Тайната библиотека на Леонардо

13

Вървяха край Арно под планинските хребети на Пратоманьо до Долината на Ада и до Латерина.

Леонардо беше смаян от клисурите, от тези втвърдени и издълбани глини, сякаш отворени рани по склоновете на хълмовете, от разклоненията на браздите като подкожни снопчета нерви, оголени от ерозията. От време на време се спираше да скицира нещо или да прави измервания с алидада и кипрегел и Салаи не можеше да го понесе: „Кога ще пристигнем, учителю?“ и „Няма ли да е опасно да преминем границата?“.

Отклониха се от старата Виа Касия^[51], защото знаеха, че е добре охранявана от флорентинските стражи при моста в Буриано. Предпочетоха да пресекат необезпокоявани Арно след Латерина, при Ромито, където имаше древен мост с четири арки и сегментен свод, прикрепен към две скали. Леонардо толкова много го харесваше, че му се искаше да се изкачи на някое възвишение, за да нарисува отвисоко реката и моста в рамката на този внушителен пейзаж, в който му се струваше, че долавя все още пулсиращото сърце на света и нескончаемата болка на природата. Качиха се изморени въпреки изтощителното съпротивление под юнското слънце на двата коня, на мулето, на храсталаците и на Салаи.

След това стигнаха до Арецо от Пиеве а Маяно, където се натъкнаха на първите гарнизони на Арецо.

Показаха документите си и бяха съпроводени до въстаналия град. Макар че беше късно през нощта, Леонардо остави Салаи в убежището, което бе предназначено за тях, и веднага се отправи към мястото на срещата. Кондотиерът го посрещна в Палацо дел Пополо в една огромна и празна зала. Седнаха един срещу друг, а помежду им имаше маса, осветена от две големи лампи.

– Изпълнена ли е мисията? – попита мъжът.

– Уви, не – отговори Леонардо.

– Няма значение – махна с ръка кондотиерът. – Този път не те повиках, за да вършиш работа за мен. Трябва да си разчистя сметките с херцог Валентино и ще те пратя при него. Разбрах, че преди два дни е влязъл с войската си в Урбино. Почини си няколко дни и после веднага тръгваш на път. Ако последва сблъсък с флорентинците, не искам да пострадаш.

– В Урбино ли? – попита Леонардо, озадачен. – А херцог Гуидобалдо?

– Това действие на Чезаре Борджия изненада всички ни. На връщане от Рим обсадил Камерино, помолил и веднага получил от херцога на Урбино достъп до прохода на Кали, за да стигне с войските до новото си херцогство в Романя. Но ненадейно изоставил Камерино и окупирал херцогство Урбино. Нанесъл удар из засада. Гуидобалдо да Монтефелтро, предупреден навреме, изглежда, успял да избяга, преоблечен като селянин.

– На една и съща страна ли сме?

Господинът, който беше на около трийсет, облечен в черно, с лице, оживено в полумрака от блясъка на пламъка, го погледна и изкриви леко устни в горчива усмивка.

– Надявам се – отговори. – Пристигнах в Арецо с Паоло Орсини, с когото се сродих. С нас беше Вителоцо Вители от град Кастело. Двамата са наемни войници на Валентино, но не са му поискали разрешение да дойдат в Арецо. Просто дойдоха, а Чезаре Борджия беше в Рим. Вителоцо смята да разшири владенията си за сметка на Флоренция, от град Кастело до Борго Сансеполкро и до Ангиари, и се надява Валентино да му отстъпи новите завоевания, вместо да ги задържи за себе си. Паоло Орсини би желал да има Арецо, а аз искам само да се върна във Флоренция. Следователно нашите цели са предвидими: Валентино поне е наясно с тях. Този, който е абсолютно непредвидим, е именно той. Наполовина испанец по произход, няма династични предци по нашите земи, нито правила, които да спазва: агресията в Урбино е пример за това. На никого от нас не би му минало през ума да нападне последния потомък на една фамилия, която управлява този град от векове. Това бяха мълчаливи пактове в Италия, преди да дойдат французите, извикани от Мавъра и фамилията Борджия, избрани, уви, от самите нас. Да, засега сме съюзници, които се гледат подозрително, но все пак съюзници. На една и съща страна сме, иначе не бих те изпратил да работиш за него.

– И какво мога да направя за Борджия?

– Ще бъдеш военен инженер и архитект, ще се занимаваш с неговите крепости, ще скицираш карти, ще извършваш изследователски огледи и ще имаш много неща за рисуване. Ако той пожелае, ще му направиш и портрет. Но ще видиш, че няма да поиска. Освен това ще можеш да продължиш в Урбино проучването си, мисията, която ти възложих.

Леонардо се съгласи и се изправи. Поклони се и понечи да си тръгне.

– Един момент! – спря го мъжът. – Иди при Вителоцо Вители. Завзел е Борго Сансеполкро и е откраднал книги, принадлежали на Пиеро дела Франческа. Трудове по физика и геометрия. Казах му да ти подари един. А Борджия ще ти подари книга със записки на Архимед, принадлежала на Бароци, епископ на Падуа, който беше голям почитател на математическите науки. Трябва да минеш през Борго, Вители е там. След това ще продължиш към Урбино.

