Тайната библиотека на Леонардо

7

Беше предопределено да доведе докрай „Тайната вечеря“.

Стана така, че забременяха и двете – и Беатриче д’Есте, и Лукреция Кривели. Но Беатриче издъхна при раждането на мъртвородения си син в нощта между 2 и 3 януари 1497-а. Заради раждането, ала се говореше, че и от мъка. След нея останаха да живеят двете ѝ момчета, на четири и три години – Масимилиано и Франческо. Детето на Лукреция се роди през март, казваше се Джампаоло и беше много хубаво бебе. Но Мавъра се измъчваше от чувство за вина. Съпругата му бе пог​ ребана в „Санта Мария деле Грацие“ и сега херцогът искаше бързо да приключат работите в църквата на доминиканците. Често ходеше да се моли на гроба на Беатриче и два пъти в седмицата оставаше да обядва с монасите. Беше настоял Леонардо да побърза с фреската, за да може трапезарията скоро да бъде достъпна за всички. Затова художникът изпрати помощниците си да довършват стаите в апартамента на херцога, като използват за основа неговите рисунки. Ботанически алегории, изобразени в центъра на черницата, на латински morus, които възхваляваха внушителното дърво на Мавъра. Така Леонардо можеше да се отдаде тялом и духом на „Тайната вечеря“.

Същевременно, ако трябва да сме честни, довършваше и илюстрациите за книгата на Лука Пачоли и намери най-доброто решение за справяне с многостените, очертавайки ги така, че погледът да възприема и триизмерността, и всеки ръб поотделно, като изобрази празни и отворени линейни построения – синтез между двете твърди тела от дърво и от кристал във венецианския портрет на монаха. Лука Пачоли сметна решението за гениално и му се отплати с уроци за изчисляване на корени и за повърхнината на различни геометрични фигури, с други думи, за това как се получава лицето на всяка фигура. Посвети го също така в тайните на божествената пропорция: пет пъти корен от пет минус пет, златно сечение от десет. Тя беше свързана с циф​ рата пет. Всъщност в петоъгълника представляваше страната, отнасяща се към диагонала, а в десетоъгълника – страната, отнасяща се към радиуса на окръжността, в която бе вписан. За монаха първичният атом на квинтесенцията, за която говореше Платон, беше този, който я изобразяваше в додекаедъра и в неговите дванайсет петоъгълни стени.

Математиката се бе превърнала в новата му страст, понякога прекарваше цяла нощ в опити да разбере нерешимата задача за повърхнината на кръга. Той беше такъв – думата „невъзможно“ го дразнеше, караше го да се измъчва, подтикваше го да се стреми да я изтрие завинаги от речника на хората. Не можеше да бъде „невъзможно“ да се изработи кон от бронз с височина дванайсет лакътя, да се рисуват фрески с маслени бои, да се изчисли повърхнината на квадрат, човек да полети. И смяташе това за своя най-голям недостатък – че „възможното“ не го привличаше, ето защо най-често го възлагаше на помощниците си. Ако дадена дейност не беше предизвикателство, отворена към невъзможното, той не я считаше за своя работа.

В началото на лятото през тази година голямата фреска с мазни темперни бои беше завършена.

На политическата сцена не се бе случило почти нищо ново. Папа Борджия беше отлъчил Савонарола, който дори във Флоренция бе все по-обкръжен от врагове, както се и очакваше. През юни един от синовете на папата, херцогът на Гандия, беше убит в Рим, ако се вярваше на слуховете, от другия му син, Чезаре Борджия. Що се отнася до престъплението в „Сан Франческо Гранде“, изглежда, то вече бе потънало в забвение, като изключим една странна случка в края на миналата година: някой бе претърсил килията на убития. Монасите отново я бяха намерили в пълно безредие. Може би убиецът не беше отнесъл в деня на убийството всичко, което бе търсил, и сега се бе върнал на мястото на престъплението? Или някой друг се беше промъкнал тайно в манастира с надеждата да открие нещо, дето обаче не беше там? След тази случка брат Лука бе помолил да бъде преместен и вече не живееше в „Сан Франческо Гранде“. Сансеверино не пощади сили, за да му бъде предоставен апартамент в Корте Векия. Сега монахът и Леонардо се виждаха много често.

