Стъклената килия

Тринайсета глава

Първите две компании, в които той кандидатства през януари, отказаха да го назначат; шефовете на едната откровено признаха, че не желаят да наемат бивши затворници. Картър предполагаше, че и другият отказ се дължи на „криминалното му минало“, макар да не му го бяха казали директно. Естествено, беше подготвен да му откажат десет, дори двайсет фирми. Хейзъл го караше да поиска препоръка от нюйоркската компания, в която беше работил, но той не се съгласи: знаеше, че ще си зададат въпроса защо не е използвал препоръките на последния си работодател и къде е бил през тези шест години.

След коледната ваканция Тими отново тръгна на училище. Хейзъл излизаше всяка сутрин в 8.20, тъй като започваше работа в девет, а Картър оставаше вкъщи и се заемаше да пише на фирми, които търсеха инженери и даваха обяви в неделните броеве на „Таймс“ и „Хералд Трибюн“, а понякога и в ежедневните издания на същите вестници.

Два пъти седмично посещаваше доктор Алекзандър Макензи, който беше домашен лекар на семейството на Хейзъл, познаваше я от малка, а с Картър се бе запознал след брака им. Беше препоръчал на бившия затворник инжекции с чернодробен екстракт и витамин С. Откакто беше на свобода, Картър лесно се уморяваше, а от средата на декември го измъчваше досадна настинка. Лекарят беше заявил, че организмът му е изтощен от принудителната диета в затвора и че се надява след около месец пациентът да се почувства по-добре и да напълнее. Поднови и рецептата за пананод, тъй като аптекарите отказваха да уважат „рецептата“ на доктор Касини. Макензи го разпита подробно за осакатените му палци и дали болката все още е силна, а Картър обясни, че през последните четири години страданията му са понамалели, но все пак изпитва болка, особено нощем, ако не вземе транквилант.

— Жена ти знае ли? Не ми е казвала, че нощите ти са мъчителни.

— Предпочитам да не разбере за страданията ми. Все пак тя знае, че не мога без болкоуспокояващи.

— Отдавна ли ги вземаш?

— Преминах на пананод от около година. Преди това в продължение на четирите години в затвора бях на морфин.

Доктор Макензи се намръщи, замислено присви устни, сетне заяви:

— Забелязах характерните признаци — ръцете ти треперят, а като огледах очните ти дъна, подозрението ми прерасна в убеждение.

Картър го изгледа и се запита защо не му е съобщил констатациите си след първия преглед, когато го беше накарал да задържи два листа хартия върху опакото на дланите си и беше прегледал очите му. Реши, че не си струва да се заяжда с него, и промърмори:

— Вече не съм зависим от морфина.

— Каква беше дневната ти доза?

— Около пет милиграма. Понякога дори по-малко. — А понякога повече, мислено добави той.

В болницата на затвора бе имал неограничен достъп до морфина. Знаеше обаче, че ежедневна доза от осем милиграма означава пристрастяване към наркотика.

— Предполагам, че след толкова дълго използване на морфин проявяваш типичните симптоми на наркоман, който се е отказал от дрогата.

— Прав си, но не са толкова сериозни. Докато бях в затвора, от време на време се опитвах да се откажа от наркотика. Понякога изкарвах по два месеца без инжекции, а през последните единайсет месеца напълно се бях отказал от тях. — Той погледна Макензи в очите.

— Таблетките, които вземаш сега, съдържат опиум и това също е наркотик.

— Не ми действат по същия начин като морфина.

Лекарят кисело се усмихна.

— Съветвам те да не пиеш повече от четири на ден.

Често пъти вечер Хейзъл му помагаше, като печаташе на машина резюмета, които той прилагаше към молбите за постъпване на работа. Справяше се с печатането много по-бързо и по-умело от него. Дрексъл беше изпратил обещаното препоръчително писмо. В него се казваше, че Картър отлично се справял с работата си и че е бил „осъден по обвинения, чиято справедливост не е доказана“. Въпреки настояванията на Хейзъл, че писмото трябва да бъде размножено и прилагано към резюмето, Картър не пожела да го изпрати.

