Тайната библиотека на Леонардо

17

Салаи – ето кой беше зад него с алебарда в ръка, изненадан, че бе насочил сабята към силните коремни мускули. Сведе поглед и видя Пиеро Бандинели, проснат на пода в безсъзнание.

– Бъди благословен, синко – каза, като спусна сабята и пристъпи към него, за да го прегърне. – Уби ли го?

– Мисля, че не. Ударих го с обратната страна.

– Тогава после ще се прегръщаме. Сега да си свалим коланите и да го завържем много здраво.

Пристегнаха силно кожените си колани около ръцете и краката на войника, а след това Леонардо се покатери на един прозорец и издърпа оттам завеса, с която го обездвижиха напълно. През това време Салаи разказваше как видял, че стражът станал твърде неспокоен, след като учителят му влязъл в библиотеката, но забелязал и че изчакал идването на следващия часовой. После се случило нещо много странно: Бандинели останал на поста си, стражите не се сменили. Веднага щом другият се отдалечил, той отворил библиотеката и се промъкнал вътре. Салаи се разтревожил и незабавно се втурнал натам, намерил вратата затворена, но незаключена. Влязъл, обиколил цялата библиотека, ала нямало никой. Помещенията били съвършено празни. Помислил си, че всичко му се е присънило, предвид ранното ставане, след това обаче се спънал в алебардата на войника, захвърлена на пода в последната зала – единственият признак, че не ставало дума за някаква негова халюцинация. Нямало какво друго да стори, освен да се свие в някой ъгъл с алебардата в ръка. И заплакал.

– Обичам те – каза му Леонардо и го прегърна.

Междувременно войникът, овързан като руло на шиш, лека-полека идваше на себе си.

Скоро, седнал на пода под една лавица, си призна всичко. Не се поколеба да потвърди, че е убиецът на Бартоломео Пиерлеони. Той му беше враг, а по време на война може да се наложи да убиваш враговете. В гръб? Като страхливци? Важното за него било да вземе старинните ръкописи от Мистра. Но големият проблем бил, че не намерил нито лист от тях в Милано. Изчезнали. Изпарили се. Знаел със сигурност, че Пиерлеони ги бил откраднал от помощника на Марлиани, ала в килията му не открил абсолютно нищо. Дали някой не ги бил отмъкнал преди него? Дали сега не били там, в подземната библиотека на Урбино? Нямал време да я претърсва. Веднага щом чул Леонардо да тича по витото стълбище, си помислил единствено, че не бива да остава там долу като хванат в капан. Не, нямал никакво намерение да убива и него. Искал само да го завърже за някоя маса и да отиде да потърси из книгите онази, заради която бе убил мъжа от Римини. Нищо повече. И не той бил човекът, който откраднал ръкописите от библиотеката „Сан Марко“ във Флоренция, а неговият събрат Аламано деи Мартели, с когото и Леонардо се беше запознал. След това Бандинели заминал за Милано, за да ги предаде на Марлиани.

– Марлиани е един от нас – каза той. – Ние сме навсякъде.

– Кои „вие“? – попита Леонардо, леко подразнен.

– Ние. Преструвате се, че не знаете ли? Новият Византион, Новият Изток... – отвърна Бандинели, сякаш това беше нещо очевидно.

После му разказа цялата история, макар и разгорещено и объркано, скачайки от един момент във времето и пространството в друг, без порядък и последователност.

– Също и Лоренцо Великолепни, и Федерико да Монтефелтро, и брат му Отавиано Убалдини... Някога и Сиджизмондо Малатеста, който обаче по-късно предпочете да действа на своя глава. Да се създаде Новият Византион в Морея – това беше първоначалният план. После всичко се промени... Естествено, с нас бяха и кардинал Висарион, и Марсилио Фичино... Трябваше да се възстанови Източната Римска империя след турското завоевание. Новият Изток щеше да бъде вдъхновен от Питагор, от Платон, от Заратустра, или от принципите на една универсална религия, която щеше да превъзхожда християнството и окончателно да обезсмисли противопоставянето между католици и православни, между мюсюлмани и християни. Всичко трябваше да се преобърне, но вече нямаше да има папа в Рим, а великият понтифик с кортежа от весталки щеше да възобнови изкачването си в храма на Юпитер Капитолийски...

