Стъклената килия

Пета глава

На следващата сутрин връчиха на Картър дузина таблетки, дрехите му и пропуск, след което той се отправи към Блок A. Доктор Касини беше бинтовал палците му като предпазна мярка.

Минаваше девет. Всички затворници бяха на работа. Някакъв непознат надзирател взе пропуска на Картър, изгледа превързаните му ръце, сетне го поведе към предишната му килия и отключи вратата. Картър забеляза двете табелки с изписани върху тях номера и двете хавлиени кърпи, окачени до умивалника, и разбра, че тук вече спят двама затворници. Единият със сигурност бе Ханки, тъй като на масата стоеше любимата му цветна снимка на пищна блондинка.

— Май ще трябва да донесем походно легло — обади се надзирателят.

В много от килиите спяха по трима затворници, въпреки че тесните помещения бяха предназначени само за един човек. Картър се ужаси при мисълта, че отново ще бъде заедно с Ханки, но присъствието на трети затворник правеше положението още по-нетърпимо. Обърна се към надзирателя и колебливо попита:

— Няма ли друга килия?

— В пропуска пише, че те изпращат в №9. Чакай тук. — Той се отдалечи.

Картър знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение. Прекоси коридора и се отпусна на дървената скамейка. Надзирателят се върна след около четирийсет и пет минути и му нареди:

— Хайде, влизай. Ей сега ще донесат походно легло.

Картър се върна в килията. Озърна се, питайки се къде да остави вещите си. Сложи вързопчето с дрехите си в ъгъла до вратата, сетне приседна на долния нар.

След малко непознат затворник внесе походното легло. Картър се опита да му помогне, ала превързаните му ръце бяха непохватни.

— Не се притеснявай, приятел — успокои го младият тъмнокос затворник, който приличаше на италианец, сетне ловко разпъна леглото, сякаш беше правил това много пъти. — Да не би да са те изтезавали? — прошепна.

— Да.

Младежът крадешком погледна към полуотворената врата на килията и заяви:

— Много любезно от страна на мръсниците, че са те превързали… Надявам се съкафезникът ти да е готино копеле, което да ти помага с кревата.

— Благодаря. Много благодаря.

— Приятно ми беше. Аз съм Джо от Блок B.

— Името ми е Картър. Радвам се, че се запознахме.

Младежът си отиде.

Картър изгълта една таблетка, като пусна чешмата и пи вода от шепата си. Отново седна на нара и зачака въздействието на хапчето. Изминаха десет минути, но болката не стихваше. Навярно Касини го беше измамил: дал му беше безвредни таблетки вместо болкоуспокояващи. Мислено го изруга и погледна часовника си. Беше 11.05. След десет минути затворниците щяха да изпълнят коридорите, напускайки работните си места, за да обядват. На раздяла доктор Касини му беше казал: „Ако почувстваш, че не можеш да издържиш без инжекция, помоли някого от надзирателите да ти даде пропуск за лечебницата“. Ала Картър не знаеше дали човекът от охраната ще удовлетвори молбата му, след като нямаше писмено потвърждение от лекаря. Изгълта още една таблетка, надявайки се да притъпи болките му, и излезе от килията.

Коридорът беше празен, с изключение на дежурния надзирател. Оказа се, че това е Чърнивър. Когато видя Картър, очите му се разшириха от изненада. Може би мислеше, че килията е празна, или пък затворникът му беше заприличал на призрак, излизащ от гроб.

— Бих искал да получа пропуск за болничното отделение — промълви Картър.

— Какво ти е?

— Изпитвам силни болки. Доктор Касини ми каза да отивам в лечебницата винаги когато имам болки.

Продълговатото лице на надзирателя сякаш се удължи още повече, когато той невярващо смръщи чело.

— Значи си се върнал в зоопарка, а?

— Да, сър, но ми е разрешено да отивам в лечебницата, ако ми се наложи…

Чърнивър злобно се усмихна, обърна се и тръгна към „клетката“. Премина малкото помещение и изчезна зад двойните решетки.

