Тайната библиотека на Леонардо

4

На следващия ден Леонардо не отиде в „Санта Мария деле Грацие“. Заради влажността през последните дни имаше усещането, че цветовете, които беше направил до този момент, нямаше да се запазят. Щеше да използва синия цвят както за одеждите на Христос, така и за Юда, но за Юда щеше да прибегне до азурит, за Исус – до трийсет пъти по-ценното ултрамариново синьо. Нито един от двата пигмента не се препоръчваше за рисуване върху влажна основа. Свързващото вещес​ тво с времето щеше да промени цвета си. Трябваше да пробва различни масла – орехово масло или смола от кипарис – или пък друга дозировка, затова беше прекарал сутринта в експерименти с нови смеси в Корте Векия. После, след като получи резултат, който му се струваше задоволителен, обядва и в ранния следобед реши да върне посещението на Лука Пачоли. Пристигна в храма на францисканците и попита абата брат Амедео – единствения човек в манастира, с когото бе запазил добри отношения след всичко, което се случи с конгрегацията „Кончеционе“. Брат Амедео беше монах от Калабрия, леко закръглен и нисък и винаги в добро настроение, но този път му се стори доста нап​ регнат. Беше го посрещнал с обичайната сърдечност, ала не му се видя много весел. Абатът му съобщи, че монасите, включително математикът от Сансеполкро, са се събрали в библиотеката, за да обсъдят крайно неотложен въпрос, че не би могъл да му каже нищо повече и че ще го съпроводи до стаята на монаха, където може да го почака, докато той отиде да го извести за посещението.

Така Леонардо влезе в килията на математика. В нея имаше походно легло, пейка за коленичене при молитва пред едно разпятие, писалище до стената, етажерка за книги и един сандък под прозореца, през който се виждаше манастирският двор. Обзавеждането включваше само най-необходимото не само за учен, но и за францисканец. Изправен върху писалището, просто опрян о стената, стоеше портрет на монах и най-вероятно това беше самият той – Лука Пачоли. До него бе нарисуван млад добре облечен благородник. Пред монаха имаше две книги – една затворена и една отворена, малка черна дъска, на която беше начертан триъгълник, вписан в окръжност, висящ от тавана твърд кристал и додекаедър от дърво, поставен върху затворената книга. Започна да анализира творбата с очи на опитен познавач. Прочете надписа върху затворената книга: LI. R. LVC. BVR., „Книга на преподобния Лука ди Борго“. Това беше „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ – екземпляр, достоен да бъде подарен на принц, по-добре подвързан от този, който му бе продал Кардано. Същият екземпляр, нарисуван на картината, се намираше физически пред нея, сложен на бюрото. След това прочете надписа върху свитъка до книгата: IACO. BAR. VIGENNIS P. 1495, „двайсетгодишният Якопо ди Бартоло, или Ди Бартоломео, или Барбариго, или Барбаро, или Ди Барбарано (ме) нарисува през 1495 година“.

„Последовател на Антонело“, помисли си. И ако авторът наистина беше на двайсет, определено заслужаваше внимание. Много му харесаха отблясъците по кристала, в който се виждаше три пъти отражението на прозореца отляво – прозорецът не фигурираше на картината, но отраженията показваха три пъти образа на разкошен дворец. После се концентрира върху фигурата на францисканеца и неговото изражение. Затвори едното си око, повдигна ръка и с нея закри първо лявата, после дясната половина на лицето на монаха. Както си и мислеше: лявата (дясната половина на математика) се усмихваше, а другата излъчваше тъга. Обърнатата към светлината и кристала беше лъчезарна, а тази откъм тъмнината и дървеното тяло – мрачна. Добра идея, каза си. Беше ясно, че картината изразяваше Платонова представа за математиката като средство за издигане от мътната и лепкава тиня на материята към светлата чистота на абстрактните форми. Ключът се криеше в двете твърди тела – едното, чиито стени бяха квадрати и триъгълници, и другото, додекаедъра с дванайсет петоъгълни стени. Едното – прозрачно, другото – непроз​ рачно, едното – висящо във въздуха, другото – тежко, поставено върху затворената книга, едното – по-близо до сакралността на сферата от другото. Но изцяло му убягваха връзките между двете тела, отворената книга и начертаните върху дъската фигури. На нея имаше и числа, изписани с дребен шрифт и обърнати обратно: сякаш представляваха сбор...

– Харесва ли ви? – попита глас зад гърба му.

Той се завъртя и се озова срещу мъжа от картината, съвсем същия.

