Тайната библиотека на Леонардо

11

И така, след осемнайсет години, като видя отдалече купола на Брунелески да се извисява подобно на червена планина над града, който въпреки всичко продължаваше да смята за свой, замалко не се разплака. Той също бе работил по купола като момче, между осемнайсетата и деветнайсетата си година, когато на работилницата на Верокио беше поръчана каменната сфера, покрита с осем листа позлатена мед, съединени помежду си с лупи, концентриращи слънчевите лъчи, която после щеше да бъде поставена на върха на купола – венеца на това необятно творение, двайсет и пет години след смъртта на великия архитект, който го беше проектирал и построил. По този повод бе научил от учителя си основите на механиката, защото най-отговорната работа беше да пренесат свръхтежката топка до горе и от тази височина да я поставят на върха на конусовидния пок​ рив на лантерната^[43]. Необикновено трудно начинание, което обаче не представляваше нищо в сравнение със самата конструкция на двойния купол, издигащ се върху огромния осмоъгълен тамбур^[44], със свод с характерен диагонал и без арматура, дело на Брунелески: щом показал за пръв път своя проект, той бил сметнат за луд, но по-късно, след като го реализирал – за най-гениалния архитект, който някога са имали Флоренция и цялото човечество.

Салаи също остана впечатлен от купола. Беше смаян и от красотата на града, от великолепните сгради и от църквите, както и от съвсем други куполи, които си представяше, без да вижда в деколтетата на средиземноморските госпожи. Леонардо го придружи до една странноприемница и се отправи сам към къщата между улиците „Фоня“ и „Пепе“ близо до Двореца на градоначалника. Така, след осемнайсет години, той отново видя угрижения си баща на седемдесет и четири, запозна се със своята четвърта мащеха, Лукреция Кортиджани – намръщена трийсет и шест годишна жена, разпозна двамата си полубратя Антонио и Джулиано, на двайсет и четири и на двайсет, които вече познаваше (ала бяха малки, когато си бе тръгнал). Видя и останалите девет полубратя и сестри, родили се междувременно – шестима от тях от последната жена на баща му, – на възраст между две и шестнайсет години. Четиресет и осем годишният Леонардо беше първородният от дванайсет братя и сестри, но единственото незаконородено дете. Никой от тях не му се стори особено ентусиазиран от неговото завръщане. Вече беше чужд за всички, а баща му изглеждаше само много изморен. Седеше на масата и смяташе нещо, когато Леонардо влезе в кабинета му. Вдигна глава и се усмихна смутено.

– Защо си си пуснал брада? – бе единственото, което го попита.

– Майка ми умря спокойна в Милано, при мен, ако ви интересува – гласеше отговорът му незнайно защо.

Ала носенето на брада бе един от начините, по който човек можеше да изрази скръбта си, и старият нотариус сер Пиеро не му зададе други въпроси.

И все пак именно баща му, който беше пълномощник на сервитските монаси, го настани в базиликата „Сантисима Анунциата“. Старият приятел и колега на Леонарадо, Филипино Липи, веднага му отстъпи поръчката за „Успение Богородично“, което трябваше да нарисува за олтара на църквата на манастира. Разполагаха с две килии, където спяха той и неговият чирак, както и с още три стаи, които да използват като работилница и за евентуални други помощници. Започна да работи неохотно и за да спечели допълнителни пари, извършваше някои консултации като архитект – дребни неща, едно от тях за фамилията Гонзага, която чрез своите представители във Флоренция, изглежда, го държеше под око. Маркиз Франческо го помоли да изрисува една вила извън града, бил отседнал там пос​ ледния път, когато минал през Флоренция, а маркизата от своя страна продължаваше да разпитва до маниакалност за портрета си в профил, който като че ли никога нямаше да бъде завършен.

Брат Лука пък, щом пристигна във Флоренция, се установи при францисканците в базиликата „Санта Кроче“. Току-що бе започнал да работи върху нова книга, De viribus quantitatis^[45] – увлекателна творба за свойствата на числата, или за математическите игри. Когато Леонардо отиде да го види, той седеше пред лист хартия, на който бе начертан квадрат, пълен с цифри:

– Каква е тази дяволия? – попита го Леонардо.

– Магически квадрат на Марс – отвърна математикът. – Съставен е от всички числа от едно до двайсет и пет в пет колони и пет реда. Ако събереш всеки ред, всяка колона и всеки диагонал, винаги получаваш числото 65, което е сборът на всички двайсет и пет числа (325), разделен на пет.

