Тайната библиотека на Леонардо

18

Когато се върна във Флоренция, брат Лука го посрещна сърдечно в „Санта Кроче“ и му предаде писмо от Галерани. Беше тръгнало от Милано през 1501 година, но мона Чечилия, тъй като вече нямаше новини за тях, го бе изпратила във Венеция в манастира „Фрари“, надписано с името на францисканския математик, за да го предаде на приятеля си. Монахът го бе получил година по-късно в Болоня, където често ходеше заради своите лекции, от един венециански събрат, минаващ през града. После Леонардо беше изчезнал, затова стигна до него чак сега, с две години закъснение.

Той разказа на монаха почти всичките си приключения като част от свитата на Валентино, но не и за тайната библиотека на херцог Федерико и за приключването на неговото разследване на убийството в Милано. Каза му, че беше намерил портрета с додекаедъра и икосаедъра, и брат Лука го погледна разтревожено, или поне така му се стори. Ала Леонардо бързаше да се върне във временното си жилище и да прочете кореспонденцията, дошла от Милано. Затова прекъсна разговора, извини се, че е много изморен, взе все още запечатаното писмо и се прибра в „Сантисима Анунциата“.

Мона Чечилия пишеше, че се върнала в своя град, когато положението се нормализирало. Всъщност живеела в Каругате и рядко прескачала до Милано, защото беше майка на син от рода Сфорца и имотите ѝ там били конфискувани, но тя и съпругът ѝ живеели що-годе добре, макар и да не се ползвали съвсем с благоволението на новите френски владетели. Добавяше, че е родила четвърти син в края на септември 1500 година. Леонардо изчисли времето много пъти и стигаше все до един и същ резултат: те се срещнаха в Мантуа през януари, следователно бяха минали точно девет месеца до раждането. Ала мона Чечилия ни най-малко не загатваше, че това може да е негов син. Представяше го като дете от нейния съпруг.

После разказваше за събитията в Милано, например за месер Фацио Кардано, който след бягството се бе сдобил със син от любовницата си в Павия, когото бе кръстил Джироламо, както и за други общи познати, макар по думите ѝ Милано да не беше вече същият... По-нататък се връщаше на случилото се в Мантуа, без да прави никакъв намек за тяхната грешка . Разказваше, че когато Леонардо заминал, от фамилията Гонзага намерили в стаята му ескиз на една разрошена жена^[69], останал след това при тях. Съпругът ѝ казал, че съзира в тази жена голяма прилика с нея, и се запитал дали Леонардо случайно не е тайно влюбен. Тогава, за да потуши ревността му, тя му споменала за слуховете, които се носели за хомосексуалността на художника (както в края на краищата за всички артисти и техните чираци, то се знае). Безпокойството на съпруга ѝ стихнало, но после и Изабела д’Есте заявила, според нея с язвителна нотка, че в тази разрошена дама вижда именно Чечилия – естествено, леко идеализирана и с развени от вятъра коси, ала за нея нямало никакво съмнение. А Чечилия била обзета от дълбока тъга, докато се опитвала да се защити. Тъй като трябвало да отхвърля всяка догадка, самата тя се борела с най-силното си желание: да ѝ подарят този портрет, макар и незавършен. Но беше сигурна, че Изабела д’Есте го задържала за себе си, та да я накаже за това, че не е признала греха си. В края на писмото си приятелката му го канеше отново в Милано, за да си върнат хубавите времена, защото там вече не били нито той, нито Донино, нито останалите и тя страдала от носталгия.