Леонардо си спомни за времето, когато го беше използвал като модел за Христос за „Тайната вечеря“. Не го разпозна веднага, защото бе загубил благородничес​ ките черти, които имаше някога. С възрастта те бяха станали определено по-груби. Случва се при някои.

– Ала най-тайните познания – поде отново Бандинели – ги притежаваха малцина. Гемист Плитон, посветен в „най-съкровения кръг“^[67], и неговият ученик Висарион бяха убедени, че най-мъдрите доктрини не трябва да бъдат предавани писмено, а разпространявани устно, и не на всички „братя в Платон“. Но участващите в „най-съкровения кръг“ се брояха на пръсти. Висарион имаше много ясен план. Бе решил да симулира провал на доктринално ниво пред Римската църква, защото смяташе, че единственият начин за възстановяване ако не на Константинопол, то поне на Морея беше, като въвлече католическия Запад в нов кръстоносен поход, а за да постигне този резултат, трябваше да насърчи обединението на двете църкви, поне привидно. Бе успял да стане основният сътрудник на папа Пий II и го бе убедил да свика в Мантуа нов събор, за да отправи призив към европейските владетели за голяма антитурска кампания. В това време на трона на Морея трябваше да се възкачи последният деспот – Тома Палеолог. Но проблемът беше, че имаше още един претендент за Деспотството: Сиджизмондо Пандолфо Малатеста. Той бе доведен брат на Клеофа Малатеста, която се омъжи за Теодор Палеолог – един от последните багренородни деспоти, а Сиджизмондо се гневеше от враждебността на Пий II спрямо него. Беше загубил до един градовете на своите прадеди, с изключение на Римини, и заплашваше, че ще рискува всичко. Затова замина за Морея и се скри в Мистра. Ако участниците в похода наистина се бяха мобилизирали и бяха завладели отново Константинопол, той щеше да може да отвоюва за себе си важна роля в Пелопонес. Но тъй като не тръгна нито един кораб, се върна обратно с тленните останки и книгите на Гемист Плитон. Сред тях имаше една, която тежеше като камък: книгата за законите, в нея философът от Мистра разкриваше някои от най-тайните си възгледи.

Ето я съдбоносната книга! Марлиани не му бе говорил за нея, ала сега разбираше защо той самият принадлежеше към тайната организация. Несъмнено за Леонардо бяха по-важни ръкописите, съдържащи древногръцките технологии и науки, принципите на една количествена физика, приложението ѝ върху феномените на математическите науки, в които александрийците от древността бяха постигнали необикновени резултати. Искаше да овладее тези тайни, защото предусещаше, че оттам би могло – но още не знаеше как – да се поеме към съвършено нова наука в сравнение с аристотелизма и платонизма от неговото време.

– Какво толкова важно имаше в тази книга? – попита Леонардо.

– Това е единственият съществуващ екземпляр от труда De legibus – отвърна Бандинели. – След смърт​ та на Гемист Плитон патриархът на Константинопол Генадий Схоларий нареди да изгорят всички копия на публична клада. Смяташе се, че книгата е изчезнала, а всъщност учениците на философа успели да спасят една, най-важната: собственоръчно написаната, принадлежала на техния учител. Това е единствената творба на философа, която съдържа значителна част от неговите тайни възгледи. В този текст Зевс е властелинът на вечното завръщане, Аполон е тъкачът на хармонията на многообразието, а боговете на планетите – служители на божественото влияние. В него са възпети Файнон и Фаетон, Стилбон и Пироис – боговете на новия езически Олимп. Християнската мъдрост също е вплетена в древното езичество и се изповядва философската религия на посветените. Ако тази книга беше излязла на бял свят, целият театър на Висарион щеше да претърпи неуспех, а планът за нов кръстоносен поход злощастно да пропадне. След смъртта на Пий II и на Висарион, папа Павел II предусети, че тайната организация, която обединяваше почти всички владетели в Италия, с времето ще се превърне в опасност за Църквата. Ала изобщо не разбра динамиката на тайното движение. Помисли си, че Сиджизмондо е извършил предателство и че турският султан е замесен, а това не беше вярно. Преследваше римския неоплатонизъм, но построи къща от карти и така и не успя да докаже своята теорема. Папа Сикст IV пък съзаклятничеше срещу Лоренцо деи Медичи, когото погрешно определи като най-висшия представител на тайната организация. Устрои срещу него заговор, служейки си с Паци – банкерската фамилия, съперник на Медичите, Лоренцо Великолепни обаче успя да се спаси. След това му обяви истинска война. Федерико да Монтефелтро, синьор на Урбино, съумя да я ръководи с удивителна двойна игра. Официално беше капитан на папските войски и нахлуваше с армията си на флорентинска територия, ала всеки път, когато можеше да се хвърли в решителна атака, се отдръпваше назад. Докато войските се биеха или се преструваха, че воюват между Поджибонси и Коле Вал д’Елса, Лоренцо и Федерико продължаваха да си разменят ценни старинни ръкописи за своите библиотеки. Това беше една от спечелените без бой войни на Федерико, но не срещу Лоренцо, а срещу Сикст IV, който не се усъмни нито за миг в неговата преданост.

