Стъклената килия

Двайсет и четвърта глава

— Може ли един въпрос, госпожо Картър?

Проблесна светкавицата на фотоапарат.

— Госпожо Картър — настойчиво изрече някакъв млад репортер и свенливо се усмихна. — Вярно ли е, че вие със Съливан…

— Махайте се! — сопна му се Картър. Репортерите бяха трима, двама имаха фотоапарати.

— Не ме докосвайте! — извика Хейзъл и изтръгна ръката си от хватката на младежа.

Картър я прегърна и двамата бързо закрачиха към нейната кола, която беше паркирана наблизо.

— Качвай се. Ще те закарам до работата ти — прошепна Хейзъл.

Той безмълвно се подчини и рязко затвори вратата, при което за малко не смаза ръцете на единия от репортерите. Когато потеглиха, промълви:

— Цяло чудо е, че се появиха едва сега.

— През целия вчерашен ден се обаждаха по телефона. Не ти го казах, за да не ти създавам допълнителни тревоги.

Картър замълча; знаеше, че жена му е едновременно засрамена и ядосана и че ще си навлече гнева й, ако се опита да я заговори. Но след няколко минути промълви:

— Не е необходимо да ме караш чак до службата. Онези хиени вече не ни преследват.

Тя сякаш само чакаше тези думи, защото побърза да спре на първото удобно място.

— Благодаря. Доскоро, скъпа — изрече Картър; искаше му се да й каже: „Горе главата“ или „Обичам те“, но знаеше, че е безсмислено. Хейзъл се срамуваше от факта, че колегите й ще научат за любовната й връзка със Съливан и че радиото и телевизията разгласяваха за престоя на съпруга й в затвора.

Влезе в службата и изтръпна при вида на червенокосата си секретарка Елизабет, която беше съобщила на полицаите, че в петък си е тръгнал десет минути преди края на работното време.

— Добро утро, Елизабет.

— Добро утро, господин Картър. Аз… — Младата жена се изправи. Беше слаба и носеше обувки с високи токове, поради което беше почти еднаква на ръст с него. Лицето й беше напрегнато. — Надявам се, че не ми се сърдите заради онова, което казах на полицаите. Детективът ме разпитваше много подробно. Съобщих им само неща, в които бях сигурна.

— Добре си направила — поусмихна се Картър. — Не се безпокой. — Той тръгна към кабинета си.

В коридора, застлан със зелена пътека, се сблъска с Дженкинс — един от собствениците на фирмата.

— Добро утро, господин Картър.

— Добро утро, сър.

— Заповядайте за момент в кабинета ми.

Картър го последва, а Дженкинс затвори вратата и заговори:

— Искрено съжалявам за неприятностите, които имате. Как предполагате ще свърши цялата история?

— Нямам представа. — Картър го погледна в очите. — Разбирам какъв жест направихте, като изобщо ме приехте на работа, затова, ако прецените, че трябва да си подам оставката, незабавно ще го сторя.

— Още не сме обсъждали… този въпрос — смутено отговори Дженкинс. — Смущава ме обаче обстоятелството, че не ще можете в четвъртък да пътувате за Детройт. Предполагам, че от полицията продължават да ви разпитват. — Той втренчено го изгледа, сякаш искаше да прецени дали служителят му е извършил убийството.

— Прав сте. Но ми хрумна, че ако писмено изложа идеите и предложенията си, господин Бътъруърт може да замине вместо мен.

Дженкинс въздъхна и нетърпеливо разпери ръце.

— Ами… допълнително ще реша… Имате ли представа кой е извършил престъплението?

Картър се поколеба, после отвърна:

— Навярно някой от обкръжението на Гауил, който от дълги години изпитваше непреодолима омраза към Съливан. Но честно казано, не мога да обвиня никого.

Дженкинс безмълвно се взираше в него и той сякаш четеше мислите му; навярно шефът му намираше за парадоксално, че убитият го беше препоръчал и че двамата изглеждаха добри приятели, въпреки че съпругата на Картър е била любовница на Съливан.

Когато отиде в кабинета си, внезапно се досети, че шефът му не беше казал: „Вярвам, че нямате нищо общо с ужасното престъпление“. Очевидно Дженкинс не беше убеден в невинността му.

Беше подготвен за неприятен разговор и с Бътъруърт, но за щастие колегата му не бе на работа. Залови се да печата на машина бележките си за детройтската фабрика, но мисълта за Тими не му даваше покой. Представяше си как съучениците му се подиграват, задето баща му е бивш затворник, а майка му е имала връзка с друг мъж. Веднъж Хейзъл бе заявила: „Радвам се, че сега живеем в Ню Йорк и съучениците на Тими не подозират, че си бил в затвора“. А сега цялата история щеше да излезе наяве.

