Тайната библиотека на Леонардо

14

Ако пристигнеш в Урбино на кон от юг и изведнъж видиш отдолу как градът се издига над собствените си стени, кацнал на недостъпен отникъде двоен хълм, не е възможно да не останеш удивен от изящните малки кули на двореца на Федерико да Монтефелтро, които веднага ти загатват за благородното сърце на сградата мастодонт, обгръщайки сред гибелинските зъбци над зидовете великолепието на класическите лоджии – кратка прелестна илюзия в суровата обвивка на едно жестоко и масивно гнездо на властта. Вече знаеше, беше подготвен, Донино и брат Лука му бяха говорили за този дворец като за един от най-красивите в Италия. Пристигнаха около обяд, слънцето ги замайваше и щом вдигна поглед и съзря постройката да се извисява като великан от тухли, едва не припадна от вълнение. За щастие, конят му и Салаи не се впечатляваха колкото него от архитектурата и продължиха напред.

Когато по-късно обиколи центъра на селището надлъж и нашир с одометъра на Херон, проучи целия периметър на стените и измери разстоянията от върха на една камбанария с подходящи приспособления, както обясняваше Алберти в Ludi mathematici^[52], за да се опита да начертае карта от птичи поглед, остана с впечатлението, че ако я гледа от високо и се спуска над нея като сокол, цитаделата би му се сторила много подобна на човешкия мозък веднага след краниотомия: един улей по средата – древният път кардо^[53] на римския град – я разделяше на две полукълба, а лабиринт от усукани около себе си мозъчни стомахчета се разпростираше по двата склона на непокрития черепен свод чак до здравата кост на бастионите. Беше негов порок и лукс, дори и по отношение на живота, да си го представя твърде често, гледайки го отвисоко, и ако понякога го обземаше меланхолия, че не е достатъчно вътре в него, тутакси се оставяше да бъде отнесен възможно най-далече от бурното течение на своето любопитство.

По това време нямаше никой наоколо, само войници и мъжете от свитата, суетящи се по неравностите на малките улички, групи безделници, седнали на площада да играят на зарове, нито едно дете и нито един старец: да, имаше жени, ала само тези от обоза, така да се каже. Той и Салаи слязоха от конете пред двореца. Салаи остана да пази нещата им, Леонардо показа писмото от кондотиера на охраняващия входа.

– Залата е наляво и после пак наляво – каза часовоят.

Леонардо прекоси широк и къс коридор и се озова в портика на вътрешния двор, с редица колони с коринтски капители. „Невероятно“, помисли си той и подаде глава, за да прочете надписа, гравиран върху архитравите: FEDERICVS VRBINI DVX MONTISFERETRI AC DVRANTIS COMES... „Федерико, херцог на Урбино, граф на Монтефелтро и Кастелдуранте...“ Така веднага ставаше ясно кой беше построил този дворец A FVNDAMENTIS, „от основите“, както казваше свитата, която се гордееше с успехите в мирно и военно време на покойния херцог, баща на Гуидобалдо, който със сигурност е бил изключителен кондотиер, ако, както се говореше, SEXIES SIGNA CONTVLIT OCTIES HOSTEM PROFLIGAVIT, или, ако бе разбрал добре със своя ненадежден латински, „беше побеждавал врага осем пъти от шест, в които се бе изправял срещу него в открита битка“.

Изключително беше и чувството за ирония, рядкост за един кондотиер.

„Наляво и пак наляво“, повтори си наум, докато се връщаше обратно. Наляво от вратата, през която бе влязъл, и после веднага пак вляво имаше друга врата, охранявана от алебардист, на когото отново показа писмото от кондотиера. Мъжът прочете написаното на листа и му каза:

– Това е вратата на библиотеката. По заповед на херцог Валентино тук се влиза само с пропуск, даден от него.

– Прочутата библиотека на Федерико да Монте​ фелтро?