Обясни му подробно принципа на магическите квад​ рати, свързани с различни небесни тела. Считаше се, че всеки от тях привлича влиянията на своята планета. Тъй като видя, че Леонардо бе заинтригуван, начерта набързо на един лист магическите квадрати на Сатурн, Юпитер и Марс, съответно с девет, шестнайсет и двайсет и пет числа, и му го подари.

– Винаги си ми казвал – напомни му монахът, – че смяташ всеки астролог за шарлатанин. Защо се интересуваш толкова от това?

Леонардо не отговори. А го попита дали е разбрал за злощастния крах на Мавъра.

Лудовико Сфорца се бе върнал в Милано в началото на февруари с новата си тринайсетхилядна армия. Французите бяха оставили в града девет хиляди войници, затова веднага го отстъпиха на врага, като охраняваха само крепостите, включително „Порта Джовия“, но не както беше направил Бернардино да Корте, натоварен преди от Мавъра да пази замъка: французите наистина отбраняваха укрепленията и не прибягваха до съглашателство при първия оръдеен изстрел. Миланците бяха посрещнали херцога си така, както известно време преди това бяха посрещнали френския крал: с празненства и ликуващи викове.

След това Мавъра трябваше да обсади Новара, където се бяха оттеглили французите. Беше я превзел, ала на свой ред бе обсаден от пристигналите подкреп​ ления на Луи XII. В началото на април той смело се бе изправил срещу тях в открита битка, но беше предаден от швейцарците, които бе привлякъл във войската си, а те не се сражаваха. Бяха научили, че швейцарци от техните роти са били вербувани и от краля на Франция – новина, която обаче не беше стигнала до онези от противниковата страна, затова от боя се бяха оттег​ лили само войниците на Мавъра. След подписването на сепаративен мир с врага швейцарците му бяха предложили да се дегизира като един от тях, за да напусне невредим град Новара, но в дрехите на швейцарски пехотинец беше разпознат от италианец, който работеше за французите, и бе изпратен в затвора в замък в долината на река Лоара. Sic transit gloria mundi.^[46] Миланците бяха посрещнали френския крал така, както известно време преди това бяха посрещнали Мавъра и още по-рано същия френски крал: с празненства и ликуващи викове.

– Във Флоренция се диша по-странен въздух, отколкото когато си тръгнах преди почти двайсет години – каза Леонардо. – Лоренцо деи Медичи и Марсилио Фичино са мъртви, както и Луиджи Пулчи, Полициано и Верокио. След смъртното наказание на Савонарола, Ботичели е попаднал в клопката на един последовател на доминиканеца и се е отдал на мрачен апокалиптичен мистицизъм. Младият Микеланджело Буонароти, за когото се говорят много добри неща и който навреме успя да посети градината „Сан Марко“ на фамилията Медичи и школата на Фичино, е отишъл в Рим, където е изваял необикновената скулптура „Пиета“. Ала обстановката се е променила и в по-широк план. Най-яростните противници на Савонарола отново са започнали да парадират с лукса, разхищението, неморалното безочие от едно време, но в една атмосфера на чисто веселие и порочен бохемски дух, без изисканата култура и чувство за мярка, които съществуваха при Лоренцо Великолепни. А привържениците на Савонарола, победените поддръжници на монаха мечтател от Ферара, са потънали в гневно мълчание и в палингенетично очакване на предстоящия катаклизъм, на Божието наказание, което неминуемо ще опустоши Флоренция и Италия, обзети от греховен и неопаганистичен дух. Има по-малко работа, повече бедност, по-прикрита конфликтност... Това беше прекрасен град, където дори последният вехтошар знаеше Данте наизуст. Сега властват тщеславната повърхностност на богатите и натрупаната и безсилна омраза на бедните...

– Но ти за кого работиш? – попита монахът.

– За църквите. Върнахме се във времето, когато най-добрите клиенти бяха духовниците. Честно казано, аз също имам малка вина. Рисувам неохотно, ако картината, която ми поръчат, не дава тласък на моето вродено призвание за предизвикателства, за надхвърляне на съществуващото. След като направих „Тайната вечеря“, рисуването отново на статични мадони с бърборещи ангелчета около тях дълбоко ме огорчава. Искам да пресъздавам движението, Силата, енергията, както я нарече ти...

– Всъщност Аристотел...

– А пък ти си Платон, забравих... Съжалявам, скъпи приятелю, но времената се промениха, настъпи епохата на енергията, на Силата. Вече не твоята геометрия и на твоя учител Пиеро може да спаси света. Веднага щом имам възможност, възнамерявам да отида в Рим, да намеря Донино и да видя със сегашните си очи нещата на древните. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Подписал съм договор. От ноември започвам отново да преподавам, геометрията не може да спаси света, но все още може да спаси мен. През лятото е твърде топло и не желая да пътувам. Значи, разполагаме с малко време. Освен това... Освен това Пиеро не е само геометрия...

