Тайната библиотека на Леонардо

3

Беше един от онези дни, които се забравят бързо, защото е известно, че мъглата е най-добрата приятелка на забравата, както всъщност и на негодниците и глупаците. Затова, когато имаше гъста мъгла в Милано, всички стояха заключени вкъщи. Или пък отиваха на работа по най-краткия път, затваряха се и повече не излизаха навън. Салаи бе отворил прозорците, за да прогони лепкавите миризми от лепилата, разтворителите, развалените яйца за мазните темперни бои, които се смесваха с дъха му. Беше се показал на двора да вземе въздух, но още щом в сивотата на площадката видя как се олюлява черният силует на мъж с качулка, изкрещя и веднага затвори.

Силните удари на чукчето на вратата го стреснаха. Затъкна нож в пояса на гърба си, преди да слезе да отвори. Мъжът с качулката откри лицето си пред него. Беше францискански монах на не повече от петдесетина години, с широка сива одежда, чиста и от хубав плат, имаше кръгло и привидно добродушно лице, но много остър поглед.

Салаи въздъхна от облекчение.

– Вкъщи ли е месер Леонардо? – попита свещеникът. – Казвам се Лука, брат Лука Пачоли.

Салаи му направи знак да влезе и го изчака да тръгне пръв, за да не види ножа и да не си въобрази странни неща. Погрижи се да затвори вратата след себе си.

– Да, разбрах кой сте. Той ми е говорил много за вас... Аз съм Джан Джакомо, неговият чирак. Не, учителят не си е вкъщи, но не би трябвало да закъснее прекалено. Ако искате да го изчакате тук, моля, заповядайте...

Монахът се качи бавно по стълбите и изведнъж се озова във „фабриката“. Щом влезе, макар да усети застоялия въздух, за миг остана смаян от това, което видя. Тя представляваше грамадно помещение, вероятно една от приемните в сградата, която дълго време беше резиденция на херцозите при управлението на фамилията Висконти. Но вътре имаше какво ли не и би било много трудно човек да си представи събитията, за които е била използвана тази просторна стая: празненствата, танците, тържествените церемонии. Напомняше по-скоро за първичния хаос, или – както винаги си я беше представял – за работилницата на някой магьосник.

Едната от дългите стени бе покрита със стари византийски фрески, но рисунките вече не се различаваха, бяха напълно опушени. В средата имаше огромна камина със запален огън, а до нея към същия комин беше свързана голяма пещ за топене на бронз. Пейки и странни макари бяха опрени на стената, където се бе намерило място. Другата стена беше измазана наскоро, а в централната ѝ част, останала свободна, се виждаха по всяка вероятност опити за рисуване на фреска, безразборно изобразени тела и лица на хора, ръце, вдигнали чаши за вино, блюдо с маринована в портокал змиорка, която изглеждаше истинска. На етажерката, стигаща чак до тавана, вдясно от фреската, бяха струпани всякакви неща: книги, буркани с различни пигменти и материали, черепи и доста човешки кости, череп на кон, а в една голяма стъклена кутия – човешка глава, съхранена в спиртен разтвор. Вляво от рисунките стоеше подвижно скеле на колела с интересен механизъм по средата, който брат Лука заключи, че би трябвало да служи за повдигане и спускане на платформата на желаната височина, и го намери за много находчиво решение.

В средата на стаята имаше три големи маси, триножници и безброй платна, странни машини, архимедови винтове, столове, макари, дървен кон с рамка от калай, мехове, нещо, наподобяващо крило на прилеп, задвижвано с лост, листове хартия, картони, дървен модел на купол и много други предмети, върху които вниманието му не успя да се фокусира. При влизането първата от трите големи маси му заприлича на маса за дисекции с чистия и празен мраморен плот, върху който бяха сложени само два легена и дървен сандък с триони и хирургични ножове с различна форма. Втората бе като маса на ковач или дърводелец и върху нея имаше зъбни колела, зъбци, всякакъв вид пружини, решетъчни механизми, ъглови тръби, скрипци, полусводове с греди, ръчки, тръбички, въжета, винтове, лостове, метални пръстени и разни инструменти, разпръснати навсякъде. Върху третата маса бяха натрупани рисунки и най-накрая, всички предмети, които се очаква да бъдат намерени в работилницата на един художник: хаванчета и чукчета, котлончета, тенджери, буркани с прах, треви, черупки от яйца, всякакви видове масла.