– Нямам думи, с които да ви благодаря, Ваша светлост! Ако намеря два отпочинали коня, ще тръгна с помощника си вдругиден призори.

Поклони се отново и излезе.

Започваше да усеща умората от пътуването и терзанието от несигурността. Беше излязъл от тази среща, измъчван от смътно чувство на безпокойство. Да, сега имаше работа, но се пъхаше в кратера на активен вулкан. В Италия всички равновесия, които се поддържаха стабилни около половин век, бяха вече окончателно извън контрол и очевидно той се намираше отново в самия център на бурята. Милано се бе превърнал във френски град. Говореше се, че на юг испанците ще слязат от корабите, а между Арецо и Урбино фамилиите Вители и Орсини, получаващи пари от Валентино и от Църквата, се опитваха да се възползват от безредието, предизвикано от Борджия, за да извлекат някаква лична полза. Фактът пък, че Валентино в отговор бе завладял Урбино, не вещаеше нищо добро.

На кого принадлежеше сега Арецо например? На Пиеро деи Медичи? На Орсини? На Чезаре Борджия? На папата? Или Луи XII щеше да го върне обратно на Флорентинската република, която плащаше за града? Във всеки случай най-вероятно решението щеше да бъде взето именно от краля на Франция. Във въздуха витаеше осезаемо напрежение: скоро всеки щеше да започне да воюва срещу всеки. За италианците това щеше да бъде трагедия, но владетелите и кондотиерите сякаш не си даваха сметка. Съсредоточени върху собствените си жалки местни интереси и само за да спечелят няколко педи земя, всички те вървяха бодро към собствената си гибел. А чуждестранните владетели гледаха доволно как италианските войски ще се избият сами, увлечени в глупави братоубийствени разпри.

Стигна до сградата, в която бяха отседнали, срещу базиликата „Сан Франческо“. На следващия ден щеше да отиде в църквата, за да види фреските от композицията „Легендата за истинския кръст“ на Пиеро дела Франческа. Влезе в къщата, но чу женски глас, който идваше от стаята на Салаи, и се ядоса. Почука енергично и завика: „Отвори веднага, аз съм“. Вътре настана тишина, долови само суматохата от местене на столове. Минаха няколко частици време, или както беше на мода да се казва – няколко мига. Известно е, че четиресет и седем мига правят една унция, дванайсет унции – един момент, десет момента – отрязък, а четири отрязъка – час. Следователно един момент се състои от 564 мига, сметна той наум, а един час от 40 момента, или от 22 560 неделими частици време.

Не му харесваше този начин на пресмятане на времето. Прекалено много мигове.

– Ще отвориш ли проклетата врата? – изкрещя най-накрая разярен.

Салаи се появи по панталони и художникът най-сетне успя да влезе. Тутакси се насочи към жената – красива девойка с пищни форми и все още полуразвързан корсаж.

Леонардо веднага я сграбчи за врата, сякаш искаше да я удуши. Стискайки китките му, тя напразно се мяташе и хленчеше. После ненадейно той я пусна.

– Вън оттук! – каза ѝ с решителен глас и ѝ посочи вратата.

– Но, учителю... – запротестира Джан Джакомо.

Оскърбена, жената се облече и излезе от стаята, хлопвайки вратата след себе си.

– Учителю, обяснете ми... – поде Салаи, като се опи​ та да се съвземе от изненадата и да демонстрира възмутен тон.

– Има подути лимфни възли на врата – отвърна Леонардо. – Знаеш ли, че когато войските се придвижват, водят със себе си целия кортеж от обикновени проститутки за войниците и елитни куртизанки за командирите? Тази жена, бедната, е болна от пудендагра...

– От какво?

– От галската болест, или френската, или неаполитанската. Как ѝ викаш? Колко пъти да ти повтарям, че в наше време е добре да внимаваш с похотливостта? Ще трябва да ти намеря съпруга, момче. Вече си на двайсет и две и трудно сдържаш страстите си. Но аз те обичам и ще ти потърся девственица.

Погали го нежно по бузата. Салаи вече беше мъж. Онова слабичко момченце се превърна в мускулест здравеняк, същински бик. Каза му довиждане и излезе от стаята, ала веднага се върна обратно, защото Джан Джакомо бе започнал да нарежда, колкото му глас държеше, непонятни ругатни на диалекта на Брианца.

– Какво става? – попита Леонардо притеснен, след като отново отвори вратата и подаде глава.

– Тази развратница ми открадна кесията с всички мангизи.

Художникът избухна в смях.

– Я гледай ти! Тогава прощавай! Беше намерил сродната си душа и заради мен я изпусна... – Не можеше да сдържи смеха си. – Току-виж се беше задомил. Представяш ли си колко хубаво щеше да бъде? Ямата на крадците от кръговете на Ада...

Като разбра, че откраднатите пари не бяха много, си легна в добро настроение.