Картър се колебаеше как да постъпи. Стоеше по средата на блока. Би могъл да измине краткото разстояние до асансьора, но не знаеше дали обслужващият ще се съгласи да го качи без пропуск за болничното отделение, макар че видът му навярно издаваше страданието му. След няколко минути коридорът се изпълни със затворници, които се връщаха от работа, и Картър вече не можеше да види дали Чърнивър се връща или пък дали Ханки и другият човек са влезли в килия №9. Страхуваше се, че Ханки не ще си направи труда да провери чии са вещите на нара му. А щом види походното легло, ще побърза да изхвърли в коридора вързопчето на натрапника. Картър си представяше как някой грабва книгите, писмата му и снимката на Хейзъл. Чувстваше, че всеки миг ще припадне от нетърпимата болка. Беше изгубил надежда, че ще получи пропуск. В момента Чърнивър може би пиеше кафе, застанал до автомата в чакалнята.

— Здрасти, Карт! — бодро се провикна някой, ала когато Картър вдигна глава, видя само отдалечаващи се затворници. Трескаво се огледа за друг надзирател, сетне се вкопчи в решетките на най-близката отворена врата. За миг зърна смаяното лице на някакъв негър, който му говореше нещо, после загуби съзнание.

Когато се свести, видя, че е на походното легло. Ханки го наблюдаваше, сложил юмруци на кръста си. Висок чернокож затворник, който беше ококорил толкова широко очи, че бялото им сякаш блестеше върху тъмното му лице, стоеше в долния край на леглото. Картър усети, че челото и косата му са мокри, но не знаеше дали се е изпотил, или са го заливали с вода.

— Върнал си се, а? — продума Ханки.

Картър чуваше думите, но не разбираше значението им. Успя да стане и промърмори:

— Трябва да отида в лечебницата.

Пристъпи към вратата, негърът и някакъв друг затворник, който наблюдаваше любопитната гледка, побързаха да се отдръпнат. Залитайки, той излезе в коридора и се заклатушка към асансьора. Ала пътят му беше препречен от потока мъже, които отиваха към трапезарията. Блъскаше се в тях и получаваше юмруци, които го запращаха и ръцете на следващата редица затворници. Дочуваше гневни викове.

— Хей, пиян ли си?

— Откъде ли е докопал пиячка?

Този въпрос беше последван от залп от смях.

— Приятел, сбъркал си посоката! — подвикна му някой.

Той се опитваше да не чува виковете им. Повтаряше си, че до асансьора остават само още няколко метра. Щом се добере до там, ще помоли да повикат доктор Касини.

— Хей, Картър!

— Погледнете, това е Картър!

— Хей, ти! — Разнесе се авторитетният глас на надзирател.

Сетне върху темето на Картър се стовари палка и ушите му забучаха. Краката му се подкосиха, усети силен удар в корема, пред очите му причерня. Дочу оглушителен рев, като че около него бушуваше океан. Разнесе се вой на сирена. Чувстваше как го тъпчат десетки крака, но усещаше болка единствено в палците. Влачеха го за ръцете, сетне го облегнаха на решетките и той се свлече на пода.

Някой три пъти пронизително изсвири. Внезапно настъпи тишина, нарушавана само от виковете на надзирателите. През полуотворените си клепачи Картър наблюдаваше как плътната колона от затворници забавя крачка и се разделя, сякаш беше настъпил отлив. Дочуваше се единствено скърцането на гумените им подметки върху каменната настилка. Внезапно той забеляза недалеч от себе си надзирател, който лежеше сред коридора. Лицето му беше окървавено, фуражката му беше отхвръкнала встрани. Двама надзиратели с извадени пистолети се приближиха към колегата си, като оглеждаха затворниците, които продължаваха да отстъпват. Единият униформен се повдигна на пръсти и изкрещя:

— Кой го направи? Кой удари този човек?

Стотиците затворници като че се вкамениха и сякаш дори не дишаха.

— Всички да влязат в килиите си. Всички, без изключение, ясно ли е?

Прозвуча стенание, последвано от ропот, макар че лицата на мъжете бяха безизразни и устните им не се помръдваха, после някой се изкикоти пискливо като жена. Постепенно затворниците се размърдаха и с провлечени стъпки се отправиха към килиите си. Един от надзирателите обърна обезумелите си очи към Картър, сетне се приведе към колегата си, който бе коленичил до човека, проснат на пода. Едва сега Картър видя, че това е Чърнивър.