– Нашата „фабрика“... – каза Джан Джакомо с гордост.

Брат Лука се закова пред един триножник, върху който се издигаше дървена дъска, висока повече от човешки ръст, приблизително три лакътя. Спря съвсем ненадейно пред нея и красотата на това, което съзираше, сякаш го бе парализирала. Измъкна от джоба си скъпоценните очила с рогова рамка, които си беше купил от Венеция. Четири човешки фигури: две жени и две деца, на фона се виждаха скални колони, носещи голям каменен свод – вид естествена архитектура, катедрала от пясъчник, храм, построен от постоянството на природата специално за ознаменуване на събитието. Да, но кое събитие? Фигурата в средата без съмнение беше Дева Мария. Красива, с приведена глава и притворени очи, с полуразтворени обятия в покровителствен жест, напомнящ му за Мадоната, която неговият учител Пиеро дела Франческа бе нарисувал в родния град на двамата, Борго Сансеполкро, за конгрегацията „Мизерикордия“: разгърнатата пелерина, падаща от височината на раменете ѝ, изразяваше закрила за хората, които почти бяха увити в нея и сред които маестро Пиеро беше изобразил и самия себе си.

В творбата на маестро Леонардо всъщност ръцете разказваха историята. Бяха прекрасни. Ръцете на Дева Мария се спускаха над двете деца, сякаш щеше да ги обхване заедно в една прегръдка. А коя беше другата жена? Млада и чувствена, тя бе коленичила пред Мария, но тъй като беше извила леко врата си, като че гледаше точно към брат Лука и му показваше едно от децата в картината. Той проследи с поглед пръста, сочещ детето до Богородица, което, паднало на колене и със сключени ръце, гледаше пред себе си другото, застанало до мистериозната жена. Едното, изобразено на преден план, бе вдигнало ръка и благославяше момчето срещу себе си и с това завършваше кръгът от ръце и жестове. Едното от двете сигурно беше Исус, а другото – Йоан Кръстител. Да, ала кой бе единият и кой другият? Вероятно Христос беше детето под наметалото на Мария, но пък другото го благославяше. А по-младата жена, която не беше майката, вероятно изобщо не бе жена. Ангел ли беше? Или навярно... Не, не можеше да бъде. Сети се за андрогина от диалога „Пир“ на Платон, завършеното и съвършено същество, първоначалното единство на мъжа и жената. Може би Леонардо е искал да възхвали благочестивата философия на Марсилио Фичино и на флорентинските нео​ платоници?

– Не я одобриха – каза Джан Джакомо, прекъсвайки мислите му. – Беше предназначена за църквата „Сан Франческо Гранде“... – додаде той.

– Там, където съм отседнал временно – отвърна Лука. – И защо не я одобриха?

– Никой не знае какво изобразява и се съмняват, че е еретична.

– Маестро Леонардо неоплатоник ли е?

– Нео какво? Не, какво общо има това? Съмняват се, че е от Ордена на Адемео.

– На кого?

– Не, може би на Амедео... Да, на Амедео, на един францискански монах, починал преди време, някой си Амедео... Мендеш да Силва, португалец, който умрял тук, в Милано, преди петнайсетина години... Майка ми му беше много предана последователка... Този монах Амедео е бил хипогалактик... не, апоплектик...

– Апокалиптик.

– Да, точно... Изглежда, монасите са открили в картината нещо, което може да напомня за идеите на този апо...

– ...калиптик.

– Именно. Открили са идеите на този калиптик и не са приели картината. Обясниха ми, че тя иска да каже, че юдеите и християните са едно и също нещо, религии близнаци. Не разбрах много какъв е проблемът. Картината поставя на една плоскост Христос и свети Йоан Кръстител, тоест християнството и юдаизма... В случая не виждам нищо странно, защото майката на моя учител е юдейка...

