Стъклената килия

Двайсет и втора глава

В десет и половина телефонът отново иззвъня.

— Обажда се детектив Острикър. С господин Картър ли разговарям? — изрече приятен мъжки глас.

— Да.

— Удобно ли е тази вечер да поговорим с вас и със съпругата ви?

— Разбира се.

— Ще дойдем след десет минути.

Хейзъл надникна от вратата. Беше по нощница.

— Обадиха се от полицията. След малко ще бъдат тук. Искат да ни разпитат.

— Съобщиха ли някакви подробности?

— Не.

Тя влезе обратно в спалнята и Картър забеляза, че нощната лампа е запалена.

Той изхвърли угарките от пепелника и махна вестниците, натрупани върху канапето.

Полицаите пристигнаха след по-малко от десет минути. Детектив Острикър беше синеок, широкоплещест и едва ли имаше трийсет години. Придружаващият го полицай също беше млад. Хейзъл, която беше облякла тъмносиния си пеньоар, влезе в дневната и се настани на канапето. Новодошлите свалиха палтата си, седнаха и извадиха бележниците и писалките си.

Поискаха да узнаят името, възрастта, професията и местоработата на Картър, после на Хейзъл.

— Къде бяхте днес между седемнайсет и деветнадесет господин Картър? — спокойно попита детективът и се приготви да записва. — Не се сърдете, но това е въпрос, който задаваме на всички приятели на убития.

— Бях на работа, около шест се прибрах у дома.

— Можете ли да ни съобщите повече подробности? Преди малко казахте, че сградата, където работите, се намира на ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и седма улица.

— Точно така. Взех автобуса, който минава по Второ Авеню.

— Спомняте ли си колко беше часът?

— Около… пет и половина — отговори той и се досети, че всъщност това се беше случило няколко минути по-рано. — Доста чаках на спирката, а когато дойде, автобусът беше претъпкан. Слязох на Трийсет и четвърта улица… и тръгнах пеш към къщи. Купих си вестник…

— Защо сте слезли толкова далеч от дома си?

— Автобусът беше претъпкан. Реших да повървя.

— Госпожо Картър, бяхте ли вкъщи, когато съпругът ви се прибра?

— Да.

— Ще потвърдите ли, че се е върнал около шест?

Тя кимна.

„Навярно не е забелязала, че съм закъснял с десет минути“ — помисли си Картър.

— Господин Картър, кога за последен път видяхте Дейвид Съливан?

Той машинално се обърна към Хейзъл.

— Мисля, че беше миналата седмица, когато го поканихме на вечеря.

— По-точно — преди десет дни — обади се жена му.

Картър знаеше, че след това Хейзъл се е срещала с любовника си, и беше сигурен, че след секунди полицаите ще й зададат компрометиращия въпрос. Нервно потърка дланите си в панталоните и седна на най-близкия стол.

— А вие, госпожо Картър?

— Срещнах се с Дейвид във… вторник.

— Във вторник вечерта ли? — поинтересува се детективът.

— Да.

— Имахте ли… обичай да се срещате насаме с господин Съливан?

Хейзъл отметна глава върху облегалката на креслото.

— Знам какво ви е казал Гауил, затова няма смисъл да увъртаме.

— Верни ли са твърденията му?

— Отчасти.

— Бяхте ли любовница на покойния?

— Да.

— Съпругът ви знаеше ли? — Детективът изгледа Картър, който се постара да запази невъзмутимото си изражение и се втренчи в масичката.

— Не бях му казала цялата истина.

— Във вторник вечерта обсъждахте ли с него вашата… връзка?

— Прибрах се много късно и действително говорихме по този въпрос.

Детективът отново стрелна с поглед Картър.

— Спомняте ли си дали през онази вечер или по друг повод съпругът ви да се е заканвал на господин Съливан?

— Не.

— Господин Картър, моля ви честно да ми отговорите какви чувства изпитвахте към Дейвид Съливан.

Картър разпери ръце и откри, че не знае какво да каже. Забеляза напрегнатото изражение на Острикър и се насили да говори.

— Знаех, че преди години е имал краткотрайна връзка с Хейзъл. Едва тази седмица научих, че още не са скъсали. — Убеден бе, че с думите си насочва подозренията върху себе си; ала беше сигурен, че Гауил вече е осведомил полицаите за точните дати, на които Картър го е посещавал, както и за записите. — Истината е, че нямах достатъчно време, за да осмисля чувствата си към него.