От очите на Леонардо бликнаха сълзи и му се прииска да замине незабавно за Милано. Започна да рисува „Леда и лебедът“ – Леда, гола, с четиримата ѝ синове: четири, колкото са и синовете на Чечилия. Полидевк и Клитемнестра, Елена и Кастор, излезли от двете яйца, които се разтваряха пред нея. Това беше по-скоро възхвала на раждащия се живот, отколкото на ероса. Който и да бе бащата – херцог на Милано, граф от провинцията или обикновен художник, – ставаше дума за Зевс или за Фаетон, или за Духа на света, въплътен в лебед съблазнител. „Лебед“ на флорентински е cecero, още една загадъчна алюзия за Чечилия, както galè, „хермелин“ на гръцки, препращаше към фамилията ѝ Галерани. Леда е езическата или християнската, или просто човешката загадка на въплътяването, на живота, който, жадуващ за собствената си разруха, преди да се разтвори в първичния хаос, се повтаря в потенциално безконечен цикъл, умира и се ражда отново във вечна метаморфна игра на завръщане и промяна. Но какво ще дири той в Милано? Беше ясно, че независимо от кого бе последният син на Чечилия, тя благоразумно беше решила да го припише на съпруга, който я издържаше.

По-късно отново баща му сер Пиеро му осигури поръчка. Един богат търговец на коприна, който беше негов важен клиент, Франческо дел Джокондо, навремето снабдител на Медичите, останал вдовец, се бе оженил повторно за двайсет и четири годишната мона Лиза Герардини, която наскоро му бе родила две деца. След двете раждания с кратък промеждутък във времето мона Лиза дел Джокондо изпадаше в мрачни настроения. Преди да я нарисува, Леонардо се опитваше да я развесели, като ѝ разказваше забавни истории или като ѝ свиреше на лютня. Единственото, което успяваше да изтръгне от младата жена, беше привидно ведра усмивка, в която все още се долавяха следи от дълбоката мъка. Помисли си да направи портрета, изобразявайки зад нея пейзаж, преминал през същите страдания – на пръв поглед спокоен, но белязан от всевъзможните терзания през геоложките ери, от ерозията вследствие на водите и ветровете, от продължителното действие на силите на природата, които ровят и дълбаят, разрушават и отново заздравяват. Щеше да представлява сбор от всички пейзажи през неговия живот: във фона – Ломбардските Алпи, Карсо, ледниците и алпийските езера, а на преден план – завоите на река Арно при Арецо и мостът, прикрепен към две скали, в Ромито. Помисли си го, но не го направи. Скицира го, ала не го доведе докрай. Първо трябваше той също да достигне до привидното и временно спокойствие, което бележи завършека на всеки древен конфликт, умиротворението, нетрайното и преходно равновесие между противоречивата стихия от жизнени импулси и терзанието от застоя и окончателната разруха.

По това време беше препоръчано осъществяването на една идея в Републиката, за която самият Леонардо бе говорил с Макиавели в Имола: за да отслабят Пиза и да я превърнат отново във флорентинско владение, трябваше да се отбие река Арно, така че да бъде плавателна от Флоренция до Тиренско море, без да минава през територията на Пиза. Идея, която Макиавели сметна за несъмнено гениална, макар и твърде амбициозна. Древните римляни са били в състояние да отклоняват течението на реките, което наред с други неща е представлявало истинско предизвикателство за класическия свят. Леонардо бе изследвал системата от шлюзове, използвани в канализацията на Милано, и чувстваше, че е на необходимата висота, за да се заеме със задачата. Но в крайна сметка не беше ангажиран пряко в строителните работи, поверени на други и ограничени до защитна канализация по границата между двете територии. Недобре изпълненият, макар и по-лек, проект доведе до катастрофално наводнение, нанесло много повече щети на флорентинците, отколкото на жителите на Пиза.

На 18 август същата година почина папата. Както се очакваше, от болки в стомаха. Седмица по-рано беше отишъл със сина си Чезаре на вечеря при кардинал Да Корнето. След вечерята всички се почувствали зле, включително и Валентино, но само баща му почина. Дизентерия? Малария? Отрова? Беше факт, че въоръжените войници на фамилиите Колона и Орсини сега плячкосваха имотите на Борджиите. Херцогът на Романя беше болен. Новият папа, Пиколомини, приел, естествено, името Пий III, почина на свой ред два месеца по-късно, а следващият – Джулиано дела Ровере, който щеше да се възкачи на престола с името Юлий II, щеше да се окаже най-големият враг на Борджиите. Валентино бе арестуван два пъти, втория път от испанците, които накрая го отведоха в Медина дел Кампо, за да изгние в затвора. Девизът му беше „Или Чезаре, или нищо“, но се злословеше, че се бе случило и едното, и другото. Неговата Романя се разпадна след по-малко от година. В Урбино се върна Гуидобалдо, а в Римини – Пандолфо Малатеста, който после предаде града на венецианците. Държава, която се роди и умря, преди да навърши три години.

