Тайната библиотека на Леонардо

16

Легна си късно, изморен и неудовлетворен, ала не успя да заспи. На моменти се унасяше, но после мисълта за числата го стряскаше насън. Докато внезапно прозрение не го принуди да стане и да запали лампата.

– Пресвета Дево, как не се сетих по-рано? Деление! Какъв резултат ще даде делението?

Взе отново листа си и започна да изчислява:

– 2034 делено на 1665 прави приблизително едно цяло и двайсет и две, закръглено до стотните! – възкликна на висок глас посред нощ.

Квадратен корен от три върху квадратен корен от две – божествената пропорция на икосаедъра – също дава приблизително едно цяло и двайсет и две. Следователно монахът беше скрил под формата на гатанка ключа към разсъжденията, които развиваше върху черната дъска, започвайки от теоремата на Евклид, която посочваше на картината с показалеца на лявата си ръка. Отношението между диагоналите на двата квад​ рата – построения върху страната на равностранния триъгълник и вписания в същата окръжност, в която бе вписан този триъгълник – беше корен от три делено на корен от две, или приблизително едно цяло и двайсет и две. Това бе и съотношението между диаметрите, а следователно и между радиусите на двете окръжности, в които бяха вписани двата квадрата и от които можеха да се начертаят всички стени на икосаедъра с триъгълник и пергел.

Беше късно през нощта, може би малко преди зазоряване.

Събуди Салаи, каза му веднага да се облече и да пази в коридора на белетажа на херцогския дворец, като – стараейки се да не бъде забелязан в тъмнината на затворената част над портика – наблюдава постоянно от прозореца на отсрещната страна на вътрешния двор вратата на библиотеката, която оттам се виждаше много добре, докато Леонардо не излезе през нея. Ако забележеше, че някой влиза, или ако след три часа не го видеше да се връща, трябваше незабавно да повика Николо Макиавели, отседнал срещу двореца. После му начерта пътя до мястото.

Както обикновено, пред вратата имаше страж, въоръжен със сабя и алебарда.

– Маестро Леонардо! – възкликна мъжът, когато го видя. – Какво дирите тук по това време? Помните ли ме? – Вдигна фенера, който държеше в ръка, за да освети лицето си. – Пиеро Бандинели – добави. – Запознахме се във Флоренция край Палацо Спини.

Разпозна младия неопаган, дето преди месец му беше задал въпроса за Данте близо до моста „Санта Тринита“. И се изчерви, защото веднага се сети за случайната среща с Буонароти и всичко, което последва.

– Вие какво правите тук? – попита той на свой ред.

– Аз съм войник на Джовани Конте, служа на Валентино – отговори Бандинели.

Леонардо му се усмихна, после му показа пропуска си и младежът на мига му отвори вратата на библиотеката. Художникът го помоли след влизането му да я заключи и да не пуска никого вътре, докато не излезе. Каза му, че трябва лично да изпълни неотложна и тайна мисия за херцога. Помоли го също, ако той още не е излязъл при смяната на стражите, да предаде съобщението на следващия, който ще поеме поста.

Бандинели се подчини и Леонардо, веднага щом се озова заключен вътре, се отправи с фенер в ръка към помещението с портрета. Свали книгите от рафта, зад който бе скрит механизмът, и постави фенера от дясната страна. Трептенето на пламъка рисуваше по лицето на францисканския монах от картината ехидна усмивка, която му се стори демонична. Вгледа се в разположението на числата върху осмоъгълниците. Не можеше да каже колко са, но възможните комбинации несъмнено бяха безброй, прекалено много, за да бъде механизмът блокиран лесно от човека, пазещ тайната му. Със сигурност онзи, който го използваше, имаше бърз начин за отваряне на прохода, като например две завъртания надясно и две надолу или нещо подобно, така че устройството да се окаже толкова сложно само за незнаещия ключа за достъп. Надяваше се, че Макиавели не беше боравил с приспособлението преди неговото идване и не бе усложнил задачата.