– Нека да се върнем на нас си – каза Леонардо. – Защо беше толкова необходимо да убиете Пиерлеони?

– Защото фамилията Малатеста използваше тази книга, за да ни изнудва. Искаха да си възвърнат величието от преди, но бяха разделени помежду си и вече нямаха съюзници в Италия. Заплашваха, че ще разкажат всичко, че ще разпространят тайните и ще разрушат цялата организация.

– Твърдите, че не сте намерили тези книги в килията на Пиерлеони. Кой може да ги е взел, ако не вие?

Леонардо бе решил да не разкрива, че този толкова жадуван от Бандинели ръкопис е попаднал в подземната библиотека на Федерико.

– Нашата организация се раздели на две още по времето на Лоренцо Великолепни и на великия Монтефелтрано – отговори флорентинецът. – След войната с фамилията Паци и провала на идеята за нов кръстоносен поход Флоренция и Урбино се опитаха да посредничат между Рим и Изтока, примириха се, признаха неотменимата роля на Римската църква и се отъждествиха с официалната политика на Висарион повече, отколкото с неговите тайни доктрини. А ние представляваме вярващите в първоначалния неопаганизъм. Аз дори се върнах в „Сан Франческо Гранде“, за да потърся книгите, но отново не успях да ги открия. Те са били, благочестивите философи. Не знам как, ала именно те искат да изгорят тази книга, докато фамилията Малатеста заплашваше, че ще я публикува. А ние желаем единствено да я скрием, да я разпространяваме само сред посветените.

– Защо ми разкрихте всички тези неща?

– Защото вие, маестро, сте част от организацията... Или не сте? На чия страна сте, не знам... Вие сте човек на Медичите, работите за Пиеро, но сте и близък приятел на Марлиани... Тогава?

Леонардо нито отрече, нито потвърди.

– Внимателно прегледах какво съдържа тайната библиотека на херцога, старинните ръкописи от Мистра не са там – заяви той. – Сега отново ще затворя тайния проход и ще изгоря листа с комбинацията за влизане в него. Трябва да потърсите другаде книгата De legibus. Би следвало да ви предам на правосъдието заради престъплението в Милано, ала не мисля, че това ще послужи за нещо. Капитанът на правосъдието в Милано ваш последовател ли е?

Флорентинецът кимна.

– Тогава ще ви пусна на свобода – продължи Леонардо. – Правосъдието на Бог или на Зевс, или на могъщия Фаетон ще се заеме с вас.

Така и стори. Заключи скривалището и разбърка числата от комбинацията, подреди отново книгите на рафтовете и скъса листа с цифрите на хиляди парченца. След това направи знак на Салаи да развърже убиеца.

– Не споменавайте пред никого нито за тази наша среща, нито за тайната библиотека – каза той.

После върна алебардата и сабята на Бандинели и тръгна заедно с помощника си. Развиделяваше се и вът​ решният двор на херцогския дворец започваше да се обагря в пурпурни отблясъци.

– Учителю, как успяхте да откриете комбинацията, за да отворите онзи дяволски механизъм? – попита го по-късно Салаи.

– Слушах внимателно брат Лука, когато говореше – отвърна той. – Не забравяй, синко: най-големият дар за човешкото същество е умението да слуша. Ако си добър слушател, притежаваш не само своя ум, но и ума на този, който говори. И душата ти блести с удвоена енергия.

