Стъклената килия

Деветнайсета глава

Следващия четвъртък поканиха Съливан на вечеря, за да отпразнуват назначаването на Картър в „Дженкинс и Фийлд“. Хейзъл особено старателно подготви менюто, състоящо се от таратор, печено телешко с бекон и настъргано сирене, аспержи със специален сос и лимоново суфле. През цялата вечер тя беше в прекрасно настроение.

— О, приготвила си любимото ми ястие — заяви Съливан, когато влезе в кухнята, след като домакинът му беше налял първото питие.

Кой знае защо Картър беше сигурен, че адвокатът ще каже точно това, макар Хейзъл да не беше споменала, че Съливан обича печено телешко. Тя винаги готвеше така, сякаш това й доставяше удоволствие, но тази вечер беше в приповдигнато настроение. Тими също се беше оживил и след пристигането на адвоката.

— Колко време ще се занимаваш с това? — обърна се Съливан към Хейзъл.

— Защо? Не ти ли харесват? — Тя режеше репички като лаленца.

— Няма ли да ни правиш компания на масата?

— Бъхтим се заради него, а той дори не ми прави комплимент — засмя се Хейзъл и изгледа изпод око съпруга си.

— Истинска робиня си — поусмихна се гостът и махна на Картър да отидат във всекидневната.

Тими ги последва, вперил очи в Съливан. Адвокатът го погледна, сетне едва забележимо му кимна. Момчето се изчерви, пъхна ръце в джобовете на новите си панталони и се върна в кухнята.

„Добре го е възпитал — с горчивина си помисли Картър. — А на мен ми беше отнета възможността да се грижа за възпитанието на собствения ми син.“

— Гауил безпокоил ли те е наскоро? — снижи глас Съливан.

— Не.

— Слава богу! — Адвокатът се понамръщи и кимна по посока на кухнята. — Не ми беше приятно да изолирам Тими, но не исках момчето да чуе разговора ни… Да се надяваме, че онзи досадник ще престане да те тормози.

— Ами, ако се обади на теб?

Съливан се усмихна.

— Знам как да се справя с него. Пък и отдавна не ми е досаждал… с изключение на онова обаждане, за което ти разказах.

— С какво ти е… досаждал в миналото?

— Няколко пъти ми се стори, че ме следят. — Адвокатът сведе поглед към пепелника, където машинално мачкаше цигарата си. — Сигурен съм, че именно такава е била целта на Гауил — да забележа как около дома ми се навъртат странни типове и ме следят. Искал е да ме сплаши, нали разбираш?

— Но защо?

— За да се отърве от мен. Беше преди четири-пет години, когато разпитвах за него в много нюйоркски хотели. Не съм забелязал да ме следят от… може би от цяла година.

„Лъжеш“ — помисли си Картър, а на глас изрече:

— Да разбирам ли, че е наел хора да дебнат всяка твоя стъпка, докато самият той е живеел във Фримонт и в Ню Орлиънс?

— Точно така. Сигурен съм, че срещу скромна сума или срещу някаква услуга е наел човек в Ню Йорк, който да се разхожда по улицата пред дома ми или да ме проследява на известно разстояние, когато се движа пеша. — Сви рамене и добави: — Беше ми неприятно, но не се разтревожих особено много и не се оплаках в полицията.

По-вероятно беше да не го е сторил, за да не станат известни честите посещения на Хейзъл. Картър остави чашата си и скръсти ръце, но мигом ги отпусна, защото палците му запулсираха от болка.

— Жена ми знае ли, че са те следили?

— Не, защото не исках да я тревожа.

„По-скоро не си искал да прекъсне посещенията си в дома ти“ — каза си Картър.

— Убеден ли си, че вече не те шпионират?

Съливан усмихнато отговори:

— Абсолютно. Гауил вече живее в Ню Йорк и навярно смята за излишно да наема частни детективи.

Картър също се усмихна.

— Нима мислиш, че лично те следи?

— Не, но ако го прави, е изключително дискретен — никога не съм го забелязал. Нали ще ми съобщиш, ако отново те потърси?

— Разбира се. Жалко, че все още ти създава толкова много грижи.

— Той е мой враг. Струва си да знаеш какво прави и дори какво мисли врагът ти.

Двамата замълчаха. Съливан вече се беше поинтересувал как върви новата работа, а Картър му беше обяснил, че през следващите две седмици му предстои да се запознае с документацията, след което го очакваше командировка в Детройт, където щеше да остане около месец. Адвокатът не се беше изненадал, нито пък беше проявил интерес към новината за отсъствието на Картър или пък беше прекалено добър актьор и умееше да се прикрива.

В този момент жена му и синът му влязоха във всекидневната; Хейзъл и Съливан заобсъждаха новия акварел, който Присила Елиът й беше подарила при последното си посещение и който сега беше закачен на стената между двата прозореца откъм улицата. После заговориха за предимствата да посетиш Европа през лятото, но дори и тогава Картър не се включи в обсъждането, въпреки че заминаваше той, не адвокатът. Тими изгаряше от нетърпение да пътува и заразпитва Съливан дали се организират футболни турнири в Рапало — градчето, в което Хейзъл искаше да останат известно време.

— В Рапало няма стадион — обясни адвокатът. — Но в Генуа ще се насладиш на добър европейски футбол.

Момчето седна върху възглавницата на пода и тъжно го изгледа, сякаш едва сега осъзнаваше, че вместо с любимия си Дейвид ще пътува с баща си, който не разбира нищо от футбол.

Съливан нарече поднесената храна „шедьовър на кулинарното изкуство“, а Хейзъл и Тими засияха от удоволствие. Картър пък бе особено несръчен и прекалено силно стискаше ту ножа, ту вилицата си, докато съвсем се изнерви от нетърпимата болка в палците. Хрумна му, че непременно трябва да се консултира със специалист и да се оперира. Ала само след час, когато Съливан си тръгна, отново промени решението си. Спомни си какво беше казал хирургът, когото Хейзъл го беше накарала да посети: че дори да изрежат костта и хрущяла и да наместят ставите, палците му ще останат деформирани и болките няма да изчезнат.

— Щастлив ли си, скъпи? — усмихнато го попита Хейзъл.

— Да. — Той я притисна към себе си и я целуна по шията. Държеше я в прегръдките си и усещаше, че нещо не е както преди, че нещо липсва. Запита се дали промяната е у Хейзъл или у него. Или пък и двамата се бяха променили.