Тайната библиотека на Леонардо

5

За да стигне по-бързо от Порта Верчелина до Порта Романа, където се намираше болницата, измина един къс участък пеша, после се отправи към един лодкар, плати му и той го отведе веднага до задната страна на сградата, проектирана от Филарете преди няколко десетилетия. Водният път беше удобство, виеше се край цялата редица антични порти и позволяваше безпрепятственото преминаване на стоки и хора в града. Леонардо бе очарован преди всичко от системата от шлюзове, но той беше проектирал съвършен град на две нива: подземна част с мрежа от канали за търговския обмен и бързото придвижване с лодка и друга – така да се каже, на по-високо равнище, с широки и изцяло пешеходни улици и паркове, за да се избегнат струпванията на хора и къщи, движението на коне и техните нечистотии, които предизвикваха единствено бързото разпространение на чума и болести, причинени от лошата хигиена.

Беше изложил идеите си пред Сансеверино на една вечеря, но генералът го бе погледнал, сякаш беше чул прекрасна поема, в която се говореше за еднорози и хипогрифи. Честно казано, Леонардо знаеше много доб​ ре какъв бе проблемът му: понякога, изглежда, работеше за вечността, а вечността е твърде дълъг период от време. Неговите прекомерно скъпи проекти и с доста продължителен срок за изпълнение обикновено не будеха интерес у никого. Повечето хора бързат, искат да се наслаждават веднага на това, което съществува, „никой не живее за утре“, както гласеше един известен стих на Лоренцо Великолепни, светла му памет. Повече не посмя да говори с никого за своята подземна мрежа от канали за облекчаване на градския трафик, но всеки път когато минаваше с лодка по каналите, се връщаше към тази идея и колкото повече мислеше за нея, толкова по-добра му се струваше.

Той слезе на кея, заобиколи покрай стените на сградата и се яви в портиерната, където вече го поз​ наваха поради миналите му посещения на сеансите по анатомия, макар че отдавна не бе идвал. Сградата на Филарете беше с формата на кръст и външните стени обособяваха четири вътрешни двора. Той прекоси северозападния двор и се отправи към избите. Вратата беше затворена, затова почука. Отвори му Джулиано Марлиани, който бе облечен в някакъв вид одежда на монах от Ордена на просещите братя, ръкавите му бяха навити до лакътя, а ръцете – голи и изцапани.

– Леонардо... Да ти призная, много съм зает. Тук е капитанът на правосъдието^[25]...

– Знам всичко за Еджидио да Римини. Затова съм тук. Може ли да вляза?

Марлиани отвори широко вратата. Леонардо влезе. На мраморната маса видя голото тяло, проснато по очи. Силен мъж на около петдесет години с телосложение на войник. До главата на трупа, от другата страна на масата, капитанът на правосъдието оглеждаше тила.

– Добър ден, месер Леонардо.

Леонардо отвърна на поздрава с жест с ръка.

– Ножът, или по-точно казано, стилетът е проникнал в гръбначния мозък между главния мозък и първия прешлен – поде Марлиани. – Този, който е нанесъл удара, може и да не е имал изключителна сила, ала със сигурност е притежавал познания в областта на анатомията. Някой като вас, месер Леонардо. Мъжът е умрял на място. Не е бил монах, вероятно е бил с фалшива самоличност. Но може би наистина е идвал от Римини. Вижте какво намерихме на врата му.

Марлиани подаде на Леонардо бронзов медальон, върху който той прочете под глава в профил: SIGISMVNDVS PANDVLFVS MALATESTA PAN F POLIORCITES ET SEMPER IMP INVICT.