Цяла вечер преосмисляше думите на неопаганския войник. Дали беше казал истината, или бе мечтател, който си измисля? Факт е, че ако човешката история е изпълнена с велики заговори, тяхната неизменна участ, както изглежда, е да се провалят печално. Стигна до този извод, докато размишляваше върху нещастния край на идеите за новия кръстоносен поход и за религията на философите. Тогава всички водещи династии, които трябваше да работят върху онзи, малко или много, окултен план, се провалиха: Сфорца в Милано, Медичите във Флоренция, Монтефелтро в Урбино, Малатеста в Римини. А историята се беше надигнала, за да поеме в съвсем различна и непредвидима посока. Леонардо бе пуснал на свобода един убиец и това по някакъв начин накърняваше чувството му за справедливост, но имаше усещането, че бе оставил Пиеро свободен в свят, който вече не му принадлежеше, а няма по-ужасен затвор от това да живееш в чуждо време.

След няколко дни Валентино се върна от Милано и войската и цялата свита на херцога отново поеха в обичайното русло.

На 1 август 1502 година бяха в Пезаро и на 8 август пристигнаха в Римини. Видя замъка „Кастел Сисмондо“ – величествения палат край стените на града, както и храма на Малатеста – незавършения шедьовър на Леон Батиста Алберти. Спря се отвън, от дясната страна на църквата, под големите арки, където един до друг бяха гробовете на Роберто Валтурио, автора на книгата De re militari, която Леонардо беше чел много пъти, и на Гемист Плитон, „посветения в най-съкровения кръг“, мъдреца, от когото бе започнало цялото философско и политическо движение, белязало тяхното време.

После влезе вътре. Видя гроба на Сиджизмондо Малатеста и на третата му и последна съпруга, Изота дели Ати – единствената обичана от него жена. На балдахина беше изписано: Tempus tacendi, tempus loquendi^[68]. Най-вече време за мълчание. Но след онова, което бе научил в Урбино, стихът от Книга на Еклисиаста му прозвуча само като неясна заплаха: ще дойде времето да говориш, да разкриеш всичко. SI, буквите S и I, преплетени една в друга, бяха изписани навсякъде по стените на църквата, под арките, върху касите на прозорците и вратите: вероятно съкращение от Сиджизмондо, ала при желание можеше да се възприеме и като съчетание на инициалите на Сиджизмондо и Изота. Видя страничните капели. Първо капелата на мощите, където верният Пиеро беше нарисувал върху влажна основа портрета на Сиджизмондо Малатеста, коленичил в профил пред някакъв светец Сигизмунд – навярно императора Сигизмунд Люксембургски, който бе избрал едва петнайсетгодишния Малатеста за кавалерист. След това видя капелата на планетите и зодиака, барелефите върху пиластрите от двете страни, небесните тела от Луната до Сатурн върху предната централна част и дванайсетте знака на зодиака от двете страни на всяко тяло, обединени според нощните и дневните домове на планетите. Богът на Слънцето Аполон в своята колесница, теглена от могъщи дестриери, върху централния камък на арката, пред Марс-Пироис и Юпитер-Фаетон. За него това беше изображение на вече далечно време, на една епоха, която няма да се повтори, несъмнено отминала и вероятно в упадък. Несигурен стремеж към равновесие, към възвишена и крехка хармония между небето и земята, между човешкото и божественото, между християнството и Платон, между древните и модерните хора.

Това беше илюзията, сега невъзвратимо изчезнала, с която той самият бе отраснал.

В нощта на свети Лаврентий бяха в град Чезена – него Борджия искаше да превърне в средище на своето херцогство Романя. Леонардо изложи замисъла си за воден път, който да го свързва с Порто Канале на Чезенатико. Валентино много хареса предложението му и прекарваше голяма част от свободното си време с този военен инженер и архитект мечтател с големи и невъзможни идеи като неговите.

В Имола останаха дълго, почти до края на годината. Навреме успя да начертае карта на града, гледан от високо. Там отново срещна Макиавели, изпратен за втори път в началото на октомври от Флорентинската репуб​ лика, за да преговаря с Валентино. Но нямаха много възможности да останат насаме. Херцогът на Романя беше изправен пред редица неочаквани проблеми. Докато подготвяше кампания срещу Болоня, най-видните капитани на служба при него – Вителоцо Вители, Паоло и Франческо Орсини и Оливерото да Фермо, заедно с Пандолфо Петручи, синьор на Сиена, се бяха вдигнали на бунт. Урбино беше въстанал и прогонил гарнизона на Борджия, последваха го и няколко крепости във вътрешността. Леонардо имаше много работа, Макиавели трябваше непрекъснато да осведомява Пиер Содерини, който междувременно бе избран във Флоренция за пожизнен гонфалониер. Валентино често се нуждаеше от услугите на своя военен инженер и архитект, а Макиавели го разпитваше, когато можеше, за да научи новини за ситуацията.