На следващата сутрин видя фреските на Пиеро в базиликата „Сан Франческо“. Щом научи, че Леонардо е приятел на Лука Пачоли, когото всички в манастира познаваха, брат Бонавентура, монах на средна възраст, който го придружи до главната капела, му предложи да му покаже целия цикъл: сложен разказ, от смъртта на първия човек Адам до издигането на кръста при връщането му в Йерусалим след победата на византийския император Ираклий през VII век срещу персийския владетел Хосрой, който бил откраднал кръста. Според легендата свещеното дърво, от което е направен кръс​ тът на Христос, е поникнало от устата на Адам след неговото погребение, от семената на дървото на греха, дадени от архангел Михаил на сина му Сит.

Това беше символична история за християнството между греха и изкуплението до момента на сблъсъка с неверния Изток, а от разказаните събития и от начина, по който бяха изобразени, се разбираше, че са обвеяни от климата на новия кръстоносен поход, нажежил годините непосредствено след средата на миналия век, когато Константинопол току-що бе паднал в турски ръце и двете църкви, на Изтока и Запада, обмисляха отново да се обединят срещу новия враг.

– Виждате ли? – попита брат Бонавентура, сочейки фреската в средата на стената отдясно, сякаш за да потвърди това негово първо впечатление. – Там е представена срещата на Соломон със Савската царица. Но всъщност Соломон е кардинал Висарион, гръцкият философ, който дошъл със своя учител Гемист Плитон, за да се застъпи на събора във Флоренция за унията между двете църкви и за новия кръстоносен поход срещу турците. Изглежда, художникът от Борго е бил привърженик на платонизма на Висарион. Наистина е бил осъществен малък поход срещу Деспотство Морея, когато папа Пий II...

– Да, знам всичко за този поход – прекъсна го Леонардо, – за Сиджизмондо Малатеста, за тленните останки на Гемист Плитон, донесени в Римини, и така нататък.

Но вниманието му се спря най-вече на две неща. Първото: стори му се, че Пиеро дела Франческа в тези творби е използвал смесена техника – малко върху влажна, малко върху суха мазилка, – затова се приближи, без да откъсва очи от стената, за да провери верността на това свое впечатление и трайността на живописта върху суха основа. Второто: огледа особено внимателно сцената на битката между Ираклий и Хос​ рой, която, макар и по анатомично и оптично неловък начин, използван допреди няколко десетилетия, маниакално съобразен с геометрията и чужд на перспективата, изобразяваше най-лютия сблъсък на кавалерии, който някога бе виждал – ужасен ръкопашен бой, смазани от конете тела на ранени по земята, кълбо от глави, от конници, опитващи се да поразят противника, саби, копия, ятагани, боздугани, знамена.

Замисли се какво би представлявала тази фреска, ако по онова време бе усвоен изцяло урокът на фламандците и можеше да бъде нарисуван прахът, вдиган от конете в една истинска битка, да се изобразят локвите кръв и тиня по земята, да се пресъздадат с анатомична точност напрежението, изписано на лицата, обтегнатите сухожилия, очите, излезли от орбитите, яростта. И заключи, че една битка би била идеалният терен за подлагане на изпитание на всички негови нови познания за перспективата, за отблясъците на светлината, за природата на Силата, за човешката анатомия.

На следващия ден тръгнаха рано за Борго Сансеполкро – селището, което, макар и малко и периферно, имаше щастието да бъде родно място на две видни личности: Пиеро и брат Лука. Минаха през Ангиари, пресякоха Тибър и влязоха през Порта дел Понте в сърцето на малкия център. Там разбраха колко важно беше в този край да заявиш, че си приятел на Лука Пачоли, повече, отколкото, че си Леонардо да Винчи. Всички го познаваха, говореха за него с обич и както се случва в малките населени места, сякаш споделяха славата, която бе успял да си спечели от Рим до Венеция. „В такива случаи – помисли си Леонардо – селото е като футболен отбор, който се състезава на площад „Санта Кроче“ по време на карнавал, и дори онези, които не са участвали в победната битка, се чувстват съпричастни.“

Показаха му две творби на Пиеро – полиптиха за конгрегацията „Мизерикордия“ и фреската „Възкресение“. На следващата вечер вече бяха приятели на всички. Заради горещината в края на юни беше приготвена трапеза на открито, на която дойде половината село, а Леонардо и неговият помощник бяха почетни гости. По едно време той засвири на лютня, Салаи пък започна да танцува под древната кула „Берта“ със стотина жители на Сансеполкро от всички възрасти. Искаше им се да останат тук цял живот, най-вече на чирака му, но Вителоцо Вители го нямаше. Той се бе върнал в град Кастело и те отново поеха на път три дни по-късно на разсъмване директно към Урбино.

Минаха през прохода Бока Трабария, през полета, гори и неочаквани чукари, които изглеждаха като безразборно струпани паметни плочи в гробище на гиганти. Стигнаха до една раззеленена долина и река Метауро, която трябваше да следват до Кастелдуранте и Монте Асдруалдо, където бе роден Донино Браманте, а после да слязат няколко мили, за да се озоват в близкия град Урбино. Малко преди да пристигнат в Кастелдуранте обаче, пътят им беше препречен от въоръжен патрул на Валентино и те бяха отведени на два курса до херцогския град.