– Сиджизмондо Пандолфо Малатеста, син на Пандолфо, винаги непобедим обсадител и комендант – преведе Марлиани. – Poliorcites, Полиоркет, „обсадител на град“ – обясни той, – е бил прякорът на Деметрий, владетел на Македония от III в. пр.Хр. Гръцката титла, която приема за себе си Сиджизмондо Малатеста, по всяка вероятност загатва за неговия кръстоносен поход в Морея^[26] преди трийсет години. Жертвата по онова време е била на двайсетина години. Това е още една улика, поради която би следвало да го считаме за един от участниците в похода. Възможно е впоследствие да е станал францисканец, но по-скоро бих изключил тази възможност, защото се е разхождал въоръжен с турски ятаган, древен модел, различен от тези на албанските стратиоти, които сега се бият срещу французите. Това е друга улика. Освен това... – Марлиани му показа дълъг белег на левия хълбок на мъртвия и додаде: – Тази рана от остро оръжие е от много отдавна.

Леонардо си спомняше нещо за похода в Морея и за Сиджизмондо Малатеста. Тогава беше още малък, на около дванайсет години, но бе чувал възрастните да говорят за това. Сиджизмондо Малатеста, синьор на Римини, бе последният защитник на благородническа титла от древността, който печелеше богатство и почести, покривайки се със слава в големи военни начинания. Ала той имаше и стабилна философска подготовка. Започнал да командва войски на тринайсетгодишна възраст и скоро станал един от най-добрите кондотиери на Италия. Първата му съпруга била от рода Д’Есте от Ферара, а следващата – от миланската фамилия Сфорца. Никоя от тях не му родила наследници, но той оставил в цяла Романя много незаконни синове, които след смъртта му започнали да враждуват помежду си. Най-накрая, на трийсет години, се влюбил в младата дъщеря на търговец от Римини, на име Изота, и в нейна чест превърнал францисканската църква, която по-късно щеше да стане тяхна гробница, в езичес​ ки храм, поне така се говореше тогава, ала по-вероятно я превърнал във величествен храм на благочестивата философия на християнските платоници, водеща началото си от Флоренция, където през 1439 година на църковен събор, за който се твърдеше, че иска да обедини църквите на Изтока и Запада срещу надвисналата турска заплаха, се бяха събрали кардинали и прелати от двете църкви с голяма свита от гръцки философи и със своя ценен товар от византийски ръкописи.

И така, кръгът се отворил с пристигането във Флоренция през 1439-а на Георгий Гемист Плитон, философ платоник, основал школата в Мистра на полуостров Пелопонес, Древна Спарта, и се затворил със завладяването на Мистра през 1464-та от Сиджизмондо Малатеста, който накрая върнал в Римини тленните останки на Плитон и ги заровил в храма на Изота. Това си спомняше той за похода в Морея, послужил главно и единствено за открадването на трупа на дълбоко уважавания от Сиджизмондо философ. Самият Сиджизмондо после бил преследван от папата и краля на Неапол от Арагонската династия и за да получи опрощение от понтифика, Пий II Пиколомини от Сиена, тръгнал с едва четири хиляди мъже на експедиция срещу Деспотство Морея, където турските сили били поне седем пъти по-многочислени. Със своите четири хиляди безстрашни войници той обсадил и завладял Мистра. Там се барикадирал в очакване на венецианското подкрепление и на херцога на Бургундия, които така и не пристигнали, а папата, който трябвало да му даде опрощение, междувременно починал в Анкона.

Сиджизмондо се отбранявал почти две години и накрая, победен по-скоро от чумата, отколкото от врага, се върнал в Италия болен, но с тленните останки на Гемист Плитон и най-вероятно с нов скъп товар от старинни византийски ръкописи, които предал на монасите на свети Франциск. Изота междувременно продала бижутата си, за да плати на войниците, с чиято помощ се спасила от заговор, скроен от незаконен син на Сиджизмондо, роден от една дама от Фано. След две години починал синьорът на Римини, на когото не му останало нищо друго от огромните владения, притежавани от фамилията Малатеста между Чезена и Сенигалия, освен неговия град. Синът на дамата от Фано веднага станал господар на малкото запазено, след като убил сина на Изота, която също умряла от скръб няколко години по-късно.