На 28 декември почина и Пиеро деи Медичи – флорентинският кондотиер, с когото Леонардо се беше запознал в Милано и комуто бе останал приятел до онази последна среща в Южна Тоскана. Беше се удавил в река Гариляно, докато отстъпвал под натиска на испанците на Гонсало де Кордоба. С надеждата, че бързо ще стигне до Гаета, бе натоварил оръжия на една лека лодка, която се преобърнала под прекомерната тежест. Трупът му беше погребан в абатството „Касино“.

От Борджиите във Ферара оставаше Лукреция, тя на свой ред давеше семейните неприятности в живот, изпълнен с извънмерни страсти. Говореше се, че била любовница на Пиетро Бембо, след това на Франчес​ ко Гонзага – съпруга на Изабела д’Есте. Поне така маркизата, която сега имаше за какво друго да мисли, окончателно бе спряла да тормози Леонардо заради онзи благословен портрет в профил.

Леонардо все още обмисляше да замине за Милано, ала след смъртта на Пиеро деи Медичи, която го освобождаваше от всякакво подозрение за сътрудничество, най-накрая имаше новини от Републиката. Един ден при него дойде Агостино Веспучи от името на Николо Макиавели, комуто беше близък сътрудник във флорентинската канцелария. Агостино му предаде, че секретарят, с когото се бе запознал в Урбино, планувал за него нов художествен проект, който се изразяваше в това да нарисува битката при Ангиари – една победа на Флоренция над Милано през 1440 година – върху огромната източна стена на Залата на Великия съвет в Палацо Векио. Отново фреска, но темата за битката го провокираше: това бе най-подходящата възможност да се опита да приложи всички нови знания, както си беше мислил в Арецо, докато разглеждаше фреските на Пиеро. Макар и в плен на вълнението, той прие.

През януари, тъй като скулптурата „Давид“ на Микеланджело бе готова, Леонардо стана част от комисията, натоварена да определи местоположението ѝ. Повечето предлагаха да бъде пред входа на двореца на Синьорията – нов символ на Републиката, която бе прогонила гиганта Медичи и бележеше напредък, горда от себе си. Леонардо беше от онези, които искаха статуята да се постави в близката Лоджия, под предлог да я предпази от неблагоприятните атмосферни влияния, всъщност с намерението да я скрие от обществото. Не толкова за да си отмъсти за дързостта на скулптора спрямо него, а защото не приемаше идеологическите мотиви, на които колосът бе израз: прогонването на фамилията Медичи според него не беше довело до големи предимства за Флоренция. Но понеже щеше да бъде изложена на такова видимо място, той също така упорстваше и настояваше, и този път наистина напук, че трябва да се покрият поне гениталиите с размери, доста под нормалните, за да бъдат защитени флорентинските синьори, които можеха с право да възнегодуват. И успя: гениталиите на Давид бяха покрити с венец от листа от позлатена мед.

На 9 юли, вторник, 1504-та почина баща му, сер Пиеро ди Антонио да Винчи. Братята му съобщиха вестта на следващия ден. Не беше оставил завещание, поради което той нямаше права върху имуществото му, тъй като бе незаконороден син. Единственото наследство от баща му, който може би дълбоко в сърцето си и по свой начин го бе обичал, беше, че трябваше индиректно да понася нестихващите спорове на единайсетте си полубратя и полусестри, разпределящи си значителните имоти с тежки взаимни обиди. Огорчения, към които се добавяха още огорчения.

