Тайната библиотека на Леонардо

12

Но възлагането на надежди на Републиката се оказа неоснователно.

Републиката вече нямаше пари. Харчеше безразсъдно, за да си купи защитата и благоволението на европейските владетели, на краля на Франция и на германския император, както и за войната срещу Пиза и другите градове, които се бунтуваха, следвайки нейния пример.

Флорентинците само протестираха срещу налозите и колкото по-богати бяха, толкова повече протестираха, най-вече срещу прогресивния десятък, невиждан дотогава данък, пропорционален на доходите – нещо нечувано, не се вземаше от всички еднаква част от печалбата, степента на облагане растеше с увеличаването на богатството.

Ако трябва да сме честни, на Леонардо не му се струваше съвсем несправедливо, че колкото повече печелеше човек от сделките на Републиката или от нейните войни, толкова повече трябваше да внася, за да ги подпомага, но се въздържаше да споделя мнението си с големците, които се оплакваха. Само веднъж, когато Пиеро Гуичардини, подкрепящ единната ставка, му бе казал, че е в интерес на държавата да опази богатството на богатите, Леонардо му отговори: „А още повече в неин интерес е да не доведе до просешка тояга мнозинството от гражданите, които не са богати“.

За кражбата на старинните ръкописи от Мистра не научиха нищо повече, разследването бе в пълен застой и нямаше никакъв напредък. Леонардо беше разбрал веднага, че разговорите за манастира „Сан Марко“ и времето на Савонарола бяха станали почти невъзможни. Неговите събеседници, независимо дали бяха ревностни привърженици, или антиклерикални противници на Савонарола, винаги сменяха темата, когато той се опитваше да ги накара да говорят по този въпрос. Флоренция сякаш искаше да изтрие доминиканския монах от своята историческа памет. И успяваше да го направи.

Междувременно се вдигна голям шум около новината за третия брак на Лукреция Борджия, сестра на Валентино, чийто не толкова благочестив баща, платил безбожна сума, поискана от Ерколе д’Есте като зестра, я беше дал за жена на наследника на Ерколе – Алфонсо, брат на маркизата на Мантуа, който, рано или късно, щеше да стане херцог на Ферара. По този начин бащата бе осигурил на твърде висока цена мира на север от големите територии, които синът му Чезаре завладяваше с негова подкрепа в Централна Италия – между Адриатическо море и Апенините, от Романя до Марка.

Сестра му, която вече бе станала жителка на Мантуа със съпруг от Ферара, междувременно не се отказваше.

През Страстната седмица тази година във Флоренция дойде един теолог от Ордена на кармелитите, за да изнася проповеди. Това беше главният викарий на Ордена, брат Пиетро да Новелара, довереник на маркизата на Мантуа. Той бе отишъл при Леонардо в базиликата „Сантисима Анунциата“, за да му предаде молбата на Изабела д’Есте да ѝ изпрати друга скица на нейния портрет, защото съпругът ѝ беше подарил незнайно на кого рисунката, която художникът ѝ бе оставил в Мантуа. Освен това маркизата искаше за своето ателие и картина на свободна тема или поне някоя Мадона, по негов избор. В базиликата раболепният свещеник видя да рисуват само Салаи и Болтрафио, докато Леонардо седеше в друга стая и четеше записките си за книгата на Савасорда.

Художникът му показа рисунката „Света Анна“ и тя много се хареса на кармелита, който веднага долови значението и символиката ѝ. Но Леонардо го помоли да предаде на маркизата, че вече не е толкова отдаден на живописта: рисуването сега му костваше неимоверни усилия.

Беше истина. Естествено, не ставаше дума за умора на ръцете. Всичко бе заради метода, който усложняваше всеки процес. Когато например предстоеше да изобрази някой детайл, започваше да прави ново изследване на природата. Трябваше да нарисува ръка в определена поза? Тогава се захващаше да изучава анатомията ѝ: костите, сухожилията, мускулите, вените и артериите, нервите на ръката. Ала всяко наблюдение предизвикваше множество въпроси и от всеки въпрос се раждаше ново изследване. Освен това начинът, по който движеше ръката си, му напомняше за макари и скрипци, човешката машина го навеждаше на мисълта за нови механични устройства. И накрая стигаше до върховния въпрос: душата. Можеш да пресъздадеш изкуствени машини, подобни на механизмите на костите и сухожилията в човешкото тяло, но след това ще съжаляваш, защото тези инструменти не могат да се движат: ако е необходима животинска или човешка енергия, няма голяма полза от тях. Как да вдъхне душа и движение на механизмите, които проектираше?