– Ако изключим начина, по който рисува ръцете, авторът е многообещаващ младеж – отвърна художникът.

Лука Пачоли остана смаян от външния вид на Леонардо. Беше елегантен със своята одежда от пурпурен атлаз под наметалото, което стигаше до коленете му, силна и стройна фигура, сухо лице, гъста и къдрава кестенява коса, разделена на две симетрични половини с път по средата, къса и добре поддържана брада, дълбок и магнетичен поглед. С изключение на брадата – както изглеждаше, беше си я пуснал наскоро, – като се замисли, монахът го оприличи на Витрувианския човек от рисунката, която бе видял предния ден с несъответстващите си квадрат и кръг, което го бе смутило много.

– Не ви харесват ръцете ми?

– Нека да ги стисна и да изразя цялата си радост от факта, че ви виждам тук, сред нас. Ще се чувствате доб​ ре в Милано. След смъртта на Лоренцо Великолепни Флоренция вече не е фарът на Европа.

Стиснаха си сърдечно ръцете.

– Чест е за мен – отвърна монахът. – Най-вече защото ме осведомиха, че вие сте помолили Сансеверино да ме покани тук. Но кажете ми за ръцете... Не ви ли харесва творбата?

– Напротив – отговори Леонардо. – Това е много добра картина. Художникът, който я е нарисувал, има талант. Къде ви е направена?

– Във Венеция, от двайсетгодишен ученик на един ученик на Антонело да Месина. Та какво казвахте за ръцете?

– Прощавайте – поде Леонардо. – Аз много внимавам с ръцете, стремя се да ги рисувам с маниакална точност, а дясната ви ръка не е съвсем добре очертана, дори заради необичайния начин, по който е хванала писеца. Но що се отнася до всичко останало, това е забележителна творба. Кой е мъжът, изобразен до вас?

– Месер Джовани Гонзага – отговори монахът, – трето дете на Федерико, който е баща на настоящия синьор на Мантуа. Тогава той се намираше във Венеция по чиста случайност и прие с охота да позира до мен. Ще изпратя в Урбино един екземпляр от труда си „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“, който виждате на масата, и картината. Посветих книгата на херцог Гуидобалдо да Монтефелтро, синьор на града, а картината ще подаря на съпругата му Елизабета Гонзага, сестра на Франчес​ ко, маркиз на Мантуа, и на месер Джовани, младежа от портрета.

– Въпреки това съм сигурен, че именно вие сте дали наставления на художника за символиките, свързани с математиката и геометрията и отразени в творбата. Не съм ли прав?

– Да, така е.

Леонардо посочи с въпросително изражение висящото твърдо тяло.

– Това е икосаедър, архимедово тяло – обясни математикът. – На ширина, дължина и височина има три осмоъгълника с квадратни стени, или, ако извадим всички общи стени: осем плюс шест плюс четири – общо осемнайсет стени, осем ръба на равностранни триъгълници, със страна, равна на страната на квадратите.

– Не е необходимо да ми обяснявате какво означават трите осмоъгълника, защото мисля, че ми е известно – каза Леонардо. – По-скоро не разбирам коя е отворената книга с геометричните фигури на масата. На Евклид, нали?

– Точно така – кимна монахът. – С показалеца на лявата си ръка посочвам осмата теорема в тринайсетата книга от „Елементи“ на Евклид на латински, венецианското печатно издание от 1484 година – най-разпространеното сред италианските математици, които не биха се затруднили да намерят съответната страница.

– И какво гласи тази теорема?

– Че ако вземем един равностранен триъгълник, вписан в окръжност, квадратът на неговата страна е равен на три пъти квадрата на радиуса на окръжността, или L² = 3r² – отговори Пачоли.

– Защо тъкмо тази теорема? – попита Леонардо, след като помисли малко.

– Защото от нея с помощта на откъса, който илюстрирам на черната дъска на картината – каза монахът, – получаваме числовото съотношение, обуславящо построяването с триъгълник и пергел на твърдия кристал в горната част, икосаедъра, противопоставен на твърдото тяло долу, нарисувано на преден план върху книгата ми, додекаедъра. Математическа алегория.

– С други думи?