За да направи спокойно огромната подготвителна рисунка за „Битката при Ангиари“, Републиката възстанови и предостави на негово разположение просторната Зала на папата в манастира „Санта Мария Новела“, част от апартаментите на светите отци, посещаващи града – флорентинския Латерански дворец^[70]. Това беше огромната зала, в която през 1439 година се бе провел съборът на обединението, където бяха изложили и аргументирали своите тези Гемист Плитон и Висарион, папа Евгений IV и патриархът на Константинопол, починал точно тук, във Флоренция. В нея бяха обсъждани съдбините на Изтока и Запада, новият кръстоносен поход, грандиозните и напразни планове за поставянето на Италия и Гърция в центъра на Средиземноморския и Християнския свят.

Често по време на първите етапи на работата при него идваше Агостино Веспучи, за да му съобщи за исканията на Содерини и да му разкаже как е протек​ ла битката при Ангиари. Разразила се е тъкмо в тази атмосфера на църковен събор и обединение, на съюз между венецианския папа Евгений IV и Флоренция на Козимо деи Медичи, чиито мащабни съглашения с универсалистки характер, свидетелство за широки възгледи, са били възпрепятствани от експанзионистичните цели на миланската фамилия Висконти в ущърб именно на Флоренция и Венеция. Епизодът, който трябваше да бъде кулминацията на картината, беше онзи върхов момент в битката, когато флорентинците, макар и изненадани, успели веднага да реагират, раздирайки знамето на миланците и обръщайки ги в бяг. Леонардо се бе заел да разучи сцената. Искаше да изобрази дима и праха, мръсната пот по лицата, озъбените усти на конете, напрежението в погледите, локвите кръв под стъпките на войниците, животинската лудост на войната.

Веднъж Веспучи ненадейно отвори дума за братовчед си Америго – мореплавател, който изследваше южните брегове на земите, които всички все още наричаха Западните Индии. Наскоро семейството бе получило новини от първа ръка.

– Не са Индии – каза му добрият Агостино. – Америго е открил, че това е един нов свят, неизвестен досега континент, за който не се споменава в никоя книга. Само си представи, Леонардо: германските географи предлагат новата земя да бъде кръстена на името на братовчед ми...

– Веспуча?

– Не, Америга... Всъщност Катай със златните пок​ риви, за който говореше Марко Поло, ще е още пò на запад...

– Не знам дали това е добра новина – отвърна художникът. – Винаги сме били смятани за Запада на света, а сега, когато турците ни препречват пътя на коприната, не Катай, тъкмо ние ще станем Далечният изток с времето.

Още в първите етапи на изработването на подготвителните рисунки имаше голям приток на художници и любопитни, които искаха да присъстват на раждането на творба, която, както вече ставаше ясно, щеше да бъде манифестът на нова епоха в живописта.

В Залата на папата го посети и един млад художник от Урбино, дете на изкуството, красив и с изискани и вежливи обноски като неговите. Баща му Джовани Санти бил придворен поет и художник по времето на великия Монтефелтро. Казваше се Рафаело и макар и на около двайсет, вече бе работил с Перуджино и Пинтурикио и за него се говореха много добри неща. За Леонардо това беше възможност да си спомни за Флоренция и Урбино от онези великолепни времена, сега, когато знаеше повече за тях. Разказа му за преоткриването на Платон, за епохата на Пиеро дела Франческа и за младия Ботичели. Сподели за своите изследвания върху перспективата на светлината, но премълча онова, което в момента беше негова истинска фикс идея: стремежа да овладее правилната техника за рисуване с маслени бои върху стена, избягвайки проблемите, с които се бе сблъскал покрай „Тайната вечеря“ в Милано – експеримента с восъчни бои, за който говореха Плиний Стари и Витрувий и който той възнамеряваше да приложи.

Това щеше да бъде неговият голям технически принос към историята на живописта – да обедини уроците на холандците и италианците, да осъществи на стената онова, дето фламандците бяха преподавали за рисуването на дъска: нещо, което бе почти успял да постигне в Милано и щеше да го направи по-добре във Флоренция. Сблъсъкът между Милано и Флоренция, който трябваше да изобрази в Палацо Векио, сега се превръщаше в сблъсък между „Тайната вечеря“ и „Битката при Ангиари“. Но беше нужно безкрайно много време. Содерини не даваше пет пари за историята на живописта, затова Леонардо отново се натъкваше на всички трудности, с които вече се бе сблъскал преди при „Тайната вечеря“, и на едно отегчаващо вината обстоятелство: вместо посредствения Монторфано този път човекът, рисуващ на отсрещната стена една спечелена битка от флорентинците срещу Пиза, беше Микеланджело. Содерини бе решил така и беше ясно, че има слабост към Буонароти, който наред с всичко друго бе убеден републиканец.

