Тайната библиотека на Леонардо

8

За съжаление обаче, предчувствията му не го лъжеха.

Упадъкът на Мавъра настъпи бързо. Машината, която той сам беше задействал, като повика в Италия един френски крал, неконтролируемо се бе обърнала срещу него. Крал Шарл VIII беше умрял по абсурден начин. Казваха, че било инцидент. На Палмова неделя през 1498 година в замъка в Амбоаз, както си вървял, си ударил главата в архитрав^[35] на тавана. Така се говореше, но ставаше дума за една наистина парадоксална смърт, която човек трудно можеше да си представи, още повече че кралят беше много нисък.

Това беше подхвърлила Чечилия в импровизирани стихове, когато веднъж се бе появила неочаквано в Корте Векия. Бе дошла да покани Леонардо да напусне Милано с нея и семейството ѝ. Изабела, сестра на бедната Беатриче д’Есте и съпруга на Франческо Гонзага, маркиз на Мантуа, с удоволствие щеше да окаже гостоприемство на всички. Един ден беше помолила Чечилия да ѝ позволи да види портрета, който ѝ бе направил Да Винчи. Тя ѝ го беше изпратила в Мантуа и маркизата бе останала до такава степен завладяна, че сега искаше на всяка цена и за себе си хубава картина от флорентинския художник.

Милано вече не беше сигурен град, особено за тези, които бяха част от приближените на Мавъра.

Случи се така, както мълвяха слуховете – Луи Орлеански прие титлата крал и освен това се самопровъзгласи за херцог на Милано. Той беше дванайсетият Луи от френските крале, а Свещената лига веднага се стопи като сняг, изложен на слънце. Във Флоренция на 23 май унижиха, обесиха и след това изгориха на клада Джироламо Савонарола, ала градът предвидливо бе останал извън Лигата. Папа Борджия се беше досетил, че с новия крал ще се открият отлични възможности за неговия син Чезаре. Той разреши анулирането на брака на новия владетел на Франция, пожелал като наследство от починалия си братовчед не само трона, но и красивата му съпруга Анна Бретонска. В замяна папата получи изгоден брак за своя син, който през август се ожени за Шарлот д’Албре и стана херцог на Валантиноа, така че всички започнаха да го наричат Валентино. Венецианците пък вече водеха преговори с новия крал да си поделят териториите на херцогството на Сфорца, а миланският народ, изтощен от новите данъци, които Мавъра бе наложил върху месото, хляба и виното, тънеше в мизерия и беше готов да приветства с въодушевление всеки – без значение дали беше французин, германец или швейцарец, – стига да премахнеше омразните налози.

Французите бяха пред портите на града. Мавъра от своя страна, след едно последно посещение на гроба на съпругата си, бе първият, който си тръгна заедно с почти цялата свита и въоръжен отряд войници. Отиваше при императора да поиска помощ, носейки със себе си това, което беше останало от херцогското богатство, за да бъде сформирана нова армия. Сансеверино, предвождащ войските на Сфорца, очакваше французите в Александрия. Капитан Бернардино да Корте с мъже и оръдия (от метала, който трябваше да послужи за неосъществената конна статуя) беше готов да окаже съпротива в замъка „Порта Джовия“.

– Не, не мога да дойда с вас – отговори Леонардо на Чечилия. – Всичко, което имам, е тук, в Милано. Тук е моето лозе – ако си отида, французите ще ми го отнемат. Пък и погледнете. Как ще отнеса със себе си всичко необходимо? Трябва да напълня поне четиресет сандъка.

Чечилия се приближи към него. Очите ѝ бяха влажни.

Взе ръката му. Леонардо се изчерви.

– Пазете се.

След това уви ръце около врата му, целуна го по бузата, усети как той се вцепенява и се отдръпна веднага.

– Ще ми липсвате.

– И вие.

Тя избърса очите си и видя, че неговите също се бяха навлажнили.