Не докосна нищо. Извади тефтерчето си и преписа разположението на числата. 54164520 и 03116622, които се пресичаха върху 1 и върху 2. Беше точно, както си мислеше. Всички цифри от комбинацията, които откри, стояха върху два от трите осмоъгълника. Това опростяваше нещата, защото можеше да не вземе под внимание третия осмоъгълник. Не помръдна икосаедъра, но обмисли схемата, която бе възпроизвел в своя тефтер. И така не беше лесно. Особено когато му се струваше, че е много близо до пресъздаването на двете перпендикулярни числови редици, един грешен ход бе достатъчен, за да се наложи да започне всичко отначало.

За времето, което вложи, бързо губеше увереност в знанията си. Частица време след миг, унция по унция, времето се съкращаваше до един-единствен неизмерим момент. Много пъти беше на косъм да се откаже. В такъв случай правеше кратка пауза, чакаше да премине нервната възбуда вътре в него и започваше отново с търпението на византийски майстор на мозаечни творби. През една от тези паузи се опита да се разсее с мисли за Пиеро Бандинели: защо имаше странното усещане, че вече го бе виждал преди онази среща край река Арно? Войник на Джовани Конте. Може би го бе срещал в Милано? Ала изобщо не се сещаше и отново се залови за работа.

Трябваше да сведе икосаедъра до въображаем куб, образуван от шестте стени, разположени срещу центъра на всички пресечни точки между осмоъгълниците. Решението, което бе открил, се застъпваше върху 3 и върху 6, а другите стени на куба бяха два пъти 1 срещу 2. Предугади, че завъртанията при затваряне на двата осмоъгълника са свързани със съотношението 2/3 между двата квадрата в портрета на монаха. Завъртане на хоризонталния осмоъгълник два пъти наляво, после на вертикалния – три пъти нагоре. Това е разковничето. Извърши движенията върху твърдото тяло и най-накрая разбра, че двете серии от цифри, 1665–2034, бяха безпогрешно подредени и се пресичаха върху втората шестица, както в първата схема, която беше начертал. Чу щракване, механичен шум вътре в архимедовото тяло.

„Но и аз съм хитрец като брат Лука – каза си наум в изблик на чувство за триумф. – Много по-голям хит​ рец.“

Хвана дървената етажерка за ръбовете: тя се движеше. Разбра, че трябва да я натисне в долната ѝ част, преди това обаче се налагаше да освободи рафтовете от всички останали книги, наредени върху тях. Етажерката се отваряше навътре и нагоре, въртейки се около хоризонтални шарнири, които най-вероятно бяха разположени на задната ѝ страна, високо и по цялото протежение на най-горния рафт, точно под портрета. Трябваше да се наведе, за да прекрачи прага. Сграбчи фенера, сви се и мина от другата страна, а над главата му надвиснаха лавици.

Имаше малко и схлупено пространство, площадка на спираловидно и много тясно стълбище към подземията. Слезе бавно, като внимаваше да не се изтърколи по прекалено късите стъпала. Стълбите се виеха в цилиндрично помещение с неизмазани стени и сякаш не свършваха. Тъмнината и движещите се сенки по стените наоколо му напомниха сцени от „Ад“ на Данте, примесени с някои негови среднощни кошмари. Кой знае какво дяволско чудовище щеше да открие в края на това „слизане в ада“, триглавия Цербер или слузестия Герион? И какви ли мъртви сенки щеше да срещне в това зловещо царство на нощта? Или пък точно там долу щеше да му се разкрие водното сърце на света...