– Математиката според диалога „Тимей“ на Платон – продължи францисканецът – е синтаксисът на света. В същата творба додекаедърът със своите петоъгълни стени е символ на квинтесенцията, духът на елементите, който изпълва материята, и така да се каже, е душата на Вселената. Исках да бъде изработен от дърво именно за да покажа нашия материален свят, в който е разпространен този дух, и го разположих върху моята затворена книга, представяща приложната математика. Но до моя том на картината е изобразена широко отворената книга на Евклид, която представя рационалната, спекулативна, теоретична математика. Служейки си с нея, математикът, в този случай аз самият, се връща към чистите идеи, дадени от константните числови съотношения и скрити във формите, които се разграничават от осезаемата реалност и които са представени тук от твърдия кристал, икосаедъра. Синтаксисът на света. Тройната осмоъгълност на икосаедъра е алюзия за Светата Троица и по този начин демиургът Платон се идентифицира със създателя Бог, единен и триединен за нас, християните. Следователно математиката, както казва древният философ, разкрива числовата структура на света, въз основа на която демиургът, използвайки чистите идеи, е създал всичко, което виждаме: четирите елемента и духа, който ги поддържа – онова, дето алхимиците и натурфилософите наричат именно квинтесенция.

– Ще имаме възможност да поговорим отново за това, ако останете задълго в града. Ясно е, че в манас​ тира вече са разбрали кой сте, щом ви канят да участвате в тайни събори по крайно неотложни въпроси броени дни след пристигането ви.

Францисканецът придоби сериозен вид. Затвори вратата на килията и после отново заговори, ала този път съвсем тихо:

– Маестро Леонардо, казвам го на вас, но ви моля да не отваряте дума за това пред никого. Тайният събор беше свързан с нещо много сериозно, което се случи тази сутрин в манастира. Извършено е прес​ тъпление в друга килия, която гледа към този коридор. Един събрат, Еджидио да Римини, който беше временен гост тук като мен, е бил намерен мъртъв в стаята си, прободен два пъти с нож от неизвестен посетител. Бил е нападнат в гръб, докато е влизал вътре. Убиецът запушил устата му и го намушкал, като по този начин го убил на място със силен удар с добре наточено острие в тила, в задната част на черепа...

– Седалището на душата...

– Какво казвате?

– Нищо – отвърна Леонардо. – Мислех си за това като малък, когато с моите приятели във Винчи се забавлявахме, докато измъчвахме гущерите или жабите. Ако пробиеш гръбначния мозък на жаба, тя умира веднага. По-бързо, отколкото би се случило, ако я пронижеш в сърцето или в която и да е друга част на тялото. По-късно при дисекцията на човешки тела наблюдавах нервите, които водят началото си от там. Не сърцето е седалището на сетивната душа, както казва Аристотел. И душата не е разпространена из цялото тяло, в противен случай нямаше всички нерви да се насочват към мозъка. Душата трябва да е някъде тук – каза той и посочи главата си.

– А anima mundi? Квинтесенцията не е ли разпръсната равномерно из цялата Вселена?

– Някъде повече, някъде по-малко.^[24]

– За по-голяма сигурност – продължи Пачоли – убиецът му е нанесъл още един удар с ножа и му е преря​ зал югуларната вена. Имаме съмнение обаче, че убитият не е бил истински монах. Бил е мъж приблизително на моята възраст, доста силен. Убиецът е търсил нещо, килията му беше в пълен безпорядък, но онова, което аз намерих вътре...

– Претърсили сте я лично?

– Аз пръв видях трупа. По това време изследвах... Нямаше никакъв крясък, ала чух сгромолясването и шума, който вдигаше убиецът при тършуването из стаята. При първите звуци си помислих, че е един от тези обсебени монаси, дето се самобичуват, или от онези, на които заради халюциногенните треви, приемани с хляб и вода, им се привижда дяволът и си измислят, че участват в яростни битки... Понякога се случва в манастирите... Но после не успях да се концентрирам и реших да отида да помоля съседа си да се препира със своя сатана по-тихо. Излязох от килията си и видях убиеца в гръб, обаче след миг изчезна. Беше облечен с доминиканска одежда от необработен плат, по-къса от обичайната...

– Такива носят последователите на Савонарола.

– Смятате ли? Имаше качулка на главата, затова единствените сведения, с които разполагам, са свързани с телосложението му – много висок и силен мъж.

– Никого другиго ли не видяхте? – попита Леонардо.

– Проследихме стъпките му. Влязъл е в манастира от задната страна, през счупена решетка на избите, която е била изтръгната. Качил се е тук, в стаите, докато в църквата се е отслужвала сутрешната меса. След това е избягал през сакристията. Монахът, който е извършвал църковната служба, го видял да излиза през портала в дъното. Не прекъснал месата, за да не тревожи вярващите, но каза, че първият му импулс бил да го проследи. Още повече, доминиканец във францисканска църква...