– Ще ме придружиш ли поне до манастира „Сан Марко“, където беше Савонарола? Там има огромна библиотека, макар че в момента я конфискуват. Монасите са купили колекцията на Медичите за три хиляди златни флорина, когато фамилията е била принудена да напусне града. Въпреки това книгите са достъпни, ще те представя на библиотекарите, които познавам. По този начин можем да продължим разследването на убийството на мъжа от Римини в Милано и ще започнем да търсим онези загадъчни ръкописи.

– За мен ще бъде чест! Но ще дойда заради библиотеката, а не за да правя разследвания като някакъв полицай. Нали не вярваш, че този, който е умъртвил Пиерлеони, е бил истински последовател на Савонарола и е занесъл книгите в библиотеката „Сан Марко“? Смяташ ли, че доминиканците ще тръгнат да убиват заради някакъв наръчник по пневматика?

– Знае ли човек, аз навярно съм способен да го направя – отговори художникът, като се засмя.

– Но ти не си доминиканец.

Отидоха заедно един следобед в манастира „Сан Марко“. Леонардо показа на абата пропуска за библиотеката, подписан от служител на Синьорията. Забелязаха, че монасите бяха облечени в широки и дълги одежди от хубав плат, типични за калугери, а не онези, които използваха по времето на Савонарола. Абатът погледна накриво францисканеца.

– Той е с мен – каза Леонардо. – Известен математик е, автор на „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“.

Погледът продължаваше да бъде мрачен, но абатът направи знак с ръка на един послушник, седнал зад гърба му, да се приближи.

– Заведи двамата гости в библиотеката.

Те последваха послушника по коридора, който водеше към манастирския двор.

– Няма ли вече никой от времето на Савонарола? – попита художникът.

Младежът се обърна към него и се прекръсти с изплашено изражение, сякаш бе видял до себе си самия дявол.

– Никога повече не произнасяйте това име между тези стени. Манастирът беше пречистен от злите духове, но врагът е коварен, демонът на схизмата и ереста винаги дебне в засада и не трябва да му даваме никакви поводи...

Леонардо също се прекръсти и продължи да нас​ тоява.

– Все пак останал ли е някой от времето... на еретика?

– Всички са преместени или изпратени в изгнание. Останаха само няколко монаси, които са твърде стари, за да се движат, или твърде безобидни, за да бъдат подозирани в нещо, като брат Анселмо или...

– Може ли да поговорим с този брат Анселмо? – попита Леонардо, докато Лука правеше красноречиви жестове, карайки го да не упорства.

– Единственият начин – отвърна послушникът – е да отидете в килията му, защото той не може да ходи. Но аз не мога...

– Искам само да го попитам дали знае нещо за един стар приятел, който беше тук много преди идването на еретика – брат Мариано Уги. Не живея във Флоренция от осемнайсет години, тогава познавах всички. Сега често виждам лица, които ми се струват познати, ала вече не си спомням имена. Бих желал да го попитам дали има някакви сведения за този благочестив монах, който бе тук. Направете ми тази услуга, ще оставя дарение за манастира.

– Нямам право – заяви нелюбезно послушникът, докато им отваряше вратата на библиотеката.

След това се обърна и се запъти обратно към портиерната.

Те влязоха и като минаха край големите маси в средата и стената отдясно, покрита с лавици, пълни с книги, се насочиха към бюрото в дъното на залата, където бе седнал монахът библиотекар, който разпозна Леонардо и стана, за да го посрещне. Художникът му представи францисканеца и го помоли да му покаже лавиците с трудовете по математика. Доминиканецът го съпроводи до отсрещната стена, която беше отрупана с книги. Докато библиотекарят и художникът си говореха шепнешком, математикът се приближи и започна да разглежда томовете един по един.

– Liber embadorum^[47]! – възкликна по едно време, обръщайки се към Леонардо. – Това е книга за повърхнините, написана преди около четири века от един испански евреин, когото ние наричаме Савасорда. Преведена е на латински от неговия приятел Платон Тибуртино, преводач от еврейски и арабски – този, който е пренесъл в Европа някои тогава още непознати трактати на Архимед и първото описание на астролаба.

– Платоник от XII век? – попита художникът.

– Ако се интересуваш от лицата на равнинните фигури – каза му математикът, – трябва да прочетеш тази книга.

