Тайната библиотека на Леонардо

15

Беше облечен в черно. Имаше къса черна коса, изпито голобрадо лице, пронизващи очи, които издаваха будна мисъл и които се вгледаха в него, както той обикновено се взираше в повърхността на Арно, когато искаше да си представи дълбините на реката. Мъжът, когото завари в библиотеката, погълнат допреди минута от книгите, наредени по стените, бе с петнайсетина години по-млад от него и не се обличаше като французин, изобщо нямаше вид на човек от свитата на Валентино: вероятно беше от Урбино или посланик на някой от близките тоскански градове. Щом го чу да влиза, непоз​ натият тръгна към него, минавайки между две редици лавици в топлата светлина на летния следобед, която проникваше през прозорците.

– Вие сте маестро Леонардо, познавам ви – каза той. – А моето име е Николо. Николо Макиавели, на вашите услуги. Аз също съм от Флоренция, ала за разлика от вас съм тук заради родината си.

Леонардо долови едва забележимата неприязън и тънкия упрек в тази фраза.

– Същата родина, на която и аз съм син, макар и незаконороден – отговори студено.

– Разбира се, за нас би било изгодно, ако можем да се възползваме в това трудно положение от вашите услуги, след като сте толкова близък с херцог Борджия, че сигурно сте по-запознат с неговите тайни цели по отношение на нашия град. Но нека да помисля... Да, естествено, всичко е ясно. Фамилията Сфорца беше близка с Медичите, като бяхте в Милано при Лудовико Мавъра, а сега, когато фамилията Медичи иска отново да се върне във Флоренция с помощта на Валентино, вие съвсем случайно сте тук и работите за него. Винаги сте били човек на Медичите, в момента сте и на Пиеро, както бяхте на Лоренцо Великолепни. Правилно ли съм разбрал?

– Баща ми работеше за тях – отвърна Леонардо.

– Баща ви?

– Нотариусът сер Пиеро ди Антонио да Винчи.

– Сигурен ли сте, че ви е баща? – попита подигравателно и безочливо флорентинският посланик. – Защото, изключая вас, започна да се сдобива с деца вече прехвърлил петдесетте и след като погреба две млади съпруги, се носят слухове, че е успял да го постигне само с помощта на силни отвари от мандрагора, ако ме разбирате...

– Сигурен съм, че съм негов син, както вие сте сигурен, че сте син на вашия баща – промърмори Леонардо, засегнат за втори път от злорадството на мъжа срещу него.

Не му харесваше, поне на пръв поглед, този пос​ ланик на Флорентинската република при Валентино, безсрамен и злоезичен като всички флорентинци. Но трябваше да признае острата проницателност и живия му ум. Както впрочем на повечето флорентинци.

– Във всеки случай вие явно се чувствате спокоен само с владетелите, нали така? – продължи Макиавели.

– Смилете се. Може би е заради това, че откакто съм роден, търся баща, понеже моят... Няма значение, че бащинските фигури, чието благоволение диря, почти винаги са по-млади от мен.

Но ще ви кажа още нещо: тайният ми стремеж е да намеря такъв, който да ми плаща заплата и да ме остави свободно да се отдам на това, което ми се нрави, да ми плаща, за да бъда себе си, да правя проучванията си, а също и да рисувам, ала единствено когато изпитвам необходимост, когато имам нова идея... Все пак знам и че ако намеря такъв владетел, ще умра само след няколко години, защото ние непрестанно жадуваме за свобода, ала, както изглежда, свободата ни убива.

– Моля ви да ми простите за безочието ми преди малко – отвърна посланикът, който от последните думи разбра, че е сложил пръст в отворена рана. А не искаше да го прави. – Във всеки случай бихте ли отказали по принцип предложение за сътрудничество с една република?

– Върнах се във Флоренция преди две години и ми се струва, че що се отнася до мен, Републиката се интересува единствено от стойността на моето имущество, което по възможност да обложи с десятък. Вие си имате своя Микеланджело, който освен всичко е и убеден републиканец, и като че ли това ви е предостатъчно.

– Все пак не знам дали си давате сметка какво стои в основата на стремежите на херцог Борджия, за когото работите в момента, и каква опасност представлява въпросната личност за нашата обща родина.

– Мисля, че е в съюз с французите като нас.

– Но храни амбиции да смени ориентацията си, щом ситуацията стане малко по-изгодна за него. Да кажем по-скоро, че използва съюза с французите и закрилата на баща си, за да си създаде кралство в Централна Италия, и че очевидно нито той, нито баща му имат ясна представа за размерите на това кралство. Сега например се преструва, че подкрепя Пиеро деи Медичи, ала кой може да ни гарантира, че той самият няма определени намерения спрямо нашия град? Дадохме стотици хиляди дукати на краля на Франция, за да държи Валентино далече от нас, но докога можем да продължаваме така?