— Гауил ми разказа какво се е случило във вторник. Опитвали ли сте да се срещнете или да говорите със Съливан след онази нощ?

— Не.

— Възнамерявахте ли да го сторите?

Картър го погледна в очите и промълви:

— Не бях приключил обсъждането на въпроса с жена ми. Исках да изясним отношенията си.

— Извинете за неудобния въпрос, но за какво разговаряхте през онази нощ? — Детективът ги изгледа последователно.

Внезапно Картър забеляза, че Тими стои на прага на дневната. Стана и тръгна към него.

— Лягай си, моето момче. Утре сутринта ще ти разкажем всичко.

— Тези хора знаят ли кой е убил Дейвид?

— Засега нищо не е известно. До утре, приятелю. — Потупа го по гърба и макар момчето да се съпротивляваше, го съпроводи до стаята му и затвори вратата.

— И така, за какво разговаряхте? — настоя детективът, когато Картър се върна в дневната.

— Съпругата ми призна, че още не е скъсала с… приятеля си. — Той погледна към Хейзъл.

— Помолихте ли я да прекрати връзката си с него?

— Не бих казал…

— Попита ме как възнамерявам да постъпя — намеси се Хейзъл. — Отговорих му, че не знам, което беше самата истина.

— Бяхте ли влюбена в господин Съливан?

— Ами… да — едва чуто промълви тя.

— Съобщихте ли истината на съпруга си?

— Намекнах му за чувствата си.

— Възнамерявахте ли да поискате развод?

Тя поклати глава.

— Все пак имаме дете…

— В такъв случай би могло да се каже, че през изминалата седмица положението е било доста напрегнато поради неизяснените ви отношения.

— Прав сте.

Детективът очаквателно изгледа Картър, който промърмори:

— Така е.

Острикър прелисти бележника си, преглеждайки записките си, сетне заяви:

— Господин Картър, трябва да вземем отпечатъци от пръстите ви.

Униформеният полицай извади от куфарчето си необходимите материали.

Навярно това означаваше, че са открили добре запазени отпечатъци в дома на Съливан, помисли си Картър.

— Гауил спомена, че в затвора са осакатили ръцете ви — отбеляза детективът, докато последователно притискаше пръстите му.

— Да — промълви Картър. Откакто беше напуснал дома на адвоката, болката в палците му непрекъснато се усилваше и вече беше взел няколко болкоуспокояващи таблетки. Изпитваше ужас при мисълта, че Острикър ще притисне осакатените му пръсти към тампона.

— Оставете сам отпечатъците от палците си — обади се детективът.

Картър се подчини и въпреки болката плътно притисна пръстите си, за да не се налага да повторят процедурата.

— Открихме отпечатък в апартамента на господин Съливан, но за съжаление е доста неясен. Оставен е върху някакъв крак от мрамор, с който вероятно е извършено убийството. Повърхността му е доста грапава и единственото, което установихме, е, че отпечатъкът е от среден пръст. По дръжката на вратата има толкова много следи от пръсти, че не можем да ги различим.

Картър мълчеше. Спомняше си, че беше повалил Съливан със саблен удар по шията, но очевидно не беше останала синина или пък ченгетата не я бяха забелязали.

Детективът отново го заразпитва за Гауил. Откога се познавал с него? Какво било мнението му за бившия му колега? Дали Гауил бил замесен в присвояването на средства, заради което Картър е бил осъден? Защо Картър го е посетил в дома му онази вечер?

Картър обясни, че бившият му колега непрекъснато намеквал за връзката между Хейзъл и адвоката, затова искал да провери дали разполага с някакви доказателства.

— Какво установихте?

— Ами… убедих се, че донякъде преувеличава. Навярно сте разбрали, че този човек не е наред.

— В какъв смисъл?