Брат Лука замалко не получи удар.

– Наистина ли? Откъде знаеш?

– Тя беше тук... Дойде, за да умре тук. Катерина... Запознах се с нея. Знаете ли, че учителят ми е незаконородено дете?

– Честно казано, не знам нищо за него. Поне не и допреди няколко минути.

– Баща му сер Пиеро е флорентински нотариус. Женил се е три или четири пъти, но учителят ми е роден преди първия брак на баща си, който не можел да се ожени за майка му. И защо? Много просто: майка му била юдейка. Славянска еврейка, ако съдим по външния ѝ вид.

– Тя ли ти каза?

– Не, тя беше много мълчалива жена. Пък и вече много болна, когато дойде. Но се разбираше...

– Празнуваше ли събота?

– Не, само че какво значи това? Вероятно е била покръстена юдейка.

– Какво те кара да смяташ, че е била такава?

– Ако не е била, защо баща му не се е оженил за нея?

Джан Джакомо изобщо не изглеждаше здравомислещо същество и брат Лука не знаеше какво да мисли.

– Навярно просто защото е била селянка – отвърна той.

– А как оценявате факта, че след смъртта на майка си моят учител си беше пуснал брада, според вас бедняк ли е, или юдей? Наполовина евреин, наполовина тосканец, съчетание от прокълнати раси – каза момчето, избухвайки в смях. После, като видя, че събеседникът му не изглеждаше да намира това за много забавно, отново стана сериозен. – Катерина дойде да умре тук. Бедната му майка! Дойде преди три години и след по-малко от година си отиде. Колко много го обичаше! Бяха ѝ отнели сина на петгодишна възраст. И тъй като баща му сер Пиеро, виден нотариус, не можел да се ожени за нея, ѝ намерил съпруг марионетка, Акатабрига^[7]. Представете си какъв би могъл да бъде човек, когото всички наричали така. Името казва всичко, нали? Сигурно е бил насилник този Акатабрига. Мисля, че моят учител е преживял много като малък...

– Той ли ти разказа?

Всъщност брат Лука започваше да се отегчава от дързостта на момчето и от факта, че разправяше всички тези истории за своя учител на човек, с когото едва се беше запознал, на един напълно непознат.

– Не, сам стигнах до този извод – отвърна чиракът, – защото е по-непорочен и от девиците, които рисува, защото не спира да ми повтаря: „Внимавай, внимавай с похотливостта“, защото изглежда, че има ужасяваща представа за съвкупленията, страхува се повече от разврата, отколкото от това да бъде подложен на мъчение, обича труповете и изпитва ужас от жените. Такъв човек не е много нормален. Насилвали са го като малък, нали? Няма друго обяснение...

– Или пък е толкова духовен, толкова обзет от своята жажда за знание...

– Но никога няма да има деца.

– И го казваш на францискански монах? Понякога, особено в наше време, е по-добре да сътворяваш мъдрост, отколкото да сътворяваш тела.

Брат Лука се опита да смени темата. Видя точно пред спорната картина един триножник, на който имаше бяло платно със същите размери. На него беше скицирана същата композиция. Попита Джан Джакомо защо я прерисуват и момчето му отговори, че са намерили клиент за картина върху платно. Монахът прибра очилата в джоба си.

– Той, маестро Леонардо, в тази зала ли работи? – попита.

– Не, почти винаги се затваря в ателието си – отвърна чиракът. – Ако желаете да го изчакате там, ще ви заведа.

Пачоли се съгласи.

– Тогава заповядайте, насам.

Джан Джакомо се отправи към дъното на залата и монахът го последва.

– Той предпочита да работи в малки пространства. Казва, че това му помага да се съсредоточи.

Влязоха в малка стая, подредена и обзаведена с чувство за мярка. В дъното имаше бюро, зад което забеляза два сандъка под прозореца. Отпред стоеше само един триножник, на който бе поставена вече грундирана дъска, но върху нея още не беше нарисувано нищо. Единствено бюрото бе малко разхвърляно, имаше книги и листове, натрупани навсякъде, ала това беше нормален безпорядък за писалище на учен, кипящ от работа. Стана му приятно, като видя отворена своята книга „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“, а до нея – лист с чертежи на петоъгълник и редица неразбираеми изчисления в полето.