Чезаре Борджия очакваше търпеливо подкрепленията, които му беше изпратил кралят на Франция. Когато разбраха за свежите войски, приближаващи се към Романя, въстаналите кондотиери смекчиха тона и изпратиха Паоло Орсини в Имола, за да преговаря за достоен мир. Въпреки предателството, за Валентино нямаше да бъде изгодно да обяви война на фамилията Орсини – една от най-могъщите в Италия. Споразумението, което подписаха, предвиждаше Паоло и Франческо Орсини заедно с Вителоцо Вители и Оливерото да Фермо да окупират Сенигалия, за да я предоставят на сина на папата. Щяха да се видят отново там при свършен факт. И така, към средата на декември Валентино и всички негови войски напуснаха Имола, за да се върнат на юг.

Прекараха празниците в Чезена. На Коледа херцогът нареди да бъде арестуван управителят на Романя, Рамиро де Лорка, назначен от самия него. Никой не разбра въз основа на какви обвинения. Жителите на Романя го ненавиждаха заради неговата жестокост и злоупотребите му, но той действаше в интерес на Борджия, създавайки атмосфера на страх, за да бъде потушена в зародиш всяка възможна съпротива срещу новия тиранин.

Напуснаха Чезена на следващия ден. Леонардо излезе рано от двореца, в който бе настанен, за да тръгне заедно с войските на херцога, които продължаваха на юг. Тогава видя трона в центъра на площада, на който беше седнал Лорка в церемониални одежди. Тъй като бе обезглавен, не го разпозна веднага, а едва след като съзря обезобразената глава на ужасния управител, забита на върха на копие на отсрещната страна на площада. Макар и да го мразеха, беше трудно да се каже дали жителите на Чезена, които минаваха оттам, бяха доволни, или изплашени. Леонардо видя и Николо Макиавели да пресича площада вглъбен, сякаш се насилваше да разбере дълбокия смисъл на този позорен спектакъл.

На 30 декември бяха във Фано, град амфибия по разположение, със своите бастиони, издадени над бреговете на Адриатическо море, и портата към Рим – същата, която бе построил император Август, сочеща пътя за Урбино, за Тибър, за другия склон на Италия. Рано сутринта на следващия ден тръгнаха за Сенигалия. Отначало кондотиерите се съпротивляваха, но пос​ ле се разкаяха и последваха херцога, настигайки го на три мили от града. Чезаре Борджия беше разпоредил да задържат по-голямата част от войските от вътрешната страна на стените и да заключат портите, докато те празнуваха заедно помиряването и настъпването на 1503 година в една прекрасна сграда до портата за влизане в града от север. По средата на празненството Валентино, незнайно по каква причина, излезе от трапезарията и вътре внезапно нахлуха въоръжените войници. Вителоцо и Оливерото бяха удушени на място, а двамата Орсини – оковани във вериги и отвлечени.

След два дни Леонардо срещна Макиавели в Кориналдо, навътре в сушата. Само за един ден херцогът се бе сдобил със Сенигалия и вече планираше война срещу другите бунтовници. Художникът се натъкна на флорентинския секретар по бастионите на градчето, които проучваше. Макиавели го покани на мястото, където живееше временно, на върха на хълма, най-високата точка на укрепения град. Говориха за много неща. Дипломатът на Републиката изглеждаше очарован от Валентино. Подчерта, че следейки непредвидимите му начинания, научавал много за изкуството на управлението и войната. Леонардо пък се оплака от неговата жестокост, каза му, че никога не е виждал толкова насилие, колкото през последните шест месеца. От своя страна Макиавели сякаш размишляваше върху нещо като икономия на пролятата кръв и твърдеше, че всяко кръвопролитие, предизвикано от сина на папата, колкото и да е свирепо, всъщност бе спестило далеч по-кървави сблъсъци.

– Войната – заяви Леонардо – е просто една животинска лудост.