Малко след единайсет телефонът иззвъня.

— Господин Картър, обажда се детектив Острикър. Удобно ли ви е да дойдете в управлението? Уверявам ви, че въпросът е изключително важен…

Картър каза на Елизабет, че му се налага да излезе и може би ще се върне преди обяд. Почти беше сигурен, че и тя е подслушвала разговора и знае за посещението в полицията.

Участъкът, в който работеше Острикър, се намираше само на пет преки и Картър измина разстоянието пеша. Съобщи името си, а някакъв полицай на средна възраст го насочи към стаята в дъното на коридора.

— Заповядайте. — Детективът стана да го посрещне.

Картър се огледа. Помещението беше просторно, но картотеката заемаше голяма част от него. Пред бюрото на инспектора седяха Гауил и О’Браян, както и двама мъже и една жена, които той не познаваше. Кимна на намръщения Гауил, който беше скръстил ръце на корема си и не му отвърна на поздрава.

— Знам, че се познавате с господин Гауил — започна Острикър. — Това е господин О’Браян, а семейство Ферис и господин Девлин са съседи на Дейвид Съливан.

Картър свали шапката си, кимна и промърмори:

— Здравейте.

Тримата съседи на Съливан внимателно го огледаха. Острикър се обърна към тях:

— Някой от вас спомня ли си да е видял господин Картър да влиза в апартамента на убития?

Жената първа поклати глава.

— Не съм.

Мъжете също отговориха отрицателно.

— Дамата и двамата господа са били в жилищата си по време на убийството — поясни детективът — и се съгласиха да дойдат тук, за да потвърдят дали са забелязали някого от вас тримата да влиза в сградата. — Той последователно изгледа Гауил, О’Браян и Картър. Както обикновено, говореше делово и учтиво. — Именно госпожа Ферис е чула странен шум, сякаш някой се е строполил на пода; според нея е било шест часът или няколко минути по-рано. След това не е доловила никакъв звук, нито някой да тича надолу по стълбите.

Картър съзнателно избягваше погледа на О’Браян, едрият мъжага също гледаше встрани от него. Днес беше издокаран със светлосин раиран костюм, а косата му беше намазана с брилянтин.

— Господин Картър, познавате ли господин О’Браян? — попита детективът, който продължаваше да стои зад бюрото си.

Картър погледна широкоплещестия тип, който се взираше в обувките си.

— Струва ми се, че една вечер се запознахме при Гауил.

— Кога беше това?

— Преди десетина дни — отговори той, питайки се какво са казали Гауил и О’Браян. Безизразните им лица не му подсказваха нищо.

— Виждали ли сте го оттогава?

— Не.

— А вие виждали ли сте го, господин О’Браян?

— Не съм — отвърна мъжагата и за миг вдигна поглед.

— Когато се запознахте, разговаряхте ли дълго?

О’Браян не отговори.

— Доколкото си спомням, не разменихме нито дума, след като ни запознаха.

— Антъни си тръгна малко след идването на Фил — намеси се Гауил.

Острикър кимна. Обърна се, отвори шкафа зад бюрото си и извади изваяно от мрамор човешко стъпало. Стъпало от ляв крак. Постави го в центъра на писалището, без да откъсва поглед от тримата заподозрени.

— С това е извършено убийството. Престъпникът го е хванал ето така — в извивката на ходилото, и е нанесъл удари с пръстите на… статуята.

Гауил с безразличие впери поглед в парчето мрамор. О’Браян го гледаше с ококорени очи, а глуповатото му лице изглеждаше безизразно.

— Господин Картър, моля, вдигнете го — нареди детективът.

Картър се приближи до бюрото, понечи да вземе скулптурата с лявата си ръка, но в последния момент повдигна мраморното стъпало с другата ръка, като палецът му попадна под свода. Усети нетърпима болка и почувства, че всеки момент може да го изпусне.

— Обърнете го… само завъртете китката си — подсказа му Острикър.

Картър се подчини. Върху набраздения от векове мрамор беше изрисувана окръжност, намираща се на около три сантиметра от мястото, до което достигаше средният му пръст — навярно там бяха открили отпечатъците.

— Хммм — промърмори детективът, премести ръката на Картър, докато третият му пръст се озова върху маркировката, сетне дръпна парчето мрамор, за да провери до колко е здрава хватката на заподозрения.

