убит Съливан?

— От полицията предполагат, че се е случило между пет и седем. Съобщих им, че обикновено Дейвид се прибира след пет и половина. Изглежда, че убиецът го е проследил до дома му. Не вярвам да е бил самият Гауил, а ти как мислиш? — Впери поглед в съпруга си, като че очакваше той да знае отговора.

Въпреки че говореше спокойно, Хейзъл изглеждаше съсипана от скръб. Картър си помисли, че изражението й едва ли щеше да бъде същото, ако бе научила за неговата смърт. Поклати глава и побърза да заяви:

— Нямам представа. Възможно е да е бил и Гауил… — Прехапа устни, защото замалко щеше да обяви, че ще разпознаят престъпника по отпечатъците му.

С полуотворена уста Тими като хипнотизиран се взираше в Хейзъл. „Реагира като дете, което току-що е научило, че баща му е бил убит“ — с горчивина си помисли Картър, сетне като в сън дочу гласа на съпругата си:

— Струва ми се, че изобщо не си шокиран от новината.

Той безпомощно разпери ръце.

— Какво очакваш — да изпадна в истерия ли? Потресен съм от дъното на душата си… Мислиш ли, че от полицията ще те потърсят още веднъж тази вечер?

— Не знам. Едва ли. — Погледна часовника си и добави: — По-късно ще телефонирам на семейство Лафърти. Трябва… — Бавно се изправи и притисна ръка към гърлото си.

— Хейз, какво ти е? — Той пристъпи към нея.

— Прилоша ми. Май ще е по-добре да полегна. Но ако някой ме потърси по телефона…

— Непременно ще те повикам. Все пак не е зле да пийнеш нещо. Ще се поуспокоиш.

— Не, благодаря. — Тя влезе в банята.

Картър беше абсолютно сигурен, че тази вечер полицаи и отново ще се обадят. Понечи да сложи ръце на раменете на Тими, който беше коленичил до креслото и се взираше в празния стол, където допреди секунди беше седяла майка му.

— Слушай, не е зле и ти да си легнеш… — нерешително поде той.

Момчето шумно подсмръкна, разрида се и отпусна глава на креслото. Сетне скочи на крака и възкликна:

— Пусни радиото и телевизора! Може би ще съобщят кой е убиецът!

Картър се подчини, макар да знаеше, че по новините в десет няма да споменат за престъплението.