– Успокойте се – каза Леонардо. – Засега херцог Борджия има други неща, за които да мисли. Доволен е, че нашата Република е тормозена от неговите набези, както и от тези на съюзниците му по нашите територии. Докато Флоренция се страхува от него, ще избягва да го напада в гръб.

– Но повярвайте ми – настоя Макиавели, – синът на папата се грижи за постигане на собствените си цели много повече, отколкото за стремежите на вашия Пиеро деи Медичи, колкото и да се заблуждава Пиеро. Естествено, в негово лице ще има сигурен съюзник във Флоренция и ако иска да превземе града, ще му бъде изгодно да разчита на човек, който все още разполага с поддръжници на своя територия. Ако обаче премести войските си, няма да е, за да предостави управлението на друг.

– Той има силите да превземе Флоренция – заяви Леонардо, – както и изключителни стратегически умения, но и знае много добре, че това начинание би било прекалено скъпо. По мое мнение за момента градът може да спи спокойно. Валентино трябва първо да укрепи владенията, които току-що завоюва на територии, вече принадлежащи на Църквата, ала досега управлявани от ненадеждни викарии. След това ще се наложи да заздрави границите на новото кралство и да си осигури сътрудничеството на местните благородници.

– Щом вие казвате... Но не искам да ви отнемам повече време. Намираме се в една от най-богатите библиотеки в света – библиотеката на Федерико да Монтефелтро. Тук има всичко. Ръкописи, малко печатни книги, както и старинни текстове с изумителни илюстрации. Това е изключително наследство, събрано от бащата на Гуидобалдо: повечето трудове са на латински, има доста на гръцки, а някои са на еврейс​ ки и арабски. Преди малко прелистих един ръкопис, който съдържа сури от Корана на арабски и латински език.

– Знам, че старият херцог е бил военен – каза Леонардо. – При това изключителен командир, но в мирно време е обичал да чете. А и брат му...

– Произведенията на Филон Александрийски, преведени от Лелий от Тифернум, коментарът на Джорджо Мерула върху Satire^[54] от Ювенал, Vita di Alessandro Magno^[55] от Курций Руф, Historia florentina^[56] от Поджо Брачолини, De re militari от Вегеций заедно с труда със същото заглавие от Валтурио, подарък от фамилията Малатеста, Vita Braccii Fortebracii^[57] от Джовани Антонио Кампано, коментарът върху Digestum vetus^[58] от Бартоло да Сасоферато. Аз стоя от половин час пред лавицата на историците: Херодот, Тукидид, Полибий, Плутарх, Ливий, Тацит, Йосиф Флавий...

– А математиката? Физиката? – попита Леонардо.

– Последвайте ме – каза Макиавели. – Веднага ще ви заведа, така ще се възползвам от възможността да ви покажа нещо много странно.

Отправиха се към един таен ъгъл в последното от четирите помещения на библиотеката. Там Леонардо го видя отново и дъхът му секна, сякаш току-що беше пристигнал на дългоочаквана среща, сякаш винаги бе знаел, че рано или късно, щеше да го види пак: на стената беше окачен портретът на Лука Пачоли, който той познаваше много добре, с младия Гонзага, дървения додекаедър и кристалния икосаедър. Значи, ето кое било крайното му местоназначение. Какво ли правеше тук? Спомни си, че неговият приятел математик му бе казал, че написаното върху черната дъска представлява „почти неразгадаем шифър от числа за защита на свръхтайна информация и обекти“. Под портрета имаше етажерка с два рафта, върху които бяха наредени петнайсетина тома по математика, перспектива и архитектура. Веднага измъкна труда на Архимед и го отвори: произхождаше от Борго Сансеполкро. Помисли си, че вероятно е принадлежал на Пиеро дела Франческа.

– А сега гледайте много внимателно – каза секретарят на Републиката.

Махна от рафта под портрета всички книги и ги сложи на пода. После му показа отзад един странен механизъм от метални плочи и каменни кубчета за мозайка с формата на икосаедър, прикрепен към стената с една от осемте си триъгълни стени. Всичките осемнайсет квадратни стени бяха номерирани с цифри от нула до девет.

– Разгледах го подробно – каза Макиавели. – Според мен това е катинар с изключително сложна комбинация и твърде труден за отваряне. Има осем триъгълника, които са неподвижни, и три осмоъгълника с квадратни стени на ширина, дължина и височина, които могат да се въртят около центъра си, образувайки постоянно нови цифрови комбинации. Ако се разгадае правилната серия от числа, би трябвало механизмът да се деблокира и мисля, че в тази стена ще се отвори таен проход.