Понякога отиваше край река Арно, където стоеше с часове и наблюдаваше движенията на водата, вълните, водовъртежите, стремителното бягане между новите обществени перални и руините на старите и вече излезли от употреба тепавици. Опитваше се да си представи консистенцията на дъното по повърхностните движения, да долови наличието на големи подводни маси по възпроизвеждането на мехурите и по очертанията на вълните върху горния слой на реката, както и да предположи къде са потопените под водата канали и пещери по обратното движение на въртопите. Искаше да прочете реката, както се чете книга, и от ръкавите ѝ, от вейките, от плаващите на повърхността предмети, които тя отнасяше към морето, да узнае хилядите истории от вътрешността ѝ.

През лятото на 1502 година до Флоренция достигна новината за въстанието в Арецо, което беше поверено на войските на Пиеро деи Медичи и на Вителоцо Вители от град Кастело, един от най-дръзките капитани на Италия, в съюз не само с потомъка на Медичите, но и с Валентино. Градът бе обзет от тревога. Синът на Лоренцо Великолепни беше пред портите на флорентинските земи, а синът на папата, доколкото можеше да се разбере, го подкрепяше. Нови терзания, нови безпокойства, нови дългове и бъдеще, което се усложняваше.

По това време Леонардо получи писмо, подпечатано от неясен подател. Предаде му го един непознат младеж, който, ако се съдеше по акцента, дори не бе флорентинец. Отвори го. Беше примамливо предложение за работа. Трябваше да напусне Флоренция и да се срещне тайно с флорентинския кондотиер, когото поз​ наваше добре, но от предпазливост той не се бе под​ -писал. Не биваше да говори с никого за това.

Реши да помисли по въпроса, като отиде, както обикновено, да размишлява край Арно. Беше стигнал близо до моста „Санта Тринита“, когато, почти в момента, в който щеше да поеме по него от страната на Палацо Спини, се натъкна на трима младежи, които разлистваха „Божествена комедия“. Щом го видяха и очевидно го познаха, привлякоха вниманието му:

„Маестро Леонардо!“.

Имаха вид на добри момчета, хубаво облечени, между двайсет, на толкова изглеждаше най-младият, и трийсет години, колкото би дал на най-големия от тях. А и му се сториха познати, сигурно ги беше виждал някъде, макар че тяхната младежка възраст и фактът, че той бе отсъствал от града почти двайсет години, правеха това малко вероятно. Но откакто беше във Флоренция, често изпитваше неприятното усещане, че среща познати хора, а всъщност не ги познаваше. Дали това бяха синовете на известни бащи, приличащи много на родителите си, които обаче трудно би разпознал заради побелелите коси? Такъв беше голобрадият, най-големият от тримата, с къса кестенява коса, овално, издължено лице, който тръгна към него, рецитирайки Данте:

Спря се и изчака въпроса, който не закъсня.

– Марсий – каза младежът – е сатирът, предизвикал Аполон да свирят на флейтата на Минерва, бил е победен и одран жив. Той обаче е и сатирът, с когото Платон сравнява Сократ в диалога „Пир“ – физически прилича на Силен и очарова хората с примамливото звучене на думите си, ала най-много за Марсий напомнят самите речи на философа, които крият в себе си божествена душа в привидно обикновена обвивка, гладка като одраната от Аполон кожа на сатира. Тук Данте се поставя в Рая, цитирайки Платон, но последователите на Аристотел по-скоро нареждат поета в своите редици. Е, платоник или аристотелианец е той? Аристотелианецът е в Ада, а платоникът попада в Рая, така ли?

Ето, помисли си, обичайните флорентински неоплатоници във вечен конфликт с физиците, които предпочитат Аристотел. Стори му се, че се е върнал двайсет години назад. Точно в този момент видя да се задава Микеланджело. Буонароти идваше от моста над Арно, дребен, брадат, черен, бърз и лек, по всичко приличащ като Сократ на Силен. Тъй като знаеше, че е ценител както на Данте, така и на Платон, реши да отклони въп​ роса към него. Помисли си още, че това е удобен повод да го опознае, понеже беше известно, че Микеланджело е срамежлив и саможив човек.