На следващия ден го навести Донино, за да го поздрави и да му каже, че и той заминава. Имаше приятели в Рим, щеше да се опита да си проправи път в града на папата. Всички си тръгваха. Фацио Кардано беше намерил подслон в Павия при една негова любовница вдовица. В Павия се бе оттеглил и Марлиани. Французите, командвани от миланския генерал Джан Джакомо Тривулцио, бяха в Асти, а по източната граница оказваше натиск венецианската войска. Само той, Салаи и Лука Пачоли още не се решаваха.

Един ден Леонардо бе слисан от неочаквано посещение. Облечена в черно, Изабела Арагонска приличаше на призрак. Остана безмълвен, когато я видя на вратата.

– Ваша светлост...

– Може ли да вляза, маестро Леонардо?

– Не обръщайте внимание на безпорядъка...

На пръв поглед лицето на неосъществената херцогиня на Милано не предизвикваше симпатия. Колкото и да беше опустошено от болката, това лице, което нямаше вид на трийсетгодишно, бе съхранило надменния поглед на човек, свикнал да гледа другите отвисоко. Изобщо не можеше да се каже, че тя живееше добре след смъртта на младия херцог, но със сигурност горделивият ѝ характер бе допринесъл много за трагичния развой на нейното съществуване. Като се качи на горния етаж, едва не припадна поради неприятната миризма и наличието на всички тези предмети, които за нея нямаха никакъв смисъл. Веднага забеляза черепа отдясно и голямото крило на прилеп пред себе си: стори ѝ се, че е влязла в замък на вещици. По незнайно каква причина, след като за миг изгуби съзнание, тя започна да се смее, сякаш ефектът от целия този хаос освободи в нея напрежението, което се беше трупало с години. Леонардо ѝ направи знак да го последва в ателието. Покани я да седне.

– На какво дължа тази чест?

– Имам нужда да поговоря с някого, а всички си тръгнаха от Милано. Всъщност винаги съм искала да ви посетя, но не подобава на дъщерята на един крал, макар и бързо свален от престола, да почука на вратата на един художник. Ала сега вече няма никой, който да ме контролира или следи. Вие защо още не сте заминали, както сториха всички? Не след дълго ще дойдат французите. Около Милано, а и може би във вътрешността на града ще се разрази жестока битка...

– Смятате ли? Последния път, когато пристигнаха французите, градовете в Италия, с много малки изключения, им отваряха вратите си, без да се бият. Вярвате ли, че един измъчен народ е готов да се жертва за господар, който не направи нищо друго, освен да го изнудва, за да оправдае своето потекло? Според мен в Милано няма да прокънти нито един изстрел на оръдие.

– Но Сансеверино и Бернардино да Корте са доверени хора.

– Щяха да бъдат още по-доверени, ако можеха да разчитат на подкрепата на населението на Милано. Когато Шарл VIII влезе във Флоренция, поиска огромна сума, за да напусне града. Флорентинците се възпротивиха и той заплаши, че ще прозвучат военните му фанфари. Пиер Капони, който преговаряше с него от името на Републиката, му отговори: „Ако прозвучат вашите военни фанфари, тогава ще прозвучат и нашите камбани“. Знаеше, че се ползва с подкрепата на населението, че ако камбаните на града бяха призовали гражданите, кралят на Франция щеше да се окаже принуден да води неравна битка между стените на Флоренция. Крал Шарл събра войниците си и си отиде. Сансеверино и Бернардино да Корте, естествено, са доверени люде, ала знаят много добре, че ако всички камбани в Милано забият, единственият ефект, който ще постигнат, ще бъде да изплашат гълъбите. Ние, артистите, ходим по улиците, слушаме обикновените хора, долавяме нас​ троенията им, докато вие стоите затворени във вашите дворци...

– Но аз не се съмнявам, че моят съпруг беше обичан от жителите на Милано, поне преди да се отдаде на гуляйджийски живот, за което всички знаят – отвърна вдовицата.