И тъй, в началото на лятото художникът беше наредил най-после да махнат скелетата от трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“. Първите, които щяха да видят творбата му, бяха Мавъра, абатът на манас​ тира и най-високопоставените придворни. Но херцогът остана за кратко. След смъртта на Беатриче сякаш вече не беше същият. Той вдигна поглед и видя там горе една оживена сцена, изпълнена с хора: в средата седеше Исус, апостолите бяха на групи по трима – шест от дясната му страна и шест от лявата. Спасителят на света току-що им беше казал, че един от тях ще го предаде, и те бяха неспокойни и угрижени. Мавъра се удиви от идеята за изобразяване на главите, които се разстилаха в творбата така, както се разпростират концентричните кръгове, образувани от камък, хвърлен в блато. Вгледа се в линията на ръцете, приличащи на прибой и вълни, които сякаш се сливаха и се движеха обратно към центъра. Петър, наклонил се към Йоан, „ученика, когото Иисус обичаше“, му шепнеше да попита Христос за кого говори. „Онзи е, комуто Аз натопя залък и подам“, отговаря Месията в Евангелие от Йоан. Ръката на Исус всеки момент ще приближи блюдото към Юда. Ръката на Юда се протяга, за да го вземе. Вълни. Прибой. Водовъртежи. Херцогът не видя нищо друго. Припомни си как веднъж Леонардо му бе говорил за бурното движение на водите, но той го беше слушал разсеяно. Погледът му се премрежи, сцената се замъгли, главите и ръцете сякаш започнаха да се извиват във вихрушка от повърхностни и подземни течения...

– Христос е Пиетро – каза Сансеверино.

– Не, Христос е Христос – възрази абатът навъсен.

– Имах предвид – поправи се генералът – онзи войник на служба при Джовани Конте, сещате ли се, господин херцог? Казваше се Пиетро, но не помня фамилията му... Много прилича на него.

Леонардо беше използвал за лицето на Христос войника, на когото се бе натъквал няколко пъти в двореца. Пиетро ли се казваше? Добре беше да го знае, ала го нарисува по памет, без да търси модела при капитан Джовани Конте или направо при кардинал Асканио Сфорца. Очевидно бе успял да пресъздаде приликата. В това време един монах от приближените на абата полагаше неимоверно усилие да се сдържи да не избухне в смях. Сансеверино и херцогът се обърнаха да поглед​ нат лицето на абата. Да, беше точно той. Без никакво съмнение Леонардо го бе използвал като модел за лика на Юда. Абатът постоянно беше видимо раздразнен заради безкрайно дългото време, необходимо на художника да завърши своята творба, докато монасите трябваше да се хранят в импровизирана трапезария на друго място. Не му казваше нищо, но му хвърляше гневни погледи и често ходеше да се оплаква на херцога, създавайки му доста проблеми. Сега най-сетне разполагаше със своята трапезария, можеше спокойно да се храни под зоркия поглед на Месията и в същото време да се оглежда в коварния Юда със собствения му образ.

– Добре – каза Мавъра с пребледняло лице. – Аз отивам... при съпругата си.

Сансеверино погледна разтревожено как той се отдалечава. Бе останал с впечатлението, че херцогът се почувства зле. Не беше на себе си. Не изрече нито една похвала за художника. Генералът се постара да поправи това.

– Прекрасна е – отбеляза той.

От друга страна, Леонардо не беше очаквал по-ясно изразена оценка от един военен.

Приятелите му дойдоха същия ден следобед.

– Никога не съм виждал подобно нещо – каза му Донато Браманте. – Как го направи? Не прилича на фреска. Изглежда като с маслени бои. Светлината, драпериите, сенките по лицата...

– Това е магия – възкликна Чечилия видимо развълнувана.

Не беше спряла да го поздравява. Бе видяла портрета на Кривели, сметна, че е по-лош от нейния, и разбра, че художникът не я беше предал. А сега, застанала пред този шедьовър, бе сигурна, че тя също ще влезе в историята на живописта, независимо дали искаше, или не.

Всички бяха удивени. Наистина никой не беше виждал подобна фреска. Никой не беше виждал, върху такава голяма стена, живопис, която да е толкова прецизна в детайлите, с толкова старателно разнесени сенки и светлини по човешките лица, толкова раздвижена, толкова дълбока в разчитането на психологическите нюанси. Леонардо беше единственият, който знаеше, че не може да се залага особено на нейната трайност във времето. Зависеше от прекалено много условия, които самият той не можеше да предвиди. Но сега не мислеше за това. След толкова усилия искаше само да се наслаждава на момента. За всички тези години работа единствената му отплата беше дос​ тойното възнаграждение и този кратък час на скромно удовлетворение.