Така неговата бавна работа отново беше проблем. Ала енкаустиката бе деликатна процедура. Трябваше да се смесят върху палитрата пигментите и лепилата с пунически восък при температура на топене, после да се разстеле воал от восък равномерно върху цялата изрисувана повърхност и да се остави да изсъхне. След няколко дни съдовете с разпалени въглища се слагаха върху скелето и се загряваха, за да се разтопи пак восъкът и да се полира. Резултатът щеше да бъде подчертаване на блясъка и оттенъците на картината. Беше направил опит със сцената на сблъсъка за знамето и се бе натъкнал на не един проблем. Беше невъзможно да поддържа постоянна температурата на съдовете с въглища и когато топлината се засилваше, восъкът и нарисуваното се разтичаха като по повърхността на свещ. Загряване и охлаждане, загряване и охлаждане – така нямаше да му стигне цяла вечност. А не можеше да си позволи грешки, защото повторната работа върху прекомерно пропита с восък стена щеше да бъде немислима.

Междувременно Микеланджело беше завършил своята подготвителна рисунка и бе започнал да идва в Залата на Великия съвет за първите огледи. Содерини пък упражняваше натиск с нарастваща дързост. Веднъж беше заплашил, че ще заведе дело срещу Леонардо за възстановяване на всички златни флорини, дето му бяха предоставени, ако не приключеше бързо възложената му работа, затова той събра спечеленото за две години, взе назаем парите, които не му достигаха, и се яви при гонфалониера, за да му ги върне. Содерини не ги прие и го помоли с по-отстъпчив тон да завърши творбата възможно най-скоро. Но чашата окончателно преля, когато няколко месеца по-късно Леонардо отиде в банката да получи месечното заплащане и му дадоха кесия, пълна с дребни монети. Това означаваше, че го смятат за „евтин художник“, което направо го вбеси.

– Закоравели скъперници, противни безумци – изкрещя той, хвърляйки кесията обратно. – Щом това е вашата Република, задръжте си я. Ще бъде цяло чудо, ако просъществува още една година.

В действителност щеше да просъществува още шест години преди окончателното завръщане на Медичите, ала тогава никой не можеше да го предвиди.

Така един ден Салаи, когато влезе в Залата на папата, завари всички други помощници да работят, но неговия учител го нямаше. Намери го в стаята му, седнал, с цяла купчина книги на пода и сандък от едната му страна, с перото в лявата ръка и лист на коленете. Редеше книгите в сандъка, като записваше първо заглавията им и тъкмо отбелязваше творбата с механизмите с череп на корицата. Щом Леонардо го видя, му посочи един лист, оставен на бюрото.

– Какво е това? – попита чиракът.

– Разрешение от Републиката да отсъствам три месеца, за да изпълня поръчка за един лейтенант на френския крал. Приготви си нещата, заминаваме.

– И къде отиваме?

– В Милано.

– За три месеца?

– Завинаги. Там имам къща и лозе. Тук не притежаваме нищо.

Преди да тръгнат, отиде да се сбогува с приятеля си, с когото заедно бяха преминали през това мъчително десетилетие. Щом чу гласа му отвън пред вратата на килията си в „Санта Кроче“, Лука Пачоли стана от пейката за коленичене, където се молеше, и му отвори. Бяха седнали един срещу друг, когато Леонардо му съобщи решението си да се върне в Милано. Не се знаеше дали пак ще се срещнат. Поговориха си за изтек​ лите години, за хилядите неща, които бяха споделяли, за преживените премеждия.

– Трябва да ти призная нещо – поде монахът, преди да се разделят.

Леонардо вече знаеше какво, но изчака Пачоли сам да му каже.