Картър остави скулптурата на бюрото. Острикър го стрелна с очи, после се обърна към широкоплещестия мъжага:

— Господин О’Браян, бихте ли сторили същото?

О’Браян покорно стана и повдигна мраморния крак, като също постави палеца си под свода, което беше съвсем логично, тъй като остатъкът от глезена беше прекалено къс за хващане. Острикър обърна ръката му и Картър видя, че средният му пръст е точно върху маркировката. О’Браян имаше по-големи ръце, но Картър осъзна, че през онази фатална нощ гневът му е дал сили здраво да стисне мраморния крак. Детективът не провери хватката на едрия мъжага, а се обърна към тримата съседи на Съливан:

— Не искам повече да ви задържам. Благодаря ви за съдействието, което ни беше от полза.

„Какъв лъжец“ — помисли си Картър. Тримата се размърдаха на столовете си, сетне с нежелание се изправиха, като че бяха зрители, принудени да напуснат представлението в най-интересния момент. Острикър излезе заедно с тях в коридора, но незабавно се върна и затвори вратата. Настани се зад бюрото си и притисна една към друга дланите си.

— Слушайте, един от вас е виновен и сега ще открием кой е.

— Ако подозирате мен, значи не си разбирате от занаята — гневно изрече Гауил.

Детективът дори не го погледна, а се усмихна на Картър.

— Вашето алиби не е безупречно. Имали сте достатъчно време — особено ако сте взели такси вместо автобус да се доберете до апартамента на Съливан, да останете там пет, дори десет минути и да вземете друго такси до дома си. Всъщност едва ли са необходими цели десет минути, за да се убие човек с толкова тежко парче мрамор, нали?

Подобно „деликатно“ обвинение беше съвсем ново за Картър и коренно се различаваше от грубостите, с които беше свикнал в затвора.

— Не, разбира се — отвърна той.

Острикър погледна часовника си и се обърна към Гауил:

— Имате ли представа защо шефът ви не благоволи да се яви тук тази сутрин?

— Не. Може би му се е наложило да отиде до някой от своите апартаменти…

— За да се убеди, че наркотикът още е там — намръщено го прекъсна Острикър и стисна зъби, за първи път показвайки раздразнението си. — Май не прекарва много време във фабриката, а?

— Това си е негова работа.

Детективът отново се обърна към Картър:

— Потвърждавате ли показанията си за онова, което сте правили петък вечерта? Няма ли да ги промените?

— Не.

— Свалете си сакото, ако обичате. — Острикър отново се отправи към шкафа. — Ще ви изпитам чрез детектора на лъжата.

За голяма изненада на Картър детективът не накара другите двама да излязат. Прикрепи към голите му гърди каучукова пластина с кабел, а друга привърза към ръката му за измерване на кръвното му налягане, сетне започна разпита. Искаше да знае точно кога Картър е напуснал службата, кога е взел автобуса, колко време е вървял пеш, в колко часа си е купил вестник и точно кога се е прибрал вкъщи, където е заварил Хейзъл. После започна да му задава въпросите по друг начин:

— В петък не взехте ли автобуса до Трийсет и осма улица с намерението да посетите Дейвид Съливан?

Картър установи, че коварното подпитване не го е разтревожило особено много. Отговаряше машинално, като че въпросите му бяха безразлични, сякаш ги намираше за маловажни. Всъщност това беше самата истина — изобщо не го интересуваше какво ще се случи с него.

— Не сте ли казали на Съливан нещо от рода на „Писна ми от двуличието ти, от лъжите ти“, след което сте грабнали от полицата мраморния крак и…

— Не — прекъсна го Картър.

— Днес сте изключително невъзмутим, като че всичко това не ви засяга.

Картър въздъхна и го изгледа. Усети, че Гауил и О’Браян го наблюдават. Въпреки че седеше с лице към тях, нито веднъж не ги беше погледнал.

— Проявихте ли същото безразличие, когато във вторник вечерта разговаряхте със съпругата си?

— Не.

— Помолихте ли я да скъса със Съливан?

Внезапно Картър се разгневи от присъствието на Гауил и О’Браян. Размърда се на твърдия стол и промълви:

— Попитах я дали би могла… или по-точно дали би искала да го направи.

— Следователно сте я принудили да избира между вас и съперника ви. Навярно сте й заявили, че ако не го напусне, не я очаква нищо хубаво. Прав ли съм?