— Прекалено… уклончиво е — обясни той. — Като го прочете, човек остава с впечатлението, че Дрексъл хем се опитва да ме оневини, хем увърта, за да се застрахова. Личи си, че писмото е предназначено за бъдещи работодатели.

— Ако продължаваш по същия начин, до никъде няма да стигнеш. — Хейзъл се обърна и го изгледа строго.

Минаваше полунощ и двамата бяха уморени. В първите си молби Картър беше писал, че е лежал шест години в затвора по несправедливо обвинение в присвояване на средства. Напоследък беше престанал да го споменава — казваше си, че ако някой реши да го вземе на работа, ще направи необходимите проучвания, ще разбере истината и не ще приеме бивш затворник. Съществуваше и друга възможност — бъдещият работодател да вярва в ефикасността на затворническата система и да е убеден, че за шест години Картър е бил „излекуван“ от престъпните си наклонности. Хейзъл пък изобщо беше против той да споменава, че е лежал в затвора.

— Всеки работодател ще иска да разбере каква е била последната ми служба — търпеливо й обясняваше Картър.

— Да речем, че посоча „Трайъмф“. Но бъдещият ми шеф ще се поинтересува какво съм правил цели шест години. Какво ще отговоря тогава? Ами… бях в затвора. Ако не го спомена в писмото, ще трябва да го кажа по време на интервюто. Обзалагам се, че всички строителни компании вече знаят какво се е случило с мен и шефовете им взаимно се предупреждават: „Пазете се от Филип Картър“.

— Добре де, не те карам да скриваш истината, а само да приложиш и писмото на Дрексъл — все пак той е бил последният ти началник…

— Да пукне дано! — прекъсна я Картър.

В края на януари Дрексъл наистина почина от удар в дома си в Нешвил, което означаваше, че не ще съчини ново препоръчително писмо, възхваляващо бившия му подчинен.

Половин месец по-късно Картър склони пред настояванията на съпругата си и започна да придружава молбите си за работа с фотокопия на препоръчителното писмо.

Хейзъл заяви, че ще продължи да ходи на работа, защото харесвала професията си. Опитваше се да го успокои и все му повтаряше, че подходяща длъжност лесно не се намира.

Следобедите, когато Тими нямаше домашни за писане, Картър се стараеше да прекарва с него. Изработи за сина си модел на нефтена кула и момчето навярно я хареса, защото не я разглоби веднага, както правеше с другите модели. Тими още се държеше прекалено официално, като че е чужд човек. Няколко пъти Картър забеляза, че момчето е вперило поглед в обезобразените му палци вместо в частите от конструктора, които той му показваше. Знаеше, че Хейзъл е споменала на сина им за осакатяването му, но нямаше представа точно какво му е казала. Когато я попита, тя равнодушно изрече:

— Обясних му, че пръстите ти са пострадали при злополука.

— Не след дълго ще проумее какво се е случило. Тими вече не е дете. По-добре е да му кажеш истината.

— Защо, скъпи? Предпочитам да не разговарям с него по този въпрос. Препоръчвам същото и на теб.

— Синът ни не е глупав. Ще се досети.

Тя въздъхна, обърна се към огледалото и се залови да разресва косата си. След секунда промълви:

— Моля те, опитай се да забравиш миналото…

Внезапно Картър съжали за горчивия си тон. След малко щяха да си легнат и навярно жена му щеше да отблъсне ласките му. Всяка нощ, когато Хейзъл лежеше в прегръдките му, обожанието й го караше да се чувства най-важният човек на света. Любовта й поддържаше живота му като туптенето на сърцето му. Страхуваше се, че сега тя щеше да го отблъсне, защото беше засегната от горчивината му.

Приклекна до нея и обгърна бедрата й.

— Права си, скъпа. Извинявай. Ще те послушам.