Когато стълбите свършиха, се озова в дълъг и тесен коридор с цилиндричен свод и влажни стени. Заради витото стълбище бе загубил изцяло ориентация, не можеше да каже дали върви на север, или на юг, или в друга посока. В дъното на мрачния окоп стената отляво беше все така равна, а дясната правеше чупка под прав ъгъл към подземно помещение, преградено с редици с етажерки, огромни, перпендикулярни на посоката, в която той се движеше, затворени с масивни врати от стъкло, тъй че от дясната му страна се откриваше нов коридор между две полици с книги. Зад средната етажерка и след още един коридор, подобен на първия, просторният салон се ширваше сред рафтове, пълни със старинни книги, като в централната част на катед​ рала, състояща се от пет кораба. В средата бе разположена голяма осмоъгълна маса, заобиколена от осем стола от масивно дърво, тапицирани с кожа.

Тайната библиотека на херцога, както беше предположил Макиавели.

Централната зала се стесняваше към дъното в абсида с полукръгла форма, покрита с многоцветен мрамор, в която беше поставен мраморен трон. Над него на свода имаше голяма раковина от гипс, от която перпендикулярно надолу към центъра висеше каменно яйце: декорът за картината на Дева Мария с Младенеца и Федерико да Монтефелтро, нарисувана от Пиеро дела Франческа, която бе видял в двореца и в която беше разпознал младия брат Лука в одеждите на свети Франциск. Зад трона имаше изрисувана картина върху дъска. Приближи се с фенера, за да я разгледа добре. Бичуване. Странно бичуване във великолепна рамка от позлатено дърво. Нямаше съмнение: картина с темперни бои на Пиеро. На стъпалото на подиума, върху който седеше Пилат Понтийски във византийски одежди, съзря надпис: OPVS PETRI DE BVRGO SANCTI SEPVLCRI^[59]. Беше известно, че Пиетро на тоскански е Пиеро.

Сцената се разиграваше в лоджията на модерната сграда, в която бе отседнал Макиавели, на заден план се забелязваше камбанарията на „Сан Доменико“. Беше разделена на две части: отдясно трима души на преден план, които разговаряха помежду си, а отляво бе нарисувана покрита галерия в гръцки стил, в дъното на която, завързан за колона, на чийто връх бе разположена златна статуя, Исус гледаше в очите един от своите мъчители, изобразен с гръб към зрителя и с бич във вдигнатата дясна ръка, готов да го удари. Зад Христос имаше две врати – една отворена и една зат​ ворена. Най-вляво бяха изобразени седнал „византиецът“ Пилат Понтийски, когото веднага забеляза, и още три фигури между Пилат и Спасителя: един старец в полупрофил, другият бичуващ и мъж с турски тюрбан, застанал с гръб към зрителя. Очевидно беше творба, изпълнена с тайни символики, които успя само бег​ ло да долови. Погледна трите фигури на първи план, нарисувани в полукръг като абсида от хора, и мигом разпозна мъжа вляво, носещ византийска шапка: беше Висарион, същият персонаж с разделена на две брада, който бе видял в Арецо в одеждите на Соломон в стенописа „Легендата за истинския кръст“. Стори му се, че му е позната и фигурата по средата: това беше Марсилио Фичино, другият голям философ платоник, макар и на много ранна възраст, когато вероятно Пиеро се бе запознал с него. Беше бос. Не успя обаче да разпознае третия мъж, този отдясно, пищно облечен в син брокат^[60] със златни украшения и дълъг червен драпиран плат, спускащ се от дясното му рамо.

Символиките в картината явно имаха нещо общо с двете паралелни пространства, свързани помежду си: от една страна, Христос, завързан за колоната под златната статуя на римски император, може би Константин, преобразен в слънчево божество, загатваше за Константинопол, попаднал под бича на турците, под безсилния поглед на византийския владетел, по всяка вероятност Йоан VIII Палеолог, когото Пиеро бе виждал по улиците на Флоренция през 1439 година, а от друга страна, трите фигури на първи план намекваха за посвещение в платонизма, подчертано от надписа в долния десен ъгъл на рамката: CONVENERVNT IN VNVM, „събраха се в Единството“, което означаваше Единството от неоплатоничната теология, или обединението между двете църкви – Католическата и Православната, прелюдия към обединението на усилията и стремежите към нов кръстоносен поход. Но Convenerunt in unum adversus Dominum et adversus Christum eius, „и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия Помазаник“^[61], е стих от Псалмите, взет от Деяния на светите Апостоли, и заплашително препращаше към антихристиянски заговор.