— Грешите. Не съм й поставял никакъв ултиматум.

— Кажете ми истината — какво ви отговори тя?

— Каквото… каквото вече ви казах — предпазливо отговори той. — Заяви, че била объркана, че не знаела как да постъпи…

Острикър нетърпеливо го прекъсна:

— Но този отговор не ви задоволяваше, нали?

Картър започна да се изнервя. Думите на детектива му напомниха за начина, по който доктор Касини несръчно беше опипвал раната му, за да провери дали вътре не е останало парченце от саморъчно изработения затворнически нож.

— Господин Картър, сигурен съм, че сте имали основателна причина да мразите Дейвид Съливан и да искате да го отстраните. През изминалата седмица сте имали повод и да изпитате убийствен гняв.

Картър не помръдваше.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че безусловно ще докажа вината ви? — Детективът се приближи и размаха пръст пред лицето му.

Ала Картър почувства, че нападките му са само блъф, сякаш Острикър играеше роля. Когато след минути завесата се спуснеше, двамата отново щяха да се държат като непознати, каквито всъщност бяха.

— Моля, опитайте — промърмори той.

— Абсолютен непукист! — обади се Гауил и се изкиска. — Браво, момчето ми!

Острикър го изгледа смразяващо и отстрани детектора. Картър не погледна към графиката, изписана от уреда и се опита да си внуши, че резултатът не го интересува. Детективът се наведе, прегледа диаграмата и постави нов лист хартия на валяка.

На вратата се почука.

— Влез — извика Острикър.

Появи се нисък, мургав мъж, който навярно беше Грасо. Усмихна се на Гауил и кимна на останалите.

— Здравей — обади се Гауил.

— Добро утро, господин Грасо — каза детективът.

— Добро утро — учтиво отговори Грасо. Беше широкоплещест италианец с големи тъмни очи и плътни устни, леко извити надолу, а веждите му бяха въпросително повдигнати. Картър реши, че безизразното му лице всъщност е отлична маска. Навярно животът го беше научил, че е най-добре да прикрива истинските си чувства.

— Седнете, господин Грасо — покани го Острикър. — Господин О’Браян, заповядайте при мен.

Едрият мъжага стана, свали сакото си и зае мястото на Картър. Мускулите му играеха под ризата и изпъваха тънката тъкан. Беше толкова силен, че без да използва пълната си мощ, само с един удар би прекършил врата на Съливан, помисли си Картър.

— И така, какво правихте в петък следобед — започна детективът.

Картър се питаше дали Гауил, който изобщо не изглеждаше притеснен, също ще бъде подложен на детектора на лъжата.

— След като смяната ми свърши, се прибрах направо вкъщи — произнесе О’Браян с леко гъгнив глас. — Взех душ, после подремнах. Излязох около седем да хапна нещо. След това отидох на кино. — Говореше монотонно, като че беше наизустил речта си.

— Съквартирантът ви е напуснал жилището около пет и четвърт — каза Острикър. — Възможно е да сте взели такси и да сте се озовали в Манхатън за по-малко от петнайсет минути.

О’Браян равнодушно сви рамене.

— Защо да ходя в Манхатън?

— Може би, за да убиете Съливан, за което са ви платили.

Мъжагата се втренчи в пода и с престорено безразличие потърка носа си.

— Казахте, че петъчните вечери прекарвате в гимнастическия салон, и оттам го потвърдиха. Защо точно през този ден изневерихте на навика си?

— Стори ми се, че съм пипнал някаква настинка. Затова и подремнах следобеда.

Картър си помисли, че Гауил добре го е подготвил.

— За първи път ли убивате, О’Браян?

Широкоплещестият не отговори. Гауил едва чуто се изсмя.

— Хората, обслужващи закусвалнята, не са ви забелязали.

— Как да ме видят. Беше фрашкано с народ.

Картър се успокои, като разбра, че О’Браян ще направи всичко възможно да задържи парите, дадени му от Гауил.

— Къде живее Съливан? — попита детективът и погледна към бавно въртящия се валяк на устройството.

— В Манхатън.

— Къде по-точно? Знаете адреса, кажете го.

— Как не! — възкликна О’Браян. — Притрябвало ми е да му знам адреса!

— Гауил ви е наредил да го запомните — настоя Острикър.

Широкоплещестият се опита да прикрие смущението си, като се изкиска.

— Кого обвинявате — мен или Картър?

— Държа да ви предупредя, че не ще имате много време да се порадвате на парите, които сте получили от Гауил — заяви детективът. Думите му прозвучаха неубедително. О’Браян и Гауил ехидно се усмихнаха.