– Да. Ако искате да се качите на белетажа и да бъдете посрещнат от херцога, трябва да вървите до края на коридора и да влезете през онази порта, вляво ще видите широко стълбище.

Леонардо се качи и се озова в просторния и светъл коридор на ложите, пълен с прислужници, които влизаха и излизаха през отворената врата на огромна зала с две дълги маси, където, както веднага разбра, се хранеха капитаните на служба при Чезаре Борджия. Съвсем леко се беше приближил, когато чу да го вика глас, който не разпозна: „Маестро Леонардо!“. Видя един военен, седнал на масата отпред и размахващ ръце в опит да привлече вниманието му. Най-накрая се сети кой бе това: Джовани Конте, преди беше войник на служба при кардинал Асканио Сфорца в Милано, а сега очевидно бе нает от Валентино. Пристъпи към него, за да го поздрави. Мъжът стана, стисна ръката му и му предложи да го заведе при херцога. Излязоха през другата врата на залата и се насочиха към по-малка зала, веднага вдясно, след това към друга, още по-малка, с богато украсена камина отсреща, увенчана с черен императорски орел на златен фон. Вляво от камината през голям притворен прозорец се процеждаше слаба светлина. Стаята бе обгърната в полумрак, но забеляза в свое дясно картина, чийто стил разпозна веднага: беше на Пиеро дела Франческа.

Джовани Конте му направи знак да изчака и изчезна зад висока врата вдясно от камината. Леонардо започна да разглежда картината. На нея беше изобразена Дева Мария, която държеше в скута си малкия спящ Исус, заобиколена от шестима светци, по трима от всяка страна, и четири ангела зад трона, на който бе седнала. Пред нея, застанал в профил, както обикновено се рисуваха владетелите, беше коленичил добре въоръжен кавалерист с гола и плешива над слепоочията глава и странен орлов нос. На заден план имаше класическа архитектура, цилиндричен свод, напомнящ за сводовете на външните лоджии на двореца, и абсида, покрита с панели от цветен мрамор, над която се разтваряше огромна гипсова раковина с висящо каменно яйце. Раковината и яйцето бяха езически символи: първият представляваше плавателния съд, с който Афродита стигнала до остров Кипър, и загатваше за раждането на богинята на любовта от водите на гръцкото море, а от втория бяха родени децата на Леда, обичана от Зевс, явил ѝ се в образа на лебед. Митове, които бяха свързани с възраждането на времето в нова възхвала на божествената любов и с чудотворното раждане на Спасителя чрез мистично оплождане. След това погледът му се спря върху францисканеца, нарисуван в одеждите на свети Франциск, и му се стори, че разпозна в него младия Лука Пачоли.

– Тази картина на Пиеро да Борго е тук временно – произнесе дълбок глас, идващ от мрака от лявата му страна, докато Джовани Конте минаваше зад гърба му и се сбогуваше със събеседника си. – Казаха ми, че е предназначена за храма „Сан Бернардино да Сиена“, носещ името на изповедника на Федерико да Монтефелтро. Църквата се намира извън стените на града, в момента разширяват клироса ѝ, защото се предвижда в нея да бъдат положени костите на големия кондотиер, временно погребан в „Сан Донато дели Осерванти“. Кавалеристът, неудобно коленичил с доспехите си пред Дева Мария, е именно той, бащата на херцога... Поточно, на покойния херцог Гуидобалдо.

Леонардо се обърна по посока на гласа и когато видя мъжа, направи дълбок поклон.

– Леонардо да Винчи, на вашите услуги.

Осанката на Валентино беше внушителна. Като изключим червения бик на фона на златно поле, символ на фамилията Борджия, пришит на гърдите му и обсипан със скъпоценни камъни, като изключим и амбициозно звучащия надпис AVT CAESAR AVT NIHIL, „или Чезаре, или нищо“, извезан под герба, той беше облечен скромно, като войник, имаше мускулесто тяло, дълга черна коса и гъста и къдрава брада, която изцяло покриваше шията му. Приличаше по-скоро на философ, отколкото на кондотиер.