– Месер Буонароти, точно вие ни трябвате – каза му. – Тези добри момчета ми зададоха въпрос за Данте и Платон, на който вие можете да отговорите по-добре от мен.

Но скулпторът, изглежда, се обиди и му отвърна сърдито:

– Какво искаш от мен, Леонардо? Дойде във Флоренция, за да се подиграваш на всички ни ли?

– Не, какво говорите? Всъщност...

– По-добре върви да се подиграваш на миланците, всеки знае, че си им обещал конна статуя, голяма колкото къща, и така и не си успял да я изработиш! – отсече Микеланджело и го подмина.

Леонардо беше изненадан от тази безочлива реакция на скулптора, не я очакваше. Нямаше никакво намерение да му се подиграва, по-скоро искаше да станат приятели. Освен това Микеланджело сложи пръст в отворена рана – незавършения кон на Франческо Сфорца. Застина неподвижен и онемял като пясъчна статуя.

– Не го вземайте навътре – каза му младежът, също останал вцепенен, с „Божествена комедия“ в ръка. – Приятно ми е, Пиеро Бандинели, а това са моите приятели Аламано деи Мартели и Угучоне дели Алберти. И тримата сме от Флоренция, но аз и Алберти сме учили в Рим в академията на Помпонио Лето.

– Значи, неопагани – подхвърли Леонардо.

Доколкото знаеше той, Помпонио Лето, починал преди около три години, беше основал в Рим академия на поклонниците на Античността, които се събираха включително в катакомбите и бяха възстановили великия понтификат^[49] от римската епоха, говореха помежду си само на латински и оценяваха високо Юлиан Отстъп​ ник – последния езически император, който изгонил християнските учители от всички училища. През 1468 година до един били арестувани от папа Павел II, той подозирал, че срещу него има републикански заговор, финансиран от турския султан. Били измъчвани, но не признали нищо и накрая ги оправдали поради липса на доказателства.

– Това са неоснователни сплетни – отговори младежът. – Помпонио беше най-добрият латинист и голям познавач на Римската античност. Да, възстановявахме езическите ритуали и ги изпълнявахме както по времето на Цицерон, но това бе просто начин да се потопим в класическата епоха, която обичахме до полуда. Във всеки случай сега сме в отлични отношения с Римската курия.

– Не се и съмнявам, след като Френезе^[50] стана кар​динал.

Алесандро Фарнезе (но вече всички го наричаха, както го нарече Леонардо, заради начина, по който бе станал прелат, когато още дори не беше свещеник) – и то се знаеше – беше ученик на Помпонио Лето, ала бе известен най-вече с това, че беше брат на Джулия, прекрасната двайсет и пет годишна жена, в която папата бе толкова лудо влюбен, че щом тя реши да се върне при съпруга си след идването в Италия на Шарл VIII, той я заплаши, че ще отлъчи от Църквата цялото ѝ семейство, ако незабавно не дойде отново в Рим. Тя се върна и после пак избяга малко преди кралят на Франция да влезе в града. Но Фарнезе вече бе кардинал от една година и за мнозина беше ясно заради какви братски заслуги.

– Кардиналът угодник, както ние наричаме Фарнезе – отговори Бандинели, – вече не е последовател на Лето. Завърши образованието си тук, във Флоренция, с Фичино и Пико дела Мирандола и прие благочестивата философия за своя вяра.

– Като стана дума за приемане на нова вяра – поде Леонардо, – вие индиректно заявявате, че вашата философия не е толкова благочестива. Това, което бих се осмелил да ви попитам, е в какви отношения е бил вашият учител със Сиджизмондо Малатеста да Римини, също привърженик на неопаганизма, поне според папа Пий II, който обаче само е търсел претекст да го отстрани.