– А какво открихте в килията на жертвата?

– Сред останалите неща намерих турски ятаган... Смятате ли, че един истински францисканец ще обикаля наоколо въоръжен?

– В наши дни всичко е възможно. Монаси проповедници, участващи в политиката, папи с деца, които според слуховете устройват във Ватикана приеми с разсъблечени куртизанки и състезания между гостите за полови сношения. Печални времена за Италия! Станахме отново езичници, скъпи брат Лука, докато в Рим продължаваме да влачим уморено тежкото бреме на свети Петър, без да знаем защо.

– Ще настъпят по-добри времена, не се съмнявайте – отговори математикът. – Навярно това е цената, която трябва да платим за пробуждането, случило се през нашия век тук, при нас. Защото не може да се отрече, че столетието, което е към края си, беше епоха на голям кипеж: преоткриването на гърците, великия Платон, когото преди това пренебрегвахме, архитектурата на Витрувий, перспективата. Например в моята област, математиката, за пръв път можем да сравним алгебрата, завещана ни от арабите, с геометрията на Евклид. Ще станем свидетели на необикновен напредък, ще видите... Изобретяването на печатането, плаването до Западните Индии... Но това са промени, които засягат само неколцина, владетелите и литераторите, а езичеството се е разпространило единствено сред вис​ шите класи и мъдреците. Народът е набожен, уважаеми месер Леонардо. Вземете Флоренция – града, който даде тласък на всичко това, града на Лоренцо Великолепни, на Брунелески, на Леон Батиста Алберти, с когото се запознах лично, или на моя учител, образовал се там, Пиеро дела Франческа. Именно Флоренция сега при Савонарола се превърна в център на религиозната реформа, на непримиримата теокрация. Народът не е участвал в духовните революции, които белязаха нашето време, но и които поквариха душите. И може би това е за добро, защото народът е набожен и ще продължи да носи с достойнство бремето на свети Петър, както се изразявате вие.

– Но кажете ми, брат Лука, какво се случи с трупа? Може ли да го изследвам? Разбирам от дисекции, а е изключително трудно да намирам тела за разрязване. Понякога именно вашият набожен народ е този, който спасява нас, анатомите. Хората са толкова бедни, че ни даряват умиращите си роднини за проучванията ни само за да поемем разходите за погребението. Това обаче са изсъхнали трупове, белязани от глада. А този е на странник, умрял от насилствена смърт, който е имал организъм в добро физическо състояние...

Францисканецът остана доста смутен от последните думи на художника. В тях долови някакъв цинизъм, ледено равнодушие към единственото нещо, което след смъртта много успокоява нормалните хора. Леонардо веднага забеляза това и се извини.

– Рано или късно, ще събера в книга наблюденията си и анатомичните си рисунки. Навярно на лекарите ще им бъдат полезни някои по-задълбочени познания за човешкото тяло. Прецизните и добре изготвени рисунки могат да са от голяма помощ. Знаете ли от какво умря Лоренцо Великолепни? Страдаше от подагра като баща си, но неговият лекар го лекуваше с астрология, уповавайки се на магическата сила на скъпоценните камъни, влияещи се от знаците на зодиака според общоприетите вярвания. Какви биха могли да бъдат камъните, които да поправят лошите астрални влияния? Лапис лазули, перли, топази? Лекарят ги събираше, счукваше ги на ситно, получаваше от тях брашно, което му даваше да поглъща с храната. Затова Лоренцо не умря от подагра, а от чревно разстройство. Суеверия, вярвания, които никога не са били потвърдени от какъвто и да е опит. Трябва отново да започнем да се основаваме в проучванията си на конкретните знания, на прякото наблюдение... Лекарят бе застигнат от лоша съдба. Говори се, че са го убили синовете на Лоренцо Великолепни, понеже смятали, че го е отровил и че е служел на чуждестранен владетел. Но не е вярно. Медикът на фамилията Медичи просто беше лош медик, простете за играта на думи. Може би и в Миланското херцогство, когато си отиде някой принц, винаги се смята, че е бил отровен, а кой знае защо, всички умират от болки в стомаха. Отговорът вероятно е по-прост, отколкото изглежда: защото те са единствените, които могат да си позволят толкова скъпи лечения...

– Изпратихме трупа в болницата „Оспедале Нуово“ – каза брат Лука. – Навярно някой вече го изследва. Ако побързате, все още можете да намерите нещо за рисуване.