Дойде брат Лука. Вдигна поглед и остана без думи. Видя дванайсетте апостоли около Христос като месеците или зодиакалните знаци, редуващи се на небето по три всеки сезон около „изгряващото слънце“, слънцето на равноденствие с наближаващия Великден. Видя пресъздаването на Orphica comparatio Solis ad Deum^[32], за което беше говорил Марсилио Фичино и чието загадъчно изображение бе съзрял в храма на Малатеста в Римини. На пролетното равноденствие е бил създаден светът, на пролетното равноденствие е бил заченат Христос, тогава се случват и вечерята, и пасхалното жертвоприношение, което се споменава там за пръв път. На равноденствие, и само на равноденствие, слънцето осветява всяка част от земното кълбо, светлината навсякъде побеждава сенките, обявява се космическата година, настъпването на новото време, началото на нов хилядолетен цикъл. Разпозна варианта на вечерята според Евангелие от Йоан. Разпозна Тома по пръста, който по-късно ще положи върху раните на Христос, а сега насочен към небето, както и двамата огледални братя – Йоан с ръце на скута и Яков Зеведеев с разперени ръце като разтворена книга, докато Яков Алфеев, „братът на Иисус“, приличаше много на самия Леонардо и бе до Вартоломей, който беше изправен на крака в левия край на сцената и много наподобяваше Браманте.

Веднага разпозна отдясно на Христос, отляво на зрителя, тримата най-интересни ученици – Петър, Юда и Йоан. Петър, който се накланя над раменете на Юда, за да привлече вниманието на Йоан. Юда, който е в сянка и по-тъмен от другите двама, се завърта прилепен към масата и събаря солницата. Забеляза една обезпокоителна подробност: Юда протягаше лявата си ръка, за да вземе блюдото, което Исус му подаваше. Следователно беше левичар като автора на произведението. Припомни си разказа на Салаи за майката „юдейка“ на неговия приятел...

След това вниманието му се спря върху апостол Йоан, евангелиста на Логоса: „В начало беше Словото“, словото, идеята, както гласи началото на неговото Евангелие. За платониците това беше допирната точка между Платон и Христос. На фреската той имаше женско лице, затова му напомни за хермафродита от картината, която бе видял в работилницата на художника. Нямаше съмнение, това беше андрогинът от диалога „Пир“ на Платон, както бе разтълкуван в коментара на Марсилио Фичино. „Ученикът, когото Иисус обичаше“ е съвършеното единство на мъжкото и женското, в което „няма мъжки пол, ни женски“, както казва свети Павел. Единството на противоположностите, съвършеното и цялостно създание, най-близко до духовното състояние, в което Словото се е превърнало в плът.

Реши да направи една по-смела крачка. Приближи се до флорентинския маестро и му прошепна на ухо: Εν Πλατώνι αδελφοί.

En Platóni adelphói... Леонардо потръпна. Вече подозираше това, но сега подозрението беше прераснало в убеденост. „Братя в Платон“. Следователно и брат Лука бе посветен в благочестивата философия на Марсилио Фичино. Изчака да останат сами, за да го попита.

– Отново той, моят учител Пиеро дела Франческа, беше този, който ме посвети в тайните – отговори францисканецът. – Вие... И вие сте платоник, нали? Стори ми се, че в тази фреска долових не една препратка към творбата на философа.

– Посещавах, макар и късно и доста нередовно, градината „Сан Марко“ – мястото за срещи на хора на изкуството, почитатели на Римската античност, покровителствано от фамилията Медичи. Това бяха последните ми години във Флоренция. Лоренцо Великолепни ме намираше за приятен човек, но за неговите приближени фактът, че не бях извършвал редовни проучвания и че не знаех латински, можеше да бъде пречка. Въп​ реки това веднъж самият той ми представи Марсилио Фичино, създателя на Академията в Кареджи. Не получих истинско посвещение, защото след това заминах за Милано. Дон Марсилио стана монах, ходех да слушам литургиите, които отслужваше, и проповедите му, граничещи с ерес за тези, които не бяха от обкръжението. Вместо „братя в Христа“ ни наричаше „братя в Платон“, както ми припомнихте вие. Беше превел Corpus hermeticum^[33] и разгръщаше в непрекъснатостта на Словото вековния път от Хермес Трисмегист до Орфей и от Платон до Христос. Аристотел, казваше ни той, е опасен. Съществува силно съмнение, че за него индивидуалната душа е смъртна. Една истинска християнска философия може да се основава само на учението на Платон.

