Тайната библиотека на Леонардо

Квинтесенцията, същността на елементите, затворена в душата на човешкото тяло, желае неизменно да се върне при своя първоизточник.

И знайте, че това желание е част от тази квинтесенция, спътница на природата.

Човекът е модел на света.

Трябва да науча умножението на корените от учителя Лука.

Из записките на Леонардо да Винчи

Такъв бе животът и в Сфорцинда – съвършения град, проектиран от Филарете, с формата на осмоъгълна звезда и с кула на всеки лъч, вписана в окръжността и в осмоъгълника, със своите бастиони и могъщи стени. Сега той беше под сериозната заплаха на тъмните и агресивни сили на забравата, на първичния хаос, на забвението, както казват тук. Но вече не остана никой, който да се съпротивлява и да се бори докрай като нас. Само Салаи и аз, един монах и една херцогиня без херцогство – никой друг – сме залостени вътре. За щастие, всичко беше добре подготвено. Врагът щеше да приижда отвред, щеше да насочи от всички страни към стените своите ужасяващи артилерийски оръдия...

Живяхме в пламенно време и сега дойдоха да ни го отнемат. Откраднахме огъня от боговете за втори път, затова нашата участ е да бъдем наказани от олимпийските богове. Събудихме се първи от хилядолетната летаргия. И ето ги и тях: идват да откраднат вечния ни сън. Пристигат, но аз ги разбирам. Бедните наивници! Та ние изобилстваме от сънища, ако там е въпросът. И някой вероятно ще може да ги пресъздаде, ала никой никога не ще ги открадне. Сънищата могат да бъдат заразни като пандемиите, но не се крадат. В най-лошия случай потъват в забвение, както казват тук.

Подготвихме греди по цялото протежение на градските стени, разпръснахме железни шипове по земята около рова. Всичко беше готово. Катапултите, бомбардите, спингардите^[2], метателните машини, скорпионите, серпентините^[3]. Наблюдавахме загрижени хоризонта от високите ривелини, от пътеката, обхождаща горната част на крепостните стени. Докато денят ненадейно не настъпи. Сивотата, която се стелеше над отдалечената равнина, този път не беше мъгла, а прах от техните коне.

Погледнах приятелите си в очите и там прочетох същия страх. Да си представиш собствената си смърт, никога не е лесно, нито да мислиш за нея като за завръщане, нито да знаеш, че силата, която ни поддържа живи, жадува за нея като за свое убежище. Обичахме живота и красотата, чувствахме се истински наследници на древните гърци, чиито съчинения преоткривахме. Сега и други отстояват правото си да сънуват същия сън. В добро и в зло ние сме земята на пресечните точки. Идеите и войските, книгите и кралете, думите и народите: на тази земя всичко отминава, а ние не сме нищо друго освен точка на пресичане и кръстопът. Трябва винаги да държим очите си широко отворени и ума си – буден, ако искаме да извлечем енергия от този хаотичен вихър от течения, за да полетим отново.

Имах възможност да използвам удобни и лесни за носене бомбарди, с които да изстрелям буря от залпове, добре наточени хладни оръжия за нападение и защита, катапулти, метателни съоръжения, балисти и други машини с възхитително действие. За няколко часа обградиха цялата Сфорцинда на безопасно разстояние, извън обсег. После приближиха своите артилерийски оръдия и започнаха да обстрелват стените, за да проверят кои са местата с най-малка съпротива. От крепостните кули отвърнахме с радиалните оръдия, изобретени от мен: това е едрокалибрена картечница, която изстрелва откоси топчета с обхват от шейсет градуса във всяка посока, тези метални топчета се отварят във въздуха и разпръскват навред градушка от дребни снаряди... опустошително оръдие.

След два дни обстрел с топове и катапулти, направиха опит за първи щурм с тараните и стълбите. Щом се приближиха до стените ни, железните шипове, които бяхме пръснали навсякъде, проникнаха в подметките им и нараниха стъпалата им. Вторите им редици успяха да стигнат по-напред, затова наводнихме рововете и обсадните им машини затънаха. Под нашите изстрели те напълниха каналите с пръст – действие, което продължи още два дни. Онези, които на третия ден се добраха до стените на града, опряха стълбите на парапетите, без да забелязват скритите греди във вдлъбнатината под назъбените стени. Посредством оси, които ги свързваха през дупките с лост във вътрешността на стените, гредите оттласкваха стълбите и те падаха назад.

Първото нападение беше отблъснато.

Тогава враговете започнаха да насочват обстрелите към западната страна на стените, където зидът като че ли бе на път да поддаде. Успяха да го пробият след още няколко дни оръдейна стрелба и да направят отвор, в неведение за капана. Втурнаха се отново да атакуват като хаотична и разярена тълпа. Видяха как от отвора излизат и произвеждат оръдейни изстрели въртящите се танкове, монтирани на самоходни машини, навити на пружини, които се въртяха и стреляха автоматично до изчерпване на снарядите. Веднага след тях тръгнаха бойните колесници със сърпове, теглени от коне без конници, с механизъм, който завърташе огромните сърпове около прасците на враговете, сечейки краката и разпарчетосвайки телата на падналите в боя.

Виковете на болка бяха силни, а сечта – ужасяваща. Тъмните сили отстъпваха оттатък своите отбранителни линии, оставяйки на бойното поле десетки мъртви и ранени със срязани крака, чиято бавна агония беше мъчение дори за нас. Но те вече бяха направили пробив и не можехме да се съпротивляваме още дълго. Повиках Салаи, също и монаха и херцогинята без херцогство, казах им да се приготвят, както беше по план, да се облекат с дебели дрехи и да дойдат при мен възможно най-бързо на върха на камбанарията на църквата „Сан Готардо “, където бяха подготвени машините, с които да избягаме. Бяхме там и четиримата, когато чухме фанфарите и виковете на последната атака. Сфорцинда беше загубена, но ние вече провирахме телата си в машината, поставяхме ръце върху дръжката и крака в стремената.

Живяхме в пламенно време, ала настъпи часът да напуснем бойното поле.

Тръгваме си след достойна капитулация, с високо вдигнати глави и без съжаление. Направихме това, което беше по силите ни, останахме на своето място до края, макар да знаехме, че всичко бе загубено. Получиха Сфорцинда, но не и нас. Хвърлихме се в празното пространство с огромните разперени и стабилни крила от восъчно платно и се понесохме плавно над главите на нападателите. Виждахме ги под нас съвсем мънички и всички гледаха нагоре ужасени. Вятърът ни държеше във въздуха и започвахме да бутаме с ръце, крака и чела лостовете, за да размахаме крила с все сила и да наберем отново височина, щом вземехме да се снижаваме. Как се учудиха, когато разбраха, че тези, които намалиха наполовина редиците им, бяха четирима! Каква безпомощна завист изпитаха, като ни съзряха да летим над покривите и да изчезваме в облаците...

Никой не може да избяга от забвението, но ние ще се съпротивляваме, колкото е възможно.

По едно време видяхме херцогинята без херцогство да свива на юг. „Къде отивате, синьора? – извиках ѝ аз. – Върнете се!“ Гледах я как изчезва в посока към слънцето и разбрах. За нея нямаше никакъв смисъл да се съпротивлява на тъмните сили дори отвъд пределите на живота. За нея, където и да се намира, важното беше да си потърси някакво херцогство, на което да бъде херцогиня... После, потрепервайки, забелязах, че Салаи се приближи твърде много до слънцето, восъкът на крилата му се разтопи, могъщите крила се разкъсаха и той се сгромоляса.

„Салаи! – извиках колкото ми глас държеше. – Салаи!“