Тайната библиотека на Леонардо

Всички краища на нещата не са част от тези неща, а началото на нещо друго...

Из записките на Леонардо да Винчи

Живяхме във време на кипеж и ето ги сега – дойдоха да ни го отнемат.

Станахме свидетели на слава и сеч.

Видях падението на много повече владетели през последните десет години, отколкото през останалата част от миналия век. В Италия, с изключение на Римската църква, като че ли няма нищо, което е предопределено да пребъде. Ние сме земята на нетрайното, само пресечна точка и кръстопът. Идеите и армиите, народите и кралете, тук всичко отминава бързо. Може би защото никой владетел от моето време, освен Лоренцо Великолепни и Федерико да Монтефелтро, не можеше да прозира по-далече от собствената си амбиция и никой след тях, от друга страна, не бе в състояние да подхранва толкова големи и далновидни амбиции. А ако амбицията няма крила, ако пълзи скришно и мерзко по речните камъни като червеите и змиите, всеки обект, който попадне в обсега ѝ, променя формата си, разраства се, препречва пътя ѝ.

Но ако хората можеха да летят като птиците и да виждат всичко от високо, нямаше да се настървяват като чакали на мърша, която неминуемо ще ги изложи на опасност от по-свирепи и по-силни хищници. Ако хората можеха да летят като птиците, щяха да бъдат принудени да притежават тяхната изящност, щяха да се научат да кръжат и да се реят без усилия и с невъзмутима отчужденост над нищетата на собствената си съдба.

И всички щяха да бъдат красиви като чаплите и чайките.

Живяхме във време на кипеж и след това го захвърлихме. Видях как всичко, даже аз самият, бяга към една-единствена разруха. Търсихме свобода и после още свобода, докато не станахме толкова свободни, че дори я пилеем. Понякога си казвам, за да придам смисъл на всички тези събития, че вероятно през последния век произведохме прекалено много красота по тези земи: и сега, ако искаме да създаваме още, ако искаме да започнем отначало, сме длъжни най-напред да се самоунищожим.

Аз самият още веднъж се провалих при поредното изпитание.

Както винаги, бягам от своите неуспешни опити.

В Милано отново ще видя мона Чечилия, ще се запозная с последната ѝ рожба. Дали съм съпричина за появяването ѝ? Надявам се, че е шедьовър. Поне един... Не доведох докрай повечето от нещата, които започнах. А творбите, които завърших, така и не ме удовлетворяват. Навярно трябваше само да напиша „ Голямата книга на моите въпроси “. Това е единственото имущество, правещо ме действително богат, моето единствено неотчуждаемо съкровище. И всичко, което съм нарисувал, всъщност е само постановка на безкрайните ми въпросителни. Истината, откровението за мен е камък, който пада в блато и предизвиква загадъчни концентрични вълни, с една дузина свидетели, питащи се слисани: кой, кога, къде? Експлозия от въпроси. Или портретите, които не се знае дали те гледат, или не те гледат, докато ти ги гледаш, с онова тяхно нерешително изражение, сякаш се опитват да дешифрират пейзажа зад гърба ти, за да разберат какъв си и на кой макрокосмос си загадъчната хармонична опаковка...

Рано или късно, ще бъде добре наистина да направя опис на въпросите си.

Защото всъщност в това е въпросът: потомците ще си спомнят ли за мен? Ако да, с какво ще ме запомнят? С моите странни машини, които никой никога не е използвал и не е известно как функционират? С фреските, дето се рушат? С няколко портрета на любовници на херцози или с някоя Мадона, поверена на моите помощници и пооправена от мен тук-там по-скоро заради човещината ми на учител, отколкото заради скрупулите ми на художник? Или с моите анатомични рисунки, които не може да бъдат отпечатани и следователно публикувани? Не, това не е най-автентичното ми наследство. Онова, което наистина ви оставям, в живописта или на хартия, са моите въпроси. Най-хубавото, което имам да ви дам, най-ценното...

Как птиците успяват да се задържат във въздуха?

По силата на какъв математически закон го правят и доколко е подобен на този, който Архимед е открил за телата, които, ако са потопени във вода, не потъват?

И защо небето е синьо?

Защо е синьо морето?

Защо колкото по-далечни са планините, толкова повече изглежда, че те също се обагрят в синьо?

От какво е направен въздухът?

Как се движи вятърът?

Как окото обработва светлината?

Какво точно представлява и как се произвежда гърмежът, който издава оръдието при стрелба?

Само това мога да ви оставя и както изглежда, никой друг не може. Никога не съм срещал човек по мое време, който да си задава толкова много въпроси, и тъкмо тези, тъкмо моите въпроси.

Какво е всъщност това, което наричаме „душа “?

Кое е нейното седалище и къде и кога се вселява в зародиша?

Какви думи казва една майка на детето си през пъпната връв?

Защо всички нерви се насочват към мозъка?

Как функционира нервната система?

Каква енергия преминава през нея?

Защо откриваме морски фосили високо в планината?

Какво има в центъра на Земята?

Надявам се само на едно: че въпросите са правилни и че някой друг след мен все още ще си ги задава. Понякога успявам да прозра отговорите, но ми липсват инструментите, за да докажа прозренията си. Надявам се, че човечеството ще си задава винаги тези въпроси, докато не намери отговор на всеки от тях и покрай всеки един си зададе още сто хиляди нови въпроса.

Защо Луната не пада?

Защо нощта е тъмна?

Какво е светлината и как се разпространява?

Колко големи и отдалечени са звездите?