Започваше да опознава Пиеро и колкото по-дълбоко навлизаше в неговата „поетика“, толкова повече му се струваше, че разбира брат Лука, който му беше ученик. Приятелят му имаше право: макар и перспективата в тази картина да чертаеше тайнствени знамения и макар светлината да продължаваше да му се струва абстрактна, Пиеро не беше само геометрия. А по всичко личеше, че това е сборното място на неоплатоничес​ ка секта: център за събиране, вероятно и за изучаване на изчезнали книги, но и за тайни срещи и ритуали на посвещаване.

Върна се обратно и започна да разглежда томовете. Имаше странни книги. Видя Asclepius^[62], приписвана от Аврелий Августин на Хермес Трисмегист, De Platone^[63] и De mundo^[64] от Апулей, Oracula Chaldaica^[65], приписвана на Заратустра, произведения за магии и алхимия, астрология и окултни науки. Имаше също екземпляри от трудове, които Висарион беше дарил на библиотеката „Сан Марко“ във Венеция, оставяйки ги на съхранение преди смъртта си на Федерико да Монтефелтро, който очевидно се бе възползвал от възможността да ги препише. Но това по всяка вероятност беше скритата библиотека не на Федерико, а на брат му Отавиано Убалдини дела Карда, „мага на Урбино“, неоплатоника астролог и алхимик, управлявал в сянка тайните дела на херцогството.

После вниманието му грабна един обемист старинен ръкопис с черна корица и голям бял релефен череп. Ето го толкова търсения труд, който не може да бъде сбъркан, зловещ дори на външен вид! Тутакси отвори вратите на етажерката и го взе. Разгърна го: беше византийски ръкопис, но на титулната страница заглавието и авторът бяха изписани на латински: Philo Bisanthius de automatorum fabricatione, или Automatopoietikà от Филон Византийски. Творба от библиотеката на Гемист Плитон, за която Марлиани му бе говорил в Милано. Нямаше съмнение: това беше книгата, открадната от Бартоломео Пиерлеони. Прелисти я. Големи и прецизни илюстрации на механични и други съоръжения от епохата на древността, уред за измерване на налягане, парни машини, сред които и тази, която вече познаваше като машината на Херон, ала нарисувана по-добре в детайли, и удивителен еолипил, свързан със зъбни колела и предавки, огромни арбалети, костюм за гмуркане под вода... Затвори веднага книгата и я пъхна в чантата си, която носеше през рамо.

Откри и другите, за които бе споменал Марлиани – Pneumatica от Филон и Теория на пневматиката от Ктесибий.

Как се бяха озовали в Урбино? Защо крадецът ги беше донесъл тук? Заради кого ги бе откраднал? Сложи в чантата си и тях и продължи да разлиства останалите: Plethon de legibus^[66], книга за законите от Гемист Плитон с неизмерима стойност, и трактат на гръцки без превод на заглавието на латински, но снабден с ценни анатомични рисунки. След това намери още старинни ръкописи от Мистра, имаше и ръкописи с подписите на Леон Батиста Алберти и Пиеро дела Франческа. Приб​ ра в чантата си един том за измерванията на Алберти и един за платоновите тела на Пиеро.