– Федерико да Монтефелтро винаги показва левия си профил – продължи херцогът, – защото, изглежда, е загубил дясното си око в битка. Според легендата, която може и да не е достоверна, има такъв необикновен профил, понеже накарал да му отрежат част от носната преграда, за да запази зрението си, макар и само на едното око.

Направи знак на Леонардо да седне на стола под прозореца, а той остана прав в полумрака и продължи да се разхожда бавно нагоре-надолу из стаята по време на целия разговор.

– Удивих се от вашата „Тайна вечеря“ в Милано – каза Валентино. – Знам, че сте изключителен артист, но засега не сте ми нужен като художник. Вероятно когато всичко приключи, ще ви помоля да ознаменуваме историята, която пишем в момента. Какво се говори във Флоренция за нашите начинания?

– Следим ги с дълбоко и искрено възхищение – излъга Леонардо със съзнанието, че събеседникът му знаеше, че лъже.

От друга страна, не можеше да разкаже за ужаса на флорентинците от всяко негово нападение и от присъствието на хората му на тосканска земя.

– Романя и Марка винаги са принадлежали на Рим – заяви херцогът, – но фамилиите Малатеста от Римини и Монтефелтро от Урбино воюват от векове, доказвайки, че са ненадеждни папски викарии, защото, ако една от двете е твой приятел, неизбежно другата ти става враг. Сега обаче нашите войски завладяха както Урбино, така и Римини и всички земи на двете фамилии ни принадлежат. Църквата и папата имат нужда да укрепят властта си в региона на Адриатическо море, над който господстват венецианците и който е потискан от турците. Християнството е в опасност, а венецианците не са сигурен бастион. Сключили са търговски договори със султана, подобни на тези, които имаха с Византион, те не правят разлика между християни и мюсюлмани, стига да се върти търговия.

За него се знаеше, че е безмилостен човек и убиец, за фамилията Борджия – че е цинична и жадна за власт, затова Леонардо беше изненадан, че го чува да говори за християнството. Зачуди се дали Валентино вярва в думите, които изрича, или лъже, осъзнавайки, че той знае, че лъже.

– С какво мога да ви бъда полезен? – попита.

– Засега трябва да ми направите карта на Урбино и околностите – отвърна Валентино. – След това ще ви изпратя да огледате различни крепости на херцогството, да проверите дали не са остарели и дали могат да издържат на съвременните нападения с артилерия. Ако се нуждаете от помощници, трябва само да кажете. Местната работна сила притежава забележителни занаятчийски умения и можем да се възползваме. В Рим срещнах Донато Браманте, който ви познава добре и създава прекрасни неща във Вечния град. Той например е от този край, учил е тук и има забележки относно стените. Обиколете града, обсъдете с местните художници и изберете сам своя персонал. Ако откриете крепости, които са слаби и трябва да се възстановят, елате да ме уведомите лично, единствено мен.

В един момент по време на тези обиколки, които правеше, докато говореше, Валентино се бе доближил до него и той забеляза червено петно на дясната му буза, макар и почти изцяло прикрита от гъстата брада. Веднага разбра защо носеше брада, защо неизменно стоеше в полумрака и защо никога не би го помолил да му направи портрет: херцогът също се бе разболял от галската болест и може би скоро тя щеше да го погуби. Това беше болест, за която се знаеше единствено, че се бе появила загадъчно преди няколко години и че се разпространяваше бързо навсякъде. Смяташе се, че се предава по полов път, тъй като първата ѝ проява винаги беше язва на гениталиите. Знаеше се, че може да бъде безмилостна, но не беше известно нищо друго. И Чезаре Борджия се бе заразил.