Леонардо събра смелост и ненадейно ѝ зададе въп​ роса:

– Кой уби вашия съпруг?

– Развратният живот и лекарите му – отговори Изабела. – Дали на тези лекари им беше платено, за да го направят, никой никога няма да разбере.

– Защо не заминахте с херцога?

– Дойде да ми предложи, но аз отказах. Как бих мог​ ла да го последвам, като подозирам, че той го е извършил? Реших да се изправя пред французите. Преди да тръгне, той ми отстъпи владението върху Бари, което му принадлежи. Ала аз ще помоля крал Луи да предостави херцогството на сина ми Франческо, който ще бъде законният наследник.

– За краля на Франция единственият законен нас​ ледник е... кралят на Франция. Той се самопровъзгласи за херцог на Милано, но смята за свое и Неаполитанското кралство, което притежаваха вашият баща и вашият брат, а сега управлява вашият чичо. Какво се надявате да получите? На ваше място аз...

Изабела не го остави да довърши. Веднага се изправи и с гневен жест с ръка му показа, че дори не иска да чуе онова, което току-що беше започнал да казва.

– Как си позволявате? Вие не сте на мое място, нито бихте могли някога да бъдете. Стойте си на вашето. Това са кралски неща. Какво можете да знаете вие за тях?

Отиде си горда и надменна. Това беше последният път, когато я видя.

Французите пристигнаха скоро при портите на Милано. Всичко се разви, както Леонардо бе предвидил. Сансеверино ги пусна да влязат в Александрия, без топ да гръмне, а Бернардино да Корте срещу завидна сума им спусна подвижните мостове на замъка, без да изстреля ни един залп. Луи XII сметна, че е направил изгодна сделка, когато видя мунициите и оръдията, с които разполагаше капитанът и с които можеше да оказва съпротива месеци наред. Бронзът за неизлятата конна статуя в крайна сметка не послужи за нищо. На плацдарма в замъка гасконските арбалетисти на краля използваха големия кон от глина като мишена за състезание по спортна стрелба и го правеха на парчета. Когато Леонардо разбра, че кралят останал толкова смаян, като видял „Тайната вечеря“ в „Санта Мария деле Грацие“, че поискал да откърти цялата стена и да я занесе във Франция, реши да се опита да влезе във връзка с двореца. Обмисли добре възможността да посети Жан Переал, официален художник на краля, с когото вече се беше запознал при идването му в Милано през 1494 година със свитата на Шарл VIII. Но когато по-късно отиде при него, веднага осъзна, че за придворния художник той беше само един опасен съперник.

Опита други подходи, ала все безуспешно. Един ден беше в Корте Векия със Салаи и брат Лука. Той и математикът бяха единодушни, че е време да заминат.

– Салаи! – извика Леонардо. Момчето се появи на прага на ателието. – Салаи, продай всичко, което успееш, от материалите, които имаме във „фабриката“, и приготви багажа си. Тръгваме при първа възможност.

– И къде отиваме?

– Във Венеция – отвърна брат Лука.

– Във Флоренция – отговори едновременно с него Леонардо.

– И какво ще правим във Виченца? – попита Салаи.

Всичко беше вече готово. Той бе подредил вещите си в три сандъка, книгите, дрехите и няколко дъски за рисуване, когато бе изненадан от още едно неочаквано посещение.

– Мона Чечилия! Вие отново сте тук?

Прегърнаха се на вратата.

– Да, още съм в Милано,

…Искам да кажа, че вчера крал Луи я покани на бал и ние с нея се преструвахме, че се забавляваме много. Толкова е досаден обичаят на френските крале да се сервира обяд, докато гостите стоят прави. Освен това се хранят зле, без вилици, с ръце... Заминаваме за Мантуа в началото на следващата седмица.

– Може ли да тръгна с вас?