– Онези книги, старинните ръкописи от Мистра, които бяха у Бартоломео Пиерлеони в „Сан Франческо Гранде“ – продължи математикът, – никога не са попадали в ръцете на убиеца, защото Бартоломео ги беше скрил добре в кухина под плочките на пода. Аз ги намерих случайно в килията му веднага след убийството, спъвайки се в една изкривена плочка. Имаше един труд на гръцки, но заглавието бе преведено на латински, за който Марлиани не ти беше казал: коварна творба на Гемист Плитон, разкриваща най-автентичните му и тайни възгледи.

Беше книга, до която мнозина искаха да се домогнат. Задължително трябваше да бъде унищожена. Изпратих я заедно с другите в Урбино, където, ако още не са я изгорили, най-вероятно ще го сторят...

Разказа му и за останалото, за библиотеката и тайната организация, същите неща, които бе чул от Пиеро Бандинели, ала този път поднесени от гледната точка на един францискански платоник, който беше отхвърлил неопаганизма на „посветения в най-съкровения кръг“, поставил началото на всичко. Но Леонардо не му спомена нищо за онова, дето той бе открил. Вече беше предположил, докато разпитваше убиеца в Урбино, че именно монахът е изпратил опасните ръкописи в двореца на Монтефелтро. Помисли си го, когато видя в подземната библиотека абсидата, вдъхновена от картината, на която младият брат Пачоли бе изобразен като част от най-близкия антураж на Федерико да Монтефелтро. При това една „Свята беседа“^[71] на неговия учител Пиеро дела Франческа. Не му довери, че беше дешифрирал кода му и бе проникнал в подземните помещения, не му каза, че е преровил книгите и е взел някои от тях, които впрочем не изглежда да интересуваха други освен него, нито за участта, която застигна последния съществуващ екземпляр на „За законите“ от Гемист Плитон.

Прегърнаха се на вратата. Без да знаят, се бяха борили на една и съща страна, но със съвсем ясно съзнание бяха подхранвали една и съща силна страст към забравената александрийска наука: математикът – към Евклид, а Леонардо – към Архимед и Филон Византийс​ ки, докато междувременно хората се избиваха за друго. Никой не знаеше дали бяха предводителите на един бъдещ свят, или олицетворяваха сетното възраждане на една вече изчезнала мечта.

– Благодаря за математическите познания, които ми предаде – беше последното, което му каза Леонардо.

– Благодаря за уроците ти за енергията – отвърна монахът.

Художникът изпитваше меланхолия, докато вървеше край река Арно, мислейки за изминалите години, за хилядите безполезни проекти, за провалените планове, за наполовина завършените творби. Остри мъчителни пробождания, на пресекулки, както често се случва: какво остава от всичко това? Запита се дали и историята, личната, а също и колективната, тече като реките, които щом стигнат долината, най-после изглеждат по-спокойни, без нерешителността, размислите, стръмнините, параболичните завои, бележещи пътя им в началото по недостъпните склонове на планините.

– Маестро Леонардо!

Помъчи се да разбере откъде идваше гласът, макар че не можеше да го вика друг освен някой бедняк, седнал на дигата. Носеше скъсани дрехи и имаше разрошена брада, мазна и заплетена кестенява коса.

– Фаетон ме наказа, както ме проклехте – изрече той, докато размахваше дясната си ръка, която беше останала без китка.

Чак тогава го разпозна. Пиеро Бандинели, когото бе използвал като модел в Милано за лика на Христос.

– При обсадата на Чери срещу Орсини – продължи, все още размахвайки осакатената си ръка. – Отломка от снаряд на фалконет...

Беше неузнаваем, изглеждаше с двайсет години по-стар. Даде му трийсет жълтици, макар че Бандинели не му ги бе поискал. Всичко жадува да се завърне към първичния хаос. Всичко бяга неумолимо към собствената си разруха.

Преди беше много красив младеж, а в какво се бе превърнал...

Как може да се изроди човешката природа...

Някога той бе неговият Христос, но ако тогава го беше срещнал такъв, какъвто бе сега, помисли си, щеше да бъде твърде грозен, за да използва лицето му дори за Юда.