– И двамата са имали предпочитания към доктрините на Гемист Плитон, византийския неоплатоник, с когото дядото на Лоренцо Великолепни, Козимо деи Медичи, е решил да основе Платонова академия във Флоренция – отвърна младежът. – Но Гемист Плитон говори както за Бог, така и за божества: следователно за някои е бил политеист, а когато говорел за Платоновото единство, го правел, за да прикрие собствения си фундаментален паганизъм. За други пък бил християнин, тоест монотеист, макар и вероятно противник на тройствеността, който се опитвал да съчетае платониз​ ма и християнството, а неговите божества били единствено междинни принципи, необходими, за да се обясни множествеността, като се започне от единството на Бог. За Пий и Павел II, двамата папи, които преследвали съответно Сиджизмондо Малатеста и римските академици, тези представи във всеки случай били просто еретични. Павел II си помислил, че по време на похода в Морея Малатеста е заговорничил с турския султан и че поддържащите връзка с него неопагани от Рим са скроили републикански заговор, за да установят езичес​ ки понтификат в града на мъченика Петър. Но Лето и неговите хора, макар и подложени на мъчения, нямали и най-бегла представа какво трябва да признаят и така и не било намерено никакво доказателство за заговора.

– Според това, което ми казаха във Венеция – продължи Леонардо, – при папа Борджия неопаганизмът сега се е установил директно във Ватикана. Езическият понтификат, жадуван от римските академици, е тук, в самото сърце на християнството.

– Във Венеция се говорят всякакви неща, но Александър VI, папа Борджия, е по-скоро атеист, отколкото привърженик на неопаганизма. Въпреки това един истински християнин не би трябвало никога да се съмнява във факта, че всеки, който се възкачи на папския престол, дори да е изчадие на Луцифер, не може да не бъде носител на Божията милост.

– Знаете ли нещо за ръкописите от Мистра? – попита го ненадейно художникът.

– Какви ръкописи?

– Ръкописи от библиотеката на Гемист Плитон, които Сиджизмондо Малатеста е занесъл в Римини и след неговата смърт благодарение на Сакраморо Малатеста са се озовали тук, във Флоренция, в „Сан Марко“, но после някой ги е откраднал.

– Преди няколко години разбрах за кражба в библиотеката „Сан Марко“, ала винаги съм смятал, че са били ръкописи на фамилията Медичи – отвърна момчето.

– А някога чували ли сте за Пиерлеони от Римини, изгнаник във Флоренция, най-вероятно приятел на брат Сакраморо?

– Бартоломео Пиерлеони? Да, знам кой е, но не бях​ ме приятели. Срещал съм го няколко пъти на проповедите на брат Доменико да Понцо, който нападаше Савонарола от амвона на „Санта Кроче“ – един от най-яростните му противници. Веднъж един приятел ми каза, че се казва Бартоломео Пиерлеони, ала от много години не съм го виждал наоколо.

– Той умря в Милано. Бил е убит, но не се знае от кого.

– Съжалявам... – Младежът склони глава, мъчейки се да придобие изражение, което да подобава на скръбната вест. – Да се върнем обаче на Марсий! – съвзе се веднага. – Според вас Данте платоник ли е бил, или аристотелианец?

– Доколкото знам, по негово време са били известни само няколко диалога на Платон, така че със сигурност е бил привърженик на Аристотел.

Сбогува се с момчетата и се върна обратно в лошо настроение.

Щом влезе в „Сантисима Анунциата“, се затвори в килията си, без дори да мине да поздрави Салаи. Седна замислен на писалището си. Най-силно го изгаряше отвътре обидата на Микеланджело. Можеха да бъдат приятели, и двамата биха спечелили много от това, имаше толкова неща, за които да си говорят, още повече че в последно време не беше лесно да намери събеседници във Флоренция, с които да споделя общи интереси. А Буонароти бе решил да бъдат врагове. Това не изисква нищо, по-лесно е да сме врагове, отколкото приятели, помисли си. Щеше да се адаптира към войната, макар и да не я желаеше. По-лесно е да затвориш, отколкото да отвориш вратите.

Още не бе взел решение за поръчението, което му възлагаше флорентинският кондотиер, с когото трябваше да се види тайно близо до границата на Тоскана. Но неприятната среща от този следобед беше още една причина да отиде.

След това в ръцете му случайно попадна листът с магическите квадрати, подарен му от брат Лука, и всички мрачни мисли мигом се разсеяха. Спомни си за немагическия квадрат с числата, чийто сбор не се разчиташе ясно върху черната дъска на портрета, който монахът беше подарил на херцога на Урбино. Трябваше да има някаква връзка. Започна да пише, както правеше винаги, защото понякога писменото излагане на идеите помага да си ги изясниш, или пък да ги оставиш окончателно настрана, когато в крайна сметка разбереш, че са напълно лишени от смисъл.