Вратата на „клетката“ издрънча, появиха се още четирима надзиратели с пистолети и изтичаха покрай последните затворници, които отиваха към килиите си. Тежките им обувки потрепваха по каменния под.

— Какво се е случило с Чърни? — изкрещя единият.

— Мъртъв е.

— Кой го уби?

— Ами… всички. Всички!

Коридорът беше направо задръстен.

— Човекът е прав, ама и ти трябваше да пукнеш! — гръмко се провикна някой и думите му бяха възнаградени със смехове и подсвирквания. — Изхвърлете го на боклука!

Новодошлите надзиратели затичаха напред-назад, размахваха пистолетите си и крещяха на хората в килиите:

— Млъквайте! Затваряйте си устите, иначе ще ви застреляме!

Друг с мощен глас се провикна:

— Затворете вратите! Всички врати да се затворят!

От четирите етажа се дочу потракването на металните врати.

Вече всички бяха затворени, ала заключването им ставаше чрез специален механизъм, намиращ се до „клетката“.

Надзирателите крачеха напред-назад по коридора и строго се взираха в хората в килиите, опитвайки се да им вдъхнат страх. Внезапно се разнесе странен звук, сякаш жужаха хиляди пчели или силен вятър блъскаше по стъклата. Картър се загледа в килиите отсреща и видя, че затворниците зад решетките изобщо не движат устните си, но при все това страховитият звук изпълваше целия блок.

— Престанете да тананикате! — изкрещя надзирател. — Веднага престанете или един по един ще ви изпратя в Дупката!

Звукът се усили. Заключващият механизъм беше включен, дочу се съскането на пневматичните спирачки.

— Престанете да тананикате! — отново извика униформеният, ала думите му нямаха никакъв ефект.

Двама надзиратели понесоха трупа на Чърнивър към „клетката“. Единият се спъна и за малко щеше да падне. Някой истерично се изсмя.

Няколко метални врати издрънчаха, последваха ги други. Шумът беше оглушителен, като че идваше от гигантска машина, която всеки миг щеше да се разпадне. В блока нахлуха нови надзиратели и закрещяха на затворниците, ала грохотът напълно заглушаваше гласовете им. Някой стреля, колегите му го последваха, насочвайки пистолетите си към тавана. От дулата излизаше дим. Ненадейно се възцари толкова дълбока тишина, че се чуваше задъханото дишане на надзирателите, които трескаво се оглеждаха дали някой затворник ще се осмели да помръдне. От горния етаж долетя свистенето на заключващия механизъм.

Мууни и негов колега бавно обиколиха с насочени пистолети килиите, убедиха се, че опасността е отминала, и бързо се отправиха към „клетката“ в дъното на блока. Затворниците нададоха стон. Знаеха, че ще бъдат лишени от обяд.

— Кой е този? — обади се един от униформените, когато забеляза Картър. Приближи се до него и попита: — Ти пък кой си?

— Картър. Номер 37765.

— Какво ти е? Защо не си в килията? — Понечи да го изрита и Картър се помъчи да се изправи. Хвана се за вратата на съседната килия и някакъв негър протегна ръка през решетките и му помогна.

— Отивах към лечебницата…

— Къде ти е пропускът?

Картър машинално избърса струйката, която се стичаше по лицето му, и изненадано забеляза, че пръстите му се окървавиха.

— Точно отивах да го взема… Повалиха ме на пода…

— В коя килия си?

— Номер девет, в Блок A — машинално отвърна Картър и повдигна ръка да покаже превързаните си пръсти. — Лекарят ми каза да му се обаждам винаги когато искам инжекция.

— Тръгвай с мен — нареди надзирателят и закрачи към „клетката“. Картър го последва, като от време на време спираше да си почине, вкопчен в решетките на някоя килия. Чуваше как затворниците шепнешком го окуражаваха и ругаеха куките. Надзирателят влезе в „клетката“, след малко отново се появи и му махна да се приближи да си вземе пропуска. Картър тръгна към него, ала се строполи на земята. Униформеният извика:

— Еди, Франк, елате да ми помогнете!

Хванаха го под мишниците и го повлякоха към другия край на блока. Стори му се, че коридорът е дълъг най-малко петнайсет километра. Надзирателите мърмореха, че Чърни е бил убит, задето е изтезавал този човек.