След това, за изненада на приятеля си, брат Лука се обърна директно към библиотекаря.

– Тук ли е още брат Анселмо? – попита той. – Беше мой скъп приятел, но сега, ако е жив, трябва да е много възрастен.

– Брат Анселмо да Бизача? – уточни доминика​ нецът.

– Същият! – възкликна францисканецът, намигайки на приятеля си.

– Жив и здрав е – отвърна монахът.

– Де да можехме да го изненадаме! Сигурно много ще се зарадва!

– Ще ви заведа при него – предложи библиоте​ карят.

Леонардо едва се сдържа да не избухне в смях.

– Последвайте ме – каза монахът, след като прошепна на помощника си, че ще отсъства няколко минути.

Излязоха отново в манастирския двор и се качиха на горния етаж, минаха през дълъг коридор, в дъното на който доминиканецът бутна една леко притворена врата.

– Брат Анселмо! – извика брат Лука, влизайки и отправяйки се с отворени обятия към прикования на легло монах. – Помните ли ме?

Стар, слабичък, плешив и с бяла брада, стелеща се върху завивката, която го покриваше до подмишниците, свещеникът облещи очи учудено.

– Не, ако трябва да съм честен – отговори с жален пресипнал глас.

Леонардо се помоли наум на светия основател на Ордена на неговия приятел францисканец да му прости за благородната лъжа, с която бе измамил библиотекаря с единствената цел, както бе станало ясно, да задоволи любопитството му.

Брат Лука все пак прегърна възрастния доминиканец и седна на края на леглото му.

– Как така? Видяхме се преди двайсетина години, когато за последно бях във Флоренция.

Помните ли брат Мариано Уги?

– Да, брат Мариано, разбира се...

На художника му беше все по-трудно да удържи смеха си.

– Но той вече не е тук – продължи доминиканецът. – След неприятната случка бе изпратен в изгнание заедно с останалите... Бог да се смили над него и над всички нас. А кой е твоят приятел? Кажи му да седне тук, на стола.

– Леонардо ди сер Пиеро да Винчи – представи се той сам.

– Известният художник! – каза монахът. – Значи, ви познавам. Идвахте в градината „Сан Марко“ по времето на Лоренцо Великолепни. Тогава още бях библиотекар. После ме отстраниха, когато бе извършена кражбата...

– Каква кражба? – прекъсна го Леонардо, сядайки срещу леглото.

– Да... Кражба, станала преди няколко години – отвърна доминиканецът и отмести очи от двамата посетители. – Нищо важно... – додаде и се прокашля насила, сякаш за да изхвърли секрета, дето още не се беше образувал.

– Старинните ръкописи от Мистра ли? – попита ненадейно брат Лука, който в този ден като че бе самото целомъдрие.

Доминиканецът замалко не получи удар. Ако не беше и без това бял като платно, щяха да видят как пребледнява.

– Значи, вече знаете… – каза той. – Това бяха ръкописи от Римини. Брат Сакраморо Малатеста, доминиканец от знатния род на Римини, един от най-яростните противници на Савонарола в манастира, ги беше донесъл тук, за да ги спаси...

Щом чуха това име, колебаещи се дали да се прек​ ръстят, двамата посетители се обърнаха към библиотекаря, който ги бе довел и стоеше прав до вратата на килията. Но той почти не се беше смутил. Очевидно не всички монаси в „Сан Марко“ бяха суеверни като послушника, съпроводил ги до библиотеката.

– Брат Сакраморо – продължи старецът – побесня, когато разбра за кражбата. Това бяха византийски ръкописи на гръцки език, най-вероятно много ценни или към които той бе силно привързан. Ядоса се на мен. Случи се веднага след изгонването на фамилията Медичи и тук беше настанал смут. Проповедите на монаха от Ферара разпалваха града, той дори бе изпратен да води преговори за Републиката с краля на Франция. Аз не бях в библиотеката, когато е била извършена кражбата, там беше един събрат, който е бил бит, съблечен и завързан...

– Съблечен? – възкликна Леонардо. – И защо?

– Трябва да попитате крадеца. И така, аз и злочестият ми събрат бяхме незабавно отстранени от библиотеката.

И двамата си помислиха едно и също: крадецът е излязъл от манастира, облечен като калугер, и по всяка вероятност това е бил убиецът на Пиерлеони от Римини. Поговориха си още малко, но не узнаха нищо важно, освен че брат Анселмо почиташе паметта на Савонарола, когото смяташе за светец, и беше убеден, че скоро Божието наказание ще се стовари върху Флоренция, върху цяла Италия, върху папа Борджия и върху неговите потомци и че що се отнасяше до него, той се надяваше единствено да умре преди това.