– Нямаме много време – додаде Валентино. – Папата остарява и този план трябва да бъде осъществен, преди да ни напусне. По-късно, когато затвърдим нашето господство, ще има простор за развитие и на изящните изкуства, които да предават на поколенията славата на фамилията Борджия. Ако се нуждаете от каквото и да е...

– Да – отвърна Леонардо. – Трябва ми пропуск за библиотеката.

– Прав сте – съгласи се херцогът. – Там можете да намерите вече изготвена карта или полезна информация за тези територии. Елате с мен.

Отправи се отново към вратата, през която бе влязъл, и Леонардо го последва. Сметна за странно, че синът на папата му предоставяше възможността да го прониже с нож в гърба, ако имаше желанието и смелостта да го стори. Това беше знак за доверие, за което щеше да се постарае да се отблагодари. Озоваха се в удивителна малка стая, облицована с инкрустирано дърво с измамни перспективи и алегорични сцени, възхваляващи изкуствата и науките: единствено хроматичните контрасти на инкрустациите създаваха илюзията за открехнати или широко отворени врати и въображаеми пейки, от които изникваха нереални музикални инструменти, армилярни сфери и астролаби, перспективи на пейзажи, кошница с плодове, катерица и портретът на Федерико да Монтефелтро в одежди на човек на науката и с доспехи, положени до него. Нависоко бяха окачени портретите на трийсетина мъдреци на всички времена – от Мойсей и Соломон до древно​ гръцките философи, от Данте и Петрарка до Висарион и Пий II.

– Кабинетът на херцог Федерико – поясни Валентино, докато сядаше на масичката, поставена в една ниша в стената, за да му напише пропуска. – Всъщност – продължи той, – макар че тук духът на Федерико да Монтефелтро изглежда вездесъщ, навсякъде се усеща присъствието на неговия брат.

– Брат му е починал много млад, нали? – попита Леонардо.

– Одантонио, законният наследник, отстранен чрез заговор, в който, изглежда, Федерико е имал пръст, не му е бил истински брат – отговори херцогът. – Федерико е бил осиновен, тъй като баща му нямал мъжки наследници, преди да се роди Одантонио от втората му съпруга. Всъщност той е бил син на една от дъщерите на неговия баща, Аура да Монтефелтро, омъжена за Бернардино Убалдини дела Карда. Истинският му брат бил Отавиано Убалдини, който живял в този дворец и делил властта с него, но често отсъствал заради военни експедиции. „Магът на Урбино“, както го наричат някои, бил приятел на философи и астролози и толкова близък с Висарион, че когато кардиналът решил да подари книгите си на библиотеката „Сан Марко“ във Венеция, ги оставил до своята смърт в библиотеката на херцога, на която тайният брат посветил много енергия. Беше астролог и алхимик. Говори се, че магическа отвара направила Гуидобалдо, сина на Федерико, импотентен, той няма деца от съпругата си и всички знаят, че не може да има. – Подаде му пропуска, Леонардо се пок​ лони и понечи да излезе. – Вие сте мой гост. Тук, в двореца, разполагаме с доста свободни стаи. Имате ли помощници?

– Да, един, много млад.

Искаше веднага да се отправи към библиотеката. Затова отиде да повика Салаи, за да оставят конете в херцогските конюшни, изпрати момчето да се заеме с настаняването и тутакси слезе във вътрешния двор, размахвайки с триумфален вид пропуска си под носа на охраната.

Мъжът огледа внимателно листа, за да разпознае подписа, и след това каза:

– Не се плашете, когато влезете. Вътре ще видите още един посетител, който е в библиотеката от три часа и изглежда, няма никакво желание да излиза.

Отвори му вратата и Леонардо се озова в просторно помещение, пълно с лавици с книги. Отдясно имаше врати, наредени една до друга, в средата – маса, осветена от мъждивата светлина, която проникваше през прозорците. В дъното зърна непознатия, който на пръв поглед му заприлича на ястреб.

Побиха го тръпки, когато охраняващият затвори вратата зад него.