Единственото, което бе оцеляло от тази тъжна история, беше известният храм, където са работили Леон Батиста Алберти и Пиеро дела Франческа и където са били погребани Изота и Сиджизмондо, но и Гемист Плитон, и Роберто Валтурио, авторът на De re militari – произведението, от което самият Леонардо бе придобил голяма част от своите умения в областта на военната архитектура. Беше го чел и препрочитал и освен всички други неща в него бе открил възхвала на храма в Римини, който никога не беше виждал, но за който знаеше именно от Валтурио, че отхвърля най-сложните символи на едно окултно философско учение.

Марлиани го прикани да обърне внимание на още една улика, потвърждаваща неговата теза, според която мъртвият бе участвал в онази епична експедиция. Трябваше да обиколи масата и да се приближи към капитана на правосъдието, след което лекарят му показа, че на дясното рамо на жертвата беше жигосан надпис, гласящ: Πλήϑων.

– Плитон – поясни Марлиани.

– Това е доказателство, че вашите хипотези са правилни – отвърна художникът.

– Вие, месер Леонардо, дойдохте тъкмо навреме – каза лекарят. – Можете да нарисувате лицето на този мъж, така тук присъстващият капитан ще направи разследване сред представителите на Малатеста и други жители на Римини, които са отседнали в Милано, за да разбере дали го познават.

След кимването в знак на съгласие от страна на флорентинеца, Марлиани помоли него и капитана на правосъдието да му помогнат да обърне тялото. После Леонардо извади тефтера и писеца от кесията, която бе окачил на кръста си, и започна да рисува мъртвеца. Изобрази го в профил, с обръснат череп, орлов нос, издадена брадичка с козя брада, без мустаци. Отне му около четвърт час през зимата, когато часовете сякаш бяха по-кратки, откъсна листа от тефтера си и го даде на капитана.

– Чудесно! – каза той. – Сега ще ви оставя да вършите вашата работа, а аз ще отида да довърша своята. Ако открия нещо, доктор Марлиани, ще ви уведомя. Ако ли пък вие се натъкнете на други подробности, елате да ми съобщите. До скоро, господа.

Сбогуваха се, той излезе и затвори вратата след себе си. Щом останаха сами, Леонардо побърза да зададе на лекаря въпроса, който го изгаряше отвътре, откакто беше влязъл в стаята:

– Този мъж е отрязал ръката на вашия помощник, нали?

Марлиани вдигна глава смаян.

– Как разбрахте?

– Е, човек без дясна ръка не може да остане незабелязан. Слава богу, че е левичар.

– Вие, месер, имате наблюдателно око, което определено не се среща често.

– Би трябвало да е нещо обичайно за художниците, не смятате ли?

– Да, може би – отвърна лекарят. – И наистина сте прав, той беше.

– За каква кражба е искал да го накаже? На книги, предполагам. Това е страстта на фамилията Марлиани... Книги, които сигурно са били много ценни.

На лицето на лекаря се появи още по-смаяно изражение.

– Да – призна той. – Ставаше дума точно за книги, само че не бяхме ние крадците. Редовно си ги купувах​ ме от книжаря на площад „Кордузио“. Изпратих помощника си Джовани с парите, а аз останах тук, имах много работа през онзи ден. Веднага щом ги взел от „Кордузио“, Джовани тръгнал насам, за да ми ги донесе, но забелязал зад себе си монах с качулка на главата, увит в черно наметало, който, изглежда, го следял. За да се увери, че не било някаква негова приумица, помощникът ми се промъкнал в катедралата, а черният монах влязъл подир него. Все още можело да става дума за чисто съвпадение, защото е съвсем в реда на нещата един монах да влезе в църква. Странното в този случай било по-скоро, че той го последвал. Тогава Джовани се отправил към строителната площадка на катедралата, ала веднага осъзнал, че не било никакво съвпадение. Уплашен, той се качил по скелето на купола, като по този начин сам се хванал в капана. Книгите били в една торба, която носел в дясната си ръка, докато с лявата се държал за перилата. И след като стигнал върха, изведнъж усетил как торбата и ръката му се откъсват от тялото. Извикал от болка, спрял се и инстинктивно се обърнал, за да прибере ръката си. Зърнал францисканеца, орловия нос и козята му брадичка, които изпъквали в полумрака, както и окървавения ятаган. Черният монах първо грабнал торбата, а после отрязал ръката му. Джовани стоял там вцепенен и гледал как нападателят се отдалечава с откраднатите книги. След няколко стъпки го видял да хвърля ръката долу. Когато помощникът ми се върна, беше почти обезкървен. Излекувах го и затворих раната му точно навреме.