През следващите месеци Леонардо и брат Лука не се виждаха толкова редовно. Математикът беше започнал да се подготвя и да изнася лекции и често трябваше да ходи в Болоня, както изискваше новата му длъжност. Леонардо се зае с една картина на света Анна вместо с „Успение Богородично“. Причините да промени решението си бяха много. Микеланджело се върна във Флоренция и веднага щом пристигна, прие предизвикателството да работи върху „гиганта“, както всички наричаха огромния мраморен блок, висок, тесен, не особено качествен материал, от който никой артист не искаше да прави скулптура за Синьорията, но от който той щеше да извае статуя на Давид – символ на възродената Република. Предпочете света Анна и защото в Деня на майката на Мария, 26 юли, флорентинците празнуваха прогонването преди повече от век и половина на тиранина – атинския херцог Готие дьо Бриен, който се беше установил в града като пожизнен господар. Празник, отново почитан и изпълнен с нови символни значения след пропъждането на фамилията Медичи.

Ако в „Сантисима Анунциата“ не я искаха, щеше да продаде картината си „Света Анна“ на Синьорията, която сега сякаш се бе пробудила и бе възвърнала страстта си към изкуството, откакто се разчуха вестите за победите на сина на папата, херцог Валентино, или Чезаре Борджия, който около територията на Флоренция, град подир град, бе превзел цяла Романя: Имола и Форли, Пезаро, Римини, а с помощта на баща си – Чезена, Фано и Сенигалия, като беше обсадил дори Фаенца. След това се получиха сведения, че Пиеро деи Медичи, детронираният син на Лоренцо Великолепни, се бе съюзил с него и го увещаваше да тръгнат към Флоренция. Ужасът от евентуално завръщане на Медичите – ето какво подтикваше сега Републиката да си съперничи с тях в меценатството.

Неговата „Света Анна“ трябваше да бъде въплъщение на енергията, опит за динамизъм в композицията на телата. Беше намислил първа версия, в която Мария, седнала на коленете на майка си, държи в обятията си Исус, който се протяга към Йоан Кръстител вдясно. След това се бе насочил към едно различно алегорично значение на изображението и беше заместил Йоан Кръстител с жертвено агне, символ на страданието: Дева Мария, седнала в скута на майка си, символ на Църквата, като двете тела щяха да бъдат слети в едно, Богородица протяга ръце, за да задържи сина си, който ѝ се изплъзва и на свой ред протяга ръце към агнето, което сякаш иска да яхне. Алегорията се състоеше в това, че Христос прегръща съдбата си на жертва, докато майка му, покровителствена като всяка майка, се опитва да го върне в скута си, в скута на майката на всички майки на света, тъй като скутовете на двете жени щяха да бъдат наслоени един върху друг като една-единствена утроба. На заден план щеше да прозира пулсиращият живот на душата на света, планини, които избледняват в далечината, голяма река, чието течение си проправя път през скалите, перспективата на цветовете, която му позволяваше да придаде дълбочина, без да е необходимо да изобразява архитектурните пространства, създадени от човека, така че да разположи святата сцена в самото сърце на жизнеността на природата, микрокосмоса в макрокосмоса, човешкия живот в необятните и загадъчни простори на Вселената.

Беше готова само подготвителната рисунка, когато монасите решиха да отворят достъпа до неговата „Света Анна“ за обществеността и тълпа хора на всякаква възраст и от всички слоеве се стече към базиликата, за да предвкуси насладата от шедьовъра, който щеше да сътвори Леонардо. Опашката се виеше чак до площада. Света Анна, моли се за нас. Света Анна, закриляй в тези мрачни времена Църквата, на която си символ. Майко на майките, спаси всички майки по света. Бди над вечната тайна на бягството на сина и неговата жертва. Света Анна, след прогонването на атинския херцог закриляй Флоренция от потисничеството на други тирани. Защитавай винаги града ни от глада на неговите врагове.

Всеки беше подтикнат да се моли по свой начин при вида на такава красота. После някои разказаха, че „Света Анна“ на Леонардо бе чула молитвите им. Други – че света Анна ги е избавила от големи опасности. Трети, които бяха болни, твърдяха, че света Анна ги е изцерила. И противно на обичайното, даже най-скептичните и най-циничните, с каквито Флоренция изобилстваше, бяха склонни да вярват в истинността на тези слухове. Дори невярващите и апокалиптично настроените последователи на Савонарола. Сега във Флоренция бяха Микеланджело и Леонардо и всички отново повярваха в чудесата на красотата, както преди.