– Но истинският специалитет на Валентино – отвърна секретарят – е именно този, да превзема крепостите, без да ги напада, ограничавайки се просто със заплахи за обсада. Това е изкуство, да накара хората да се страхуват от неговото преимущество. По-голямата част от битките си е спечелил, без да изстреля нито един артилерийски залп.

– Ще ми се наистина да е толкова просто – отбеляза Леонардо, – ала ще видим какво ще стори с Паоло и Франческо Орсини, които залови. Ако ги убие, ще избухне по-жестока война от тази, която току-що си спести.

Двамата Орсини бяха застигнати от същата участ като синьорите на град Кастело и на Фермо. Бяха удушени няколко седмици по-късно в замъка „Кастел дела Пиеве“. Войските стигнаха до Перуджа, после и до Сиена. Макиавели отново замина няколко дни след последната им среща, а Леонардо продължи да следва армията на херцога.

На 1 февруари бяха в Пиенца – съвършения град, създаден от папата с неосъществения кръстоносен поход, Пий II, и кръстен на него, проектиран от Роселино да Сетиняно и разположен близо до селцето Корсиняно, където е роден понтификът. Когато бащата на Валентино още бил заместник-канцлер на Църквата, именно папата от Сиена му подарил двореца, който сега Чезаре Борджия използваше като главна квартира в очакване на капитулацията на Сиена. Художникът се разхождаше съвсем сам в околностите на малкото селце, потънало в омайната природа на тосканските хълмове, напомнящи му за дома, когато забеляза, че е следван от минувач, облечен като вестоносец, който се прокашля шумно, за да привлече вниманието му. Леонардо се обърна, но мъжът не продума и го задмина, пускайки в краката му едно запечатано писмо. Художникът тутакси го вдигна и го отвори. Беше карта, начертана с приблизителна точност, изобразяваща пътя от Пиенца по протежението на крайбрежната равнина Марема до абатството „Сан Галгано“.

Това бе обичайната покана от обичайния флорентински кондотиер.

Рано на следващия ден замина със Салаи, който тръгна с голяма неохота. Привечер стигна до отшелническата обител Монтесиепи, където легендарният светец от Киуздино от XII век, слагайки край на живота си на воин, който му бил отреден, забил като по чудо сабята си в камъка, образувайки по този начин кръст. Видяха се точно на това място за молитви до вече почернялата сабя, все още забита в твърдата скала, около която бе построена кръгла капела, наричана Ротондата.

– Трябва да напуснеш Валентино и незабавно да се върнеш във Флоренция – каза кондотиерът. – Вече не сме съюзници.

Беше се досетил, знаеше го, очакваше се. Кондотиерът бе син на Клариче Орсини и се бе оженил за Алфонсина Орсини – много далечни роднини от безбройните разклонения на фамилията Орсини, които заедно с фамилията Колона спореха за властта в Рим. А сега, след убийството на Паоло и Франческо Орсини, бяха срещу Борджия. Тяхното време бе изтекло.

– Аз, естествено, съм на страната на Орсини и на французите – продължи кондотиерът. – Ако Медичите се върнат във Флоренция, ще се съюзят с династията Валоа-Орлеан. Сега в Южна Италия дебаркираха испанците, за да се сражават за Неапол с френския крал. А Борджиите са испанци и ще видиш, че скоро ще предадат крал Луи. Трябва да си вървиш. Аз отивам на юг, за да се бия за французите. Кралят ме избра за управител на Касино.

Леонардо кимна утвърдително: щеше да се подчини, както винаги.

– Що се отнася до мисията, която ми възложихте във Венеция в дома на вашия брат, най-накрая я изпълних – каза той.

Извади от кожената си чанта книгата De legibus на Гемист Плитон и му я даде. Слисаният кондотиер грабна ръкописа и започна жадно да го разлиства.

– Как успя?

– Беше в Урбино.

Мъжът взе една факла от стената на капелата и излезе навън. Постави книгата върху огромна канара на изхода на Ротондата. Запали я. Двамата наблюдаваха пламъка, който обхващаше страниците и ги превръщаше във въглен. Така Леонардо най-накрая разбра на чия страна по отношение на неоплатоническото формирование е бил през всичките тези години, без да го осъзнава. На правилната, каза си, макар и не на печелившата. Поне засега.