— Страда от параноя. Ненавиждаше Съливан и си въобразяваше, че той го преследва… също както преувеличаваше сериозността на връзката между жена ми и Дейвид. — Незнайно защо при изричането на тези думи го напуши смях и си напомни, че трябва да внимава какво говори. Как е възможно една любовна връзка да бъде преувеличена? Или я има, или изобщо не съществува. — Имах усещането, че се опитва да ми вдъхне омраза към Съливан, за да го убия. Беше толкова прозрачен, че дори ставаше смешен. Във вторник вечерта му казах: „Не бих си изцапал ръцете. Мисля, че го мразиш повече, отколкото го мразя аз, и ще ме изпревариш“.

Детективът го слушаше толкова внимателно, че даже забрави да записва, но униформеният полицай усърдно пишеше в бележника си.

— Значи сте заявили, че няма да си цапате ръцете.

— Спомням си, че му казах нещо в този дух. Сигурен съм, че не ви го е съобщил и иска да натопи мен.

— Вярно е. А пък вие се стараете да натопите него — поусмихна се детективът.

Картър погледна към Хейзъл. Лицето й беше напрегнато, но все още беше отпуснала глава върху облегалката на креслото.

— Казвали ли сте някога на бившия си колега, че… Гауил твърди, че сте заплашвали да убиете господин Съливан. През онази фатална вечер сте заявили, че непременно ще го направите.

— Не е вярно. — Картър въздъхна. — Сигурен съм, че Грег ви е наговорил всичко това; навярно той се опитва да си внуши, че казва истината. — Обърна се към Хейзъл и добави: — Попитайте съпругата ми дали през онази нощ съм бил разгневен и дали съм отправял заплахи към Дейвид. — Стана и се запъти към кухнята. — Извинете ме за момент. Искам да си налея чаша вода. Някой друг желае ли?

Всички мълчаха.

— Фил не се е заканвал на Дейвид — обади се Хейзъл.

Картър чу думите й през отворената врата на кухнята. Когато се върна, детективът отново подхвана разпита.

— Били ли сте в затвора преди онази… неприятност?

— Не.

— Гауил ни информира, че са ви осъдили на шест години.

— Така е. Прекарах в онова кошмарно място цели шест години.

Острикър погледна към полицая и промълви:

— Ще видим какво ще научим от отпечатъците.

Младежът кимна.

— Да, сър.

Двамата се изправиха. Детективът усмихнато се сбогува с Картър и Хейзъл. Тя стана да ги изпрати и попита:

— Ще ни се обадите ли утре? Или пък е възможно ние да ви позвъним…

— Със сигурност ще ви телефонираме — кимна детективът.

— Ще разпитате ли приятелите на Гауил? — поинтересува се Хейзъл.

— Непременно. Самият той има солидно алиби за тази вечер.

— Сигурна бях, че е така — промърмори тя. — Ето защо дори не ви попитах.

— Вечерял бил с двама познати от шест до към десет. Разговарях с тях и със собственика на ресторанта по телефона, но утре лично ще ги разпитам.

— Съмнявам се, че той е убиецът. — Хейзъл горчиво се усмихна. — Ала знам, че има много приятели от престъпния свят.

— Ясно. — Острикър махна за сбогом и двамата с младия полицай си тръгнаха.

Картър ги изпрати до външната врата и я заключи. Хейзъл, която отиваше в спалнята, мимоходом подхвърли:

— Мисля, че благодарение на отпечатъка до утре убиецът ще бъде известен.

— Стига да е достатъчно ясен — отвърна Картър.

Изпразни пепелника, изми чашата си и я прибра. Докато машинално вършеше всичко, си мислеше, че съдбата му зависи от това дали наемният убиец е разговарял с Гауил тази вечер. Може би Грег му е казал в никакъв случай да не му телефонира. Всъщност, както винаги става в живота, всичко беше въпрос на пари: ако убиецът беше получил уговорената сума, щом научеше новината от сутрешните вестници, положително щеше да заяви, че той е убил адвоката. Но ако Гауил не му е платил предварително, нищо чудно да му каже: „Не убих Съливан, но видях Картър да се качва по стълбите“. Възможен беше и трети вариант: убиецът да вземе сумата (пет или дори десет хиляди долара), а сетне, ако полицаите се доберат до него и започнат да го разпитват, да признае, че не е извършил убийството, но е видял Картър да влиза в апартамента. Картър знаеше, че след броени часове ще го разобличат, и се питаше дали ще го оправдаят, като се вземат предвид обстоятелствата, подтикнали го към извършване на престъплението.