– И какво смятате, че се крие зад стената?

– Според мен покойният баща на херцога на Урбино, голям колекционер, събрал тези ценни книги, е изградил тайна библиотека за най-важните от тях – отговори дипломатът. – Вярно е, че тук очевидно има всичко, но и няма нищо, което не може да се намери на друго място. Предполагам, че единствените ръкописни екземпляри от творби, които навсякъде другаде са загубени, са били скрити. Не забравяйте, че библиотеката на Федерико е смятана за единствената в Италия, която би могла да се конкурира с тази на Лоренцо Великолепни. Къде са изчезнали византийските трудове по философия и математика? Мисля, че комбинацията за деблокиране на това приспособление е недостъпна, макар че ключът вероятно се крие в тази картина.

Леонардо не изчака покана, наведе се над механизма и започна да разглежда осмоъгълниците с номерирани квадрати. После извади тефтерчето със записките си и въглена. Няколко от осемнайсетте числа очевидно се повтаряха: цифрите от нула до пет присъстваха по два пъти, тоест това бяха общо дванайсет числа, три пъти се срещаше шест и само по веднъж ги имаше трите цифри от седем до девет. Записа си всичко.

– Мъжът от тази картина е много, много скъп мой приятел, францискански математик – отбеляза той. – Казва се Лука Пачоли.

– Познавам го по име и по физиономия, но не и лично – отвърна Макиавели. – Ако ключът към енигмата е математиката, имам смътното усещане, че никога няма да успея да я разгадая.

– Аз още по-малко – отсече Леонардо.

Ала вече си мислеше за онзи странен сбор върху черната дъска, за магическите квадрати, за осмата теорема в тринайсетата книга от „Елементи“ на Евклид, за формулите на икосаедъра. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си, за да се захване за работа.

– Най-добре е да се потърси занаятчията, който е измайсторил механизма – подхвърли Макиавели.

– Чудесна идея! – възкликна Леонардо.

– Утре ще се заема с това – заяви флорентинският посланик.

– Какво ще кажете да се видим утре в ранния следобед?

– Елате при мен. Отседнал съм тук, отсреща, зад църквата „Сан Доменико“, в модерна сграда с портик в гръцки стил.

След това му начерта скица как да стигне до там.

Излишно бе да си казва да не го прави: Леонардо прекара вечерта в напразни опити да дешифрира загадката. Беше сигурен, че държи в ръцете си всички елементи, за да успее да го стори, които би трябвало да се крият в портрета на неговия приятел францисканец: икосаедърът бе крайъгълният камък, теоремата на Евклид – отправната точка, а мистериозните цифри, сборувани на черната дъска пред монаха, трябваше да съдържат едновременно решението на математическата задача и комбинацията за деблокиране на механизма. Ако разбереше смисъла на този сбор, беше сигурен, че ще открие и серията от числа, необходима за проникване в тайния проход, и ще има достъп до изгубените книги. Сега съсредоточаваше вниманието си ту върху математическата задача, съотношението между корените от три и от две, ту върху магическите квадрати, но не стигна до никакво задоволително заключение. Рано сутринта заспа изтощен върху листовете със записки.

Когато на следващия ден отиде при своя съгражданин, беше изпълнен с надежда. Макиавели бе отседнал в модерна сграда с красив портик с колони в класичес​ ки стил, от който се виждаше хубавата камбанария на „Сан Доменико“. Посрещна го в стая с голи стени и писалище под прозореца, гледащ към улицата. Пакет листове, които най-вероятно му бяха нужни за ежедневната кореспонденция с флорентинските магистрати. Мастилница. Перо. Инструмент за подостряне.

– Открих библиотекаря, който е бил на служба при херцог Гуидобалдо – каза му секретарят на Републиката. – Нямаме късмет. Майсторът, изработил механиз​ ма, само е минавал през Урбино, поканен от унгарския крал Владислав Ягелонски в Рим. Връщал се е в родината си, отбил се е тук, за да говори с Отавиано Убалдини и с Паоло да Миделбьорг, епископ на Фосомброне и придворен астролог. Направил е механизма за загадъчна конгрегация в служба на Монтефелтро, но веднага след това е отпътувал. Не ни остава нищо друго, освен да строшим изобретението с чук.

– И да рискуваме никога да не успеем да проникнем в тайния проход.

– Боя се, че трябва да ви оставя да решите проблема сам – каза Макиавели. – Днес видях херцог Валентино. Съобщи ми, че заминава за Милано, където току-що е пристигнал кралят на Франция. Трябва да обсъди с него крайно неотложни въпроси. Сред тях, добавям аз, е съдбата на нашия град. Налага се незабавно да се върна във Флоренция и да говоря със Содерини