– Какви бяха тези книги?

– Византийски ръкописи, творби, написани на гръцки език, които се смятаха за изгубени, от митичното време, когато Евклид тъкмо е починал в египетската Александрия, и можехме да се натъкнем на герои като Архимед и Ератостен, Филон и Аристарх Самоски. Най-ценните ръкописи може би са Pneumatikà Theorémata^[27] от Ктесибий – теоретичен текст относно пневматиката, пълен с математически изчисления, и една книга, подвързана с черна кожа и с релефен череп на корицата, която съдържаше Automatopoietikà^[28] от Филон Византийски, за построяването на автоматични устройства, снабдена с много важни илюстрации на машини, които днес най-вероятно няма да можем дори да възпроизведем. Там беше включен и разделът „Пневматика“ за хидравличните машини, отново от Филон.

– В страна като Италия някой е готов да убие за най-обикновени книги?

– Книгите са странна стока, скъпи Леонардо. Могат да струват много повече или много по-малко от пазарната им стойност. Купуваш си някои за дребни монети и те ти спасяват живота. Това са текстове, които съдържат изгубени познания. Този, който ги притежава и навлезе в тайните им, може да стане изключително могъщ. Не ги препродава на тяхната цена, която, естествено, е висока, но не е равносилна на тази на едно убийство. А ако притежателят им продаде себе си като пазител на революционни технологии, ако е единственият човек в Европа, познаващ тайните на парната машина...

– Парната машина? Открих подобни машини в книги на Херон Александрийски.

– Достатъчно е да знаете, че Херон ги е заимствал от Филон Византийски, и ако разполагаме с оригинала, вероятно ще надникнем отвъд повърхностното опи​ сание, което ни дава Херон. Видях тези книги съвсем набързо и знам много малко гръцки, но ако съдя по рисунките, в тях е събрано техническо познание, чиято тайна се е изгубила във времето, а тя се изразява най-вече в начина на прилагане на математиката във физичния свят, както разбираме от единствените текстове от тази цивилизация, които са оцелели в неизчерпаемо количество: на Евклид и Архимед.

– Тези ръкописи от Мистра ли бяха?

– Да. От библиотеката на Гемист Плитон.

– Следователно този псевдо-Еджидио да Римини просто е дошъл да си ги вземе, а мъжът, който ги е продал на книжаря от площад „Кордузио“, ги е откраднал.

– След смъртта на Сиджизмондо Малатеста, преди незаконният му син Роберто да си присвои и заеме мястото му, ощетявайки Изота дели Ати и законния му наследник Салустио, Римини преживял период на хаос. Минали са почти трийсет години, не е лесно да се каже как тези книги са стигнали до Милано, но е близко до ума, че този псевдомонах е дошъл да ги вземе. По-трудно е да разберем кой може да го е убил, за да му ги отнеме. След отрязването на ръката на моя помощник отидох с капитана на правосъдието да разпитам книжаря от площад „Кордузио“, за да науча от кого е получил ръкописите. Бил пътуващ търговец от Тоскана, който, изглежда, искал да се отърве от тях възможно най-скоро. Сега става ясно защо. Убиецът сигурно е знаел, че тези книги са тук, в Милано.

– Щом това е мотивът... Какво ще кажете? Да изследваме ли тялото?

Не беше толкова лесно да се сдобие с трупове за дисекция. Лекарят веднага разбра. Съгласи се и подаде на Леонардо скалпел, след като го загря добре на огъня.