— Кофти работа, отгоре на всичко заплатата е мизерна…

— Мръсници такива…

— А пък, ако случайно убием някого от тях, работата става дебела!

В този момент вратата на асансьора се отвори. Пит забързано се приближи. Изглеждаше изненадан, единственото му око беше широко ококорено.

— Понатупали са го — обясни надзирателят.

Пит помогна на Картър да се добере до леглото си, сетне, докато приготвяше инжекцията с морфина, попита:

— Какво се е случило? Майчице, ако знаеш как изглеждаш! Над окото ти има цицина колкото бейзболна топка. Почакай малко. — Той се отдалечи.

Морфинът още не беше започнал атаката си. Картър си представяше как наркотикът бързо преминава през вените му, оглежда се за болката и я напада като хищник, щом я забележи. Санитарят бършеше челото му със спирт.

— Какво стана? Чух, че замалко щял да избухне бунт. Шумът се чуваше чак дотук. Вярно ли е, че надзирател бил ранен? Сигурно е така, защото повикаха доктора… Хей, куките пак ли те биха? — Очевидно не изпитваше никакво състрадание към Картър, а го разпитваше от любопитство.

— Убиха Чърни.

— Очистили са го значи. Брей! Видя ли кой го направи?

— Всички — сънено промърмори Картър. — Пит, вещите ми останаха в килията.

— Ей сега ще сляза да ги взема.

Картър засънува. Видя Хейзъл по бански костюм в синьо и бяло, какъвто бе носила през лятото… Къде? През кое лято? Двамата с нея стояха на плажа, покрит със златист пясък, и се готвеха да изтичат във водата, а Тими правеше пясъчен замък. Небесната синева над тях изглеждаше безкрайна. После отидоха в някакъв крайбрежен ресторант, обядваха костур на скара и великолепни пържени картофи, сетне се върнаха в бунгалото, което бяха наели. Докато пътуваха с колата, Хейзъл свали забрадката си и вятърът подхвана дългата й коса. Внезапно Картър си спомни, че това се бе случило в Ню Хемпшир преди две години.

По-късно в полусън той се замята в леглото и болката се върна. Видя как Пит се навежда над него и главата на санитаря му се стори огромна. Въпреки че по принцип избягваше да гледа хлътналата му очна кухина, сега се взираше в нея, сякаш тя беше магнит, привличащ погледа му. Пит се усмихна, като че внезапното любопитство на Картър му доставяше удоволствие.

Сетне Картър се събуди, видя пред себе си лицето на санитаря и празната му очна кухина, която сега имаше нормални размери. Нададе вик и дълго крещя, опитвайки да се изплъзне от ръцете на Пит. Спря да вика едва когато доктор Касини дотича в стаята, ала дори тогава не затвори устата си. Лежеше на едната си страна, а бинтованият му палец почти закриваше челото му.

Направиха му нова инжекция.

— Този път ти инжектирахме по-малко морфин, но добавихме болкоуспокояващи — бодро заяви докторът. — Какъв ден, Филип! Ха-ха! Господин Чърнивър си го получи! — Той изрече думите с неописуемо задоволство.

През следващите няколко дни Касини, Пит и Алекс, чистачът на Блок A, обсъждаха надълго и нашироко убийството на Чърнивър, тананикането и блъскането на вратите. И тримата бяха на мнение, че случилото се няма нищо общо с бунт. Бунтовете избухваха безпричинно или поради някакъв нищожен повод, например отвратителната храна, която раздаваха в трапезарията. Инцидентът беше незначителен и докато Картър слушаше разговорите им, случилото се започна да му се струва все по-маловажно.

Посещаването на неделната проповед беше задължително за всеки затворник, който беше на крак, затова Картър отиде на църква. Направи му впечатление, че го поздравиха много затворници, които досега изобщо не му обръщаха внимание. След като изпяха химните и казаха молитвите, свещеникът заговори за надзирателя Томас Чърнивър, който беше загинал при изпълнение на служебния си дълг. Сетне призова присъстващите да се пречистят от вината, да простят на събратята си, които, изпаднали във временно заблуждение, бяха причинили смъртта на Томас Чърнивър, и да се молят душата му да намери покой. Картър сведе глава заедно с останалите. Дочу как някой шепнешком изруга, сетне неколцина затворници шумно се изкискаха.