– Ако искате, заповядайте на масата – каза момчето. – Учителят ми е доста непредвидим. Работи върху „Тайната вечеря“ в „Санта Мария деле Грацие“. Понякога излиза от къщи сутринта, ходи при доминиканците и остава там да рисува цял ден, дори забравя да яде. Друг път отива, рисува малко и се прибира веднага. Понякога пък прекарва около час в размишления върху творбата си и после дни наред не докосва фреската. Ако му кажеш да побърза, ти отговаря, че голяма част от работата на един художник се извършва в ума, а не с ръката. Да, но клиентите се ядосват... Заповядайте, аз ще бъда оттатък. Повикайте ме, ако се нуждаете от нещо.

Чиракът си отиде и брат Лука, останал сам в ателието, не седна веднага, а заобиколи писалището, за да хвърли един поглед на сандъците, които бяха отворени и доколкото виждаше, пълни с книги. После се вгледа по-добре. Само в единия от тях имаше неопределен брой томове, в другия бяха тетрадките на маестрото. Взе една и започна да я разлиства. Рисунки и записки. Записки и рисунки. Схеми на машини, пейзажи, човешки лица. Анатомични рисунки. Разбра, че и рисунките бяха записки. Пребърка джоба си, но не намери това, което търсеше. „Как го е направил?“, запита се той. На масата видя лупа и я взе, за да почете. Текстът беше написан огледално, вървеше от дясно наляво. Ето как постъпва един левичар, за да не изцапа страницата, на която пише.

Вниманието му обаче беше привлечено от лист, който зърна на другия край на масата: рисунка на мъж с крака, които бяха едновременно изпънати и разтворени, и ръце, широко разперени перпендикулярно на тялото и в същото време вдигнати, като върховете на пръстите бяха на височината на върха на главата. Мъжът бе вписан в кръг и в квадрат. Разбра, че това бе Витрувианският човек. Но не беше очертан както трябва, или поне както си мислеше, че трябва: кръгът и квадратът нямаха общ център, както той обясняваше на своите ученици. Квадратът следва да бъде вписан в кръга, а центърът на човека трябва да е пъпът и в двете фигури. В противен случай не е в сила геометричното съвършенство на божествената рисунка. Леонардо обаче беше нарисувал кръга – божествения символ – около пъпа, а квадрата – земната фигура – с център гениталиите. Объркал се е. Със сигурност се е объркал. Витрувий изобщо не споменава гениталиите, а съвършената геометрия, на която трябва да се основава красотата и която отразява музикалния ред на сферите, с тази рисунка отиваше по дяволите. Все едно да разделиш неизменно физическия елемент с център инструментите на похотливостта от духовния елемент – кръга – с център пъпа. Как така?

Или пък... Да, да, беше го преправил в своята килия, за да докаже това, което тази рисунка, изглежда, му разкриваше. Може би отношението между страната на квадрата с център гениталиите и радиуса на кръга, очертан около пъпа, беше... Да, радиусът трябваше да бъде средно пропорционален на страната на квадрата и дължината на самата страна минус радиуса: божествената пропорция, средното съотношение между цялото и останалата част, отсечката от сегмента, която се отнася към по-малката, както цялото към нея. Пропорцията, самоповтаряща се до безкрайност, ключова за самия самоповтарящ се механизъм на живота; тази, върху която се простира до безкрай цялата редица на Фибоначи, златното отношение между диагонала и страната на петоъгълника, за която Платон приема, че многостенът с дванайсет петоъгълни стени – додекаедърът – е основен атом на живота, символ на квинтесенцията, духът на света, spiritus mundi...