– Нищо не би ме направило по-щастлива.

– Пътувам с едно младо момче и един францисканец.

– Предпочитам доминиканците, но ще се примиря с това.

Междувременно Изабела Арагонска посети Луи XII и настойчиво отстояваше своята кауза. След като му разказа за всички нещастия, които бе понесла – смъртта на съпруга си и на баща си, пребиваването при Мавъра заедно със сина си, до голяма степен изолирана от фамилията Сфорца и заточена между Павия и Корте Векия, – и му призна цялата натрупана омраза през годините към бившия незаконен херцог на Милано, го помоли да отстъпи на сина ѝ Франческо херцогството и да ѝ повери регентството. Кралят не можа да повярва, че тази изстрадала жена идва да му поднесе на тепсия една толкова благоприятна възможност да се освободи от евентуален бъдещ претендент. Успокои я с приятни думи, каза ѝ, че той лично ще се погрижи за закрилата на нейния син. И спази обещанието си. Франческо ѝ бе отнет и изпратен отвъд Алпите, затвориха го в манастир и повече нищо не се разбра за него. Лишена от единствения си син, освен от всичко останало, Изабела взе със себе си двете си дъщери и отиде да бъде херцогиня в Бари.

Леонардо размишляваше върху всички тези събития. Енергията или динамиката, най-общо казано, силата, една-единствена сила действаше в макрокосмоса и в по-малкия свят, в онова резюме на Вселената, каквото представлява всеки човек. Една-единствена енергия, която се стреми само да угасне, да се завърне към първичния хаос. Една сила, която, ако бъде уловена, се натрупва, става разрушителна и помита всичко, което се противопостави на собствената ѝ разруха. Струваше му се, че само един принцип действа в живия и неживия свят. Квинтесенцията. Бурите, вихрушките, повалящи всичко по пътя си, яростта на земетресенията, прииждането на реките, гневът на морето, когато напрежението на елементите се натрупва и се освобождава внезапно чрез неочакваните бури, ненадейните инициативи на владетелите, войските, които опустошават селата, очевидно необмислените действия на обикновените хора. Всичко му изглеждаше оживено от една сила, чийто единствен стремеж е да се изчерпи, да се излее, където е възможно, като вълните във водата и въздуха, като звуците, топлината, цветовете, живота. Херцогът, малкият херцог, Изабела Арагонска, Савонарола, всички те са cupio dissolvi^[36], една могъща жажда за самоунищожение. Ето какъв е дълбокият смисъл на всичко, или поне на нещата в Италия през XV век, който беше към края си.

Но имаше нещо, което не можеше да си обясни: нестихващата жизненост на Чечилия, на неговите най-скъпи приятели, онзи тревожен копнеж да се повториш в друг живот, който обземаше всеки негов ближен, всяко несъвършено резюме на Вселената, включително и онези, които като него, като Донино, като брат Лука никога нямаше да имат деца, но бяха разкъсвани от същата жажда да оставят следа от себе си на бъдещите поколения и в безсънните и трескави нощи размишляваха върху решението на някой проблем, върху премахването на някое психическо препятствие заради тези, които ще се родят, върху събирането на древното познание, върху опитите си да го обогатят, като съхраняваха и предаваха всяко ново научено нещо чрез книгите, за да произвеждат мъдрост, за да направят по-лесен пътя на потомците. Как да си обясни всичко това?

Всяка жива вселена се повтаря в други възможни вселени, преди енергията ѝ да се изчерпи. Той си постави за цел да изследва как душата на майката се предава на зародиша чрез пъпната връв. Всяка загадка прерастваше в друга, лека-полека свещта догаряше и посред нощ се събуждаше с глава, заровена в дланите, и ръце върху листа на масата, потънал в мрака и в неуспешни опити да постигне напредък.

– И къде ще отидем? – попита го Салаи, когато огромната зала вече беше почти празна.

– Засега в Мантуа, после ще видим.