Изведнъж чу глух шум в далечината, който обаче се усилваше от тишината и грохота на ехото. Внезапно се сети за безсмисления диалог отпреди няколко години в „Санта Мария деле Грацие“ в Милано: „Христос е Пиетро“, „Не, Христос е Христос“. „Да, но Пиетро е Пиеро!“, каза си. Ето кой беше и къде бе виждал Пиеро Бандинели. В Рим и Милано най-вероятно го наричаха Пиетро, а във Флоренция – Пиеро. Войник на Джовани Конте, преди на служба при кардинал Асканио Сфорца, сега при Валентино. Вече нямаше брада и бе с къса коса, ала без съмнение това беше войникът, осигурил му лицето на Христос за „Тайната вечеря“. Намираше се във Флоренция по време на кражбата в „Сан Марко“ и в Милано, когато беше убит Бартоломео Пиерлеони. Внезапно усети, че е в опасност. Може би смяната му вече бе свършила и ако наистина се интересуваше от тези ръкописи...

Нямаше време за губене. Грабна няколко книги и ги разпръсна в края на осмоъгълната маса в средата на залата, след това взе две с малък формат и ги постави вертикално върху другите, покри ги със своя широка и мека кърпа, нагласи светлината отпред, така че на отсрещната стена, продължаваща към коридора, откъдето бе дошъл, се очерта сянка, която можеше да бъде взета погрешно за сянката на човек, седнал на масата. Отдалечи се тихо с чантата с трите книги, които издирваше още от Милано, и останалите намерени творби.

Направи го точно навреме. Веднага чу кънтенето на стъпките и отиде да се скрие зад другото крило на етажерката. Видя само как сянката на сабята се издигна зад неговата фалшива сянка. На пръсти, без да вдига шум, се промъкна покрай противоположната стена на тази, край която бе минал на влизане, прекоси страничната част на помещението между етажерките и се върна в окопа с цилиндричен свод, чувайки воя на мъжа и трясъка от книгите, които падаха на пода. Побягна към витата стълба и се заизкачва по нея в тъмнината със сърце в гърлото.

Вече долавяше стъпките зад гърба си, фенерът го следваше и макар и бавно, се приближаваше. Младият войник тичаше подире му нагоре по извитите стъпала, беше малко по-бърз от него. Но Леонардо не ускори темпото. Знаеше, че стълбището е дълго и ако се движеше прекалено енергично по спиралата, щеше да се задъха и да загуби равновесие. Чуваше стъпките и виждаше как светлината почти го настига. В един миг обаче долови шум от тупване и светлината се отдалечи, докато не изчезна напълно. Най-вероятно Пиеро Бандинели беше паднал и Леонардо отново си възвърна преднината. После пак усети, че мъжът е по петите му, накрая все пак стигна до входа на тайния проход и дръпна вратата към себе си. Стъпките отекваха съвсем близо, наведе се и прекрачи прага.

Опитваше се да заключи вратата, ала усети как от другата страна войникът я дърпа силно в обратната посока. Бандинели определено беше по-як от него. Тогава внезапно пусна дръжката и се втурна към изхода на библиотеката. След няколко секунди светлината отново бе зад гърба му. Съдейки по своята сянка, която се скъсяваше, заключи, че мъжът се приближаваше. Ускори крачка, но в просторното помещение преследвачът му беше много по-бърз. Тъкмо бе влязъл в пос​ ледната зала и бе докоснал леко с пръсти дръжката на входната врата, когато усети, че коланът на сабята го закачи отдясно. Той се изви и застана инстинктивно на колене, изтласквайки се напред с лице към пода, за да попречи върхът на оръжието да го прободе в хълбока. Зърна пламъка на фенера до лявото си рамо, докато войникът, все още стискащ в дясната си ръка дръжката на сабята, се опитваше да го бутне с три пръста, за да се завърти.

Беше загубен.

Ала преди да успее да се обърне, чу страшен металически шум и онзи се сгромоляса на гърба му с вик. Какво ли възнамеряваше да прави? Стисна зъби. Затвори очи. Когато ги отвори отново, видя фенера, паднал на пода пред носа му. След това забеляза как пред него се хлъзна и сабята. Тогава се опита с рязко и силно разклащане на раменете да изтласка тялото на мъжа от плещите си, взе фенера и сабята и се изправи.

Изобщо не очакваше да види това, което видя.