Остана смутен от това, което бе видял, ала продължи да разлиства тетрадката, още я държеше в ръцете си. Забеляза едно малко огледало на масата и реши да си послужи с него, за да провери дали ще може да прочете някои записки. Но тази, на която беше отворил, не гласеше нищо важно. Разказваше за някой си Салаи. Някой си Салаи, който крадеше... „А, ето! – каза си той и прочете: – Крадец, лъжец, твърдоглавец, лакомник.“ Камбаните на близката камбанария на „Сан Готардо“ прекъснаха тези нападки. Остави тетрадката в сандъка, разкайвайки се, че бе направил нещо, което не биваше да прави, макар че беше действал, подтикнат от доброжелателно, а не от злонамерено любопитство. Бе дошъл да се запознае с маестрото, който, както изглеждаше, желаеше присъствието му в Милано. Имаше време, щеше да мине пак утре. Сега трябваше да се връща в „Сан Франческо Гранде“.

Излезе от ателието и извика:

– Салаи!

– Откъде знаете, че... – поде момчето.

– Че се казваш Салаи ли? Разбрах по това, че незнайно как, ми отмъкна очилата от джоба.

– Аз? Не, защо да го правя? Сигурен ли сте, че бяха у вас?

– Ти сам се увери, когато гледах картината „Мадоната на скалите“.

– Може да са паднали от джоба ви. Нека да видим.

Брат Лука с удоволствие се съгласи на този фарс, надявайки се, че чиракът, макар и без да признава, че му беше откраднал очилата, ще ги измъкне поне за да се защити от обвинението в кражба. Така и стана. Не след дълго, като се престори, че претърсва място, откъдето монахът изобщо не бе минавал, момчето каза, че ги е намерило.

– Предай на маестро Леонардо, че съм идвал и че ако иска, може да ме открие в „Сан Франческо Гранде“. Не дойде ли, пак ще намина и ако не го намеря, ще ида при доминиканците и ще ги помоля да ме пуснат. Разбра ли? Помниш ли как се казвам?

– Лука Пачоли, как да не помня?

Монахът слезе по стълбите. Не знаеше дали момчето е лакомо, но със сигурност беше крадец, лъжец и твърдоглавец. И бе убеден, че от всички неща, които му беше разказало за своя учител, няма нищо вярно.

068 в „Хрониката“

061 в Библията

119 в „Аритметиката “ на учителя Лука

248

Помоли учителя Стефано Капони, който живее при рибарника, да ти даде „De ponderibus“^[8] на Евклид. Относно силата „De moto “[9] от Алберт Парво Саксонски и „Commento“[10] от Алберт Велики относно книгите по физика на Аристотел – „De coelo et mundo“[11]. Алгебрата на фамилията Марлиани, написана от Марлиани-баща. Помоли учителя по смятане да ти покаже как се изчислява лицето на триъгълник, а учителя Фацио да ти даде книгата за пропорциите на Ал-Кинди.

Абак[12]

Плиний

„De re militari“[13]

„ Deca prima "[14]

„ Deca terza“

Гуидоне[15]

„Morgante“[16]

Епистоларните творби на Овидий

Епистоларните творби на Филелфо

„Spera“[17]

„Facetie“[18]от Поджо

„ Vita de’ filosafi “[19]

Псалми

„De immortalità d’anima “[20]

Баржа

„Driadeo“^[21]

Петрарка

O Moro io moro se non amori di tua moralità mia vita amara.^[22]

Въглен

Креда

Пера

Восък

Намери череп

Горчица

Ботуши

Ръкавици

Гребен

Кърпи за лице

Снабди се с „Perspectiva “^[23], „De ponderibus“ и „De coelo et mundo “ от Биаджо Пелакани. Математиката на Витело в библиотеката в Павия. От месер Фацио Кардано книгите на Джовани Таверна. Снабди се с изобретенията на Херон и Филон и с книгите за водата, Евклид на достъпен език и абака на Сасето.

Черен флорентински кон на месер Мариоло, голям кон, има хубава шия и много красива глава. Бялата кранта на соколаря има хубави задни крака: стои на Порта Комазина.

Вчера на вечеря у Галеацо Сансеверино. Салаи яде за двама, върши бели за четирима. Чупи три купи, разлива вино по покривката, после идва да се храни с важните гости.

Крадец, лъжец, твърдоглавец, лакомник.