Вече нямаше никой. Останаха там, за да разговарят. Откриха, че споделят основната идея на флорентинския платонизъм: квинтесенцията, духа на елементите, човека copula mundi^[34]. Но математикът, както Леонардо вече знаеше, имаше за нея статична представа, отъждествяваше spiritus mundi с неизменните форми от геометрията на Евклид, с константните числови отношения, които са подчинени на структурата на света.

– Започвам да мисля, че квинтесенцията трябва да се отъждествява със силата, за която говорят физиците – каза Леонардо.

– Това, което Аристотел нарича „енергия“ – уточни монахът, – а ние превеждаме като vis, тоест „сила“. Но така смесвате Аристотел и Платон.

– Аз съм самоук, брат Лука – отговори художникът. – Не се стремя да бъда платоник или аристотелианец. За мен най-важно е да съчетая думите и нещата, да дам име на хилядите явления, които наблюдавам, да намеря правилната терминология, за да ги изразя. Не се придържам към дадена идея, защото принадлежи на Платон или Аристотел. Придържам се към нея само ако се доближава до това, което ми подсказва опитът. Преди няколко години един архитект от Сиена ме запозна със задачата относно Витрувианския човек. Търсеха се неизменните пропорции на човешкото тяло, както правите вие в геометрията. Аз също се опитах да направя графична интерпретация на заданието. Ала след това реших, че подходът е сбъркан. Не биваше да се тръгва от кръга и от квадрата. Трябваше да се вземат реални хора и да се измерят. Така и сторих. Заведох човешки същества в Корте Векия, помолих ги да се съблекат и ги измерих. Изводът беше, че не съществува човек, който е еднакъв с друг човек – някой има по-големи стъпала, друг – по-малка глава, трети е с къси крака и ръце. Не само това, но при един и същ човек размерите са различни според позата, която заема.

Обърна се към фреската си, погледна я отново, без да разбира дали бе наистина сполучлива творба. Това е драмата на всеки човек на изкуството. Беше се потопил в нея до такава степен, беше посветил толкова много време на всеки детайл, че вече не можеше да наблюдава собственото си произведение с безпристрастието, което е необходимо, за да изрази стойностно мнение. Решения, сторили му се революционни, когато ги бе изнамерил с много мислене и премисляне, сега му изглеждаха банални. Затова винаги искаше да разбере мнението на тези, които зас​ таваха пред творбата му за пръв път. Затвори едното си око, вдигна лявата ръка и с показалеца започна да проследява вълните на главите на апостолите, след това се върна назад, проследявайки линията на ръцете. Продължи:

– Така стигнах до заключението, че правя напразни опити, ако искам да изведа херцога на Милано от една геометрична теорема. Квинтесенцията, която формира природата, е това, което наричаме „сила“, назовете я „енергия“ или vis, ако предпочитате, но тя се лее в елементите както вълните във водата, както звуците и светлината във въздуха, както мощта на земетресенията, яростта на бурите. Тя е обуздана в материята, включително в нашите тела, а там, където е по-обуздана, придобива повече мощ. Тя е нещо като желанията у мислещите същества или у животните. Стреми се единствено да се разруши сама и да се завърне към първичния хаос. Ако бъде оставена на свобода, се разпилява бързо. Разпръсква се като вълните, които образува камъкът, хвърлен в някоя локва. Херцогът на Милано се стреми към властта, защото жадува за абсолютна свобода, а веднъж удовлетворено, собственото желание най-накрая е наистина свободно. Свободно да се самоунищожи.

През август херцогът на Милано му подари голямо лозе току до Порта Верчелина. Най-накрая, след петнайсет години, с този дар той му засвидетелства своята признателност и благодарност. На четиресет и пет години за пръв път Леонардо имаше нещо свое, различно от дрехи и книги. Пожела с цялото си сърце дълъг живот на херцога на Милано, надявайки се искрено, че предчувствията му го лъжат.