— Господин Картър, няма да ви задържам повече — заяви Острикър.

Картър покорно стана и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна и промърмори:

— Довиждане.

Детективът разсеяно кимна, личеше си, че мисълта му е заета с друго.

— Довиждане. О, щях да забравя — моля ви засега да не напускате града. От службата ви ми съобщиха, че трябвало да заминете за Детройт в края на седмицата.

— Ясно… Добре. — Картър затвори вратата. Несъмнено Острикър беше разговарял лично с двамата собственици на фирмата.

Следобеда Бътъруърт дойде на работа и повика по телефона Картър в кабинета си. Изглеждаше уморен, под очите му имаше сенки, лицето му беше леко подпухнало. С обичайната си любезност покани Картър да седне и заяви, че е потресен от смъртта на своя приятел Дейвид Съливан.

— Разбрах, че днес са ви викали в полицията. Детектив Острикър ми телефонира тази сутрин. Исках да знам… научихте ли нещо повече?

— Не. Детективът бе повикал Гауил и някакъв негов приятел на име О’Браян. — Картър преплете пръсти и се приведе. — Когато си тръгнах, продължаваше да ги разпитва, ето защо не знам никакви подробности.

— Подозирате ли някого? Имате ли представа защо е бил убит Дейвид?

— Не… ако изключим заканите на Гауил. Питам се дали Съливан ви е говорил за този човек.

— О, да, няколко пъти. Посъветвах го да си наеме телохранител и най-вече да се оплаче в полицията, че го следят. Но и през ум не ми минаваше, че ще го убият… Колкото до другото… — Бътъруърт потърка челото си. — … бях поразен. Предполагам, че и вие не сте очаквали Дейвид и жена ви… Има ли нещо вярно в онова, което чух?

— Да. Не знаех… — Картър замълчи и се изчерви. — Всъщност подозирах, че са имали връзка, но си въобразявах, че вече са скъсали. Все още мисля, че цялата история е преувеличена. Не ми се иска да разпитвам Хейзъл, защото е сломена от смъртта на Дейвид. — Докато говореше, усещаше, че лицето му още пламти. Внезапно осъзна, че се опитва да оправдае жена си, вместо себе си. — Между другото, от полицията ми наредиха засега да не напускам града, което означава, че не ще мога да замина за Детройт. Вече го съобщих на господин Дженкинс…

— Не се притеснявайте. Уредих да замина вместо вас.

Двамата се заеха да обсъждат бележките на Картър и до края на работния ден не говориха повече за Съливан.

Докато чакаше автобуса на ъгъла на Петдесета улица и Второ Авеню, Картър прегледа вечерните вестници. Днес Съливан беше погребан в семейната гробница; публикувана беше фотография на родителите му и на неколцина роднини, застанали с наведени глави край гроба му. Бащата и синът си приличаха като две капки вода. Картър се втренчи в лицата на опечалените родители и си представи как Хейзъл разговаря с тях като с близки хора. Мисълта му беше крайно неприятна. Радваше се, че тя не замина за Масачузетс, за да присъства на погребението. Надяваше се да научи от пресата подробности за разговора на детектива с Гауил и Грасо, но във вестниците само се споменаваше, че Салваторе Грасо е бил разпитван от полицията. Не пишеше нито дума за наркотиците, нито че Картър и О’Браян са били изпитани чрез детектора на лъжата. Хрумна му, че дори да ги бяха подложили на побой, репортерите щяха да го премълчат. Очевидно О’Браян не беше проговорил, в противен случай поне това щеше да бъде отразено. Така се беше зачел, че за малко щеше да изпусне автобуса; скочи на стъпалото в мига преди вратите да се затворят.

Когато се прибра у дома, завари Хейзъл да стои права в дневната, очите й бяха насълзени. Тими се беше проснал по корем на леглото си и тялото му се разтърсваше от ридания.

Картър се приближи до нея и промълви:

— Не се налага да ми обясняваш. Знам какво се е случило.

Хейзъл машинално се отдръпна, въпреки че той нямаше намерение да я прегърне.

— Тими се върна към дванайсет и цял следобед не е излязъл от стаята си.

— Боже мой! — възкликна Картър, закачи палтото си и отиде при сина си. — Слушай, моето момче…

Тими дълго мълча, после промърмори, без да вдигне глава:

— Какво?

Картър седна в долния край на леглото, тъй като момчето беше легнало почти на ръба.

— Разкажи ми какво се случи днес.

— В училище ми се подиграваха, задето си бил в затвора. Казаха, че баща ми бил пандизчия.

— Защо се разстройваш толкова? Спомняш си, че същото беше и преди шест години, но успя да се съвземеш.

Понечи да го погали, но синът му рязко се отдръпна, скри главата си във възглавницата и отново зарида.

— Най-много ми е мъчно заради онова, което ми наговориха за Дейвид. Наричаха го мой чичо и си намигаха.

— Моля те, престани да плачеш и ми разкажи всичко.

— Фил, защо го караш отново да изживее унижението? — обади се Хейзъл, която безшумно беше влязла в стаята. Лицето й беше изкривено от гняв.

— Мисля, че е по-добре, ако сподели мъката си.

— Тими ми разказа всичко — от игла до конец. Едва ли ще му е приятно да го повтори.

— Да предположим, че и аз искам да го чуя. — Картър рязко се изправи.

— Голям егоист си — интересуваш се само от себе си.

— Ако аз не се интересувах от Тими, нямаше да бъда тук.

— Малко късничко си спомни, че имаш син — трябваше да помислиш за него преди години, когато…

Картър заплашително пристъпи към нея; Хейзъл му обърна гръб и отиде в спалнята. Той я последва и промълви:

— Ти трябваше да помислиш за детето си, когато започна да въртиш любов със Съливан. Как се осмеляваш да ме обвиняваш, след като носиш по-голяма вина?

Хейзъл мълчеше.

— Навярно не можеш да се примириш, че всички вестници пишат за любовната ти връзка. Нима не разбираш, че Тими е разстроен именно от това, а не защото съучениците му се подигравали, задето баща му е бил в затвора. — Едва сега разбра защо жена му не е отишла на погребението на любовника си. Внезапно му хрумна, че Тими е буквално плът и кръв от нея, че двамата страдат поради една и съща причина: срамуваха се, че хората са узнали тайната, която грижливо са криели от обществото. Почувства, че очите му се насълзяват, и примигна: — Слушай, Хейзъл, било, каквото било. Не можем ли да спасим останките от брака ни, вместо да се караме?

— Не ми трябват останки! — сопна се тя.

— Помисли ли за Тими? Всъщност какво му обясни? Каза ли му, че написаното е вярно?

— Той не разбира намеците на репортерите.

Ненадейно Картър се разгневи.

— Не се и налага. Съучениците му ще се погрижат да му обяснят всичко. Не разбирал намеците! Нима го мислиш за малоумен? Между другото, още ли му е мъчно за Дейвид?

— Защо мислиш, че плаче?

— Не отговаряй на въпроса с въпрос. Питам се дали продължава да те обича, дали не е разочарован…

— За бога, млъкни!

Картър се подчини и отново отиде при сина си. Постоя мълчаливо, загледан в проснатото на леглото момче. Накрая Тими стана. Лицето му не беше подпухнало от плач, както беше очаквал Картър.

— Щом не искаш, няма да обсъждаме този въпрос, момчето ми.

Лицето на Тими се изкриви, сякаш всеки момент отново щеше да избухне в ридания.

— Само искам да знам дали всичко това е вярно.

— Кое?

— Ами… че си убил Дейвид от ревност… и защото си го мразел…

— Не съм изпитвал нито ревност, нито омраза към него.

— А вярно ли е, че си го убил?

— Не — машинално отговори Картър и си помисли, че всъщност казва истината: ако не беше убил Съливан, О’Браян щеше да го стори. След миг се упрекна заради еретичната си мисъл, примигна и поклати глава.

— Ами онова, което пишат за мама и Дейвид… — Тими се задави от сълзите си и замълча.

Картър усети, че краката му се подкосяват; пристъпи към вратата и се облегна на нея, като промърмори:

— Двамата много са се обичали.

— Това означава ли, че…

Картър изпита непреодолимо желание да избяга, да отиде в банята и да наплиска лицето си. Успя да го преодолее и отвърна:

— Най-добре ще е да попиташ майка ти. — Очакваше нови въпроси, но момчето замълча. Той се обърна и отиде в спалнята.

Завари Хейзъл в леглото. Може би беше чула разговора му с Тими, макар изражението й да подсказваше, че мислите й са далеч от тук.

— Скъпа… — промълви Картър. Искаше му се да седне до нея и да я прегърне, но враждебният й поглед го накара да се откаже.

— Какво?

Той дълбоко си пое въздух и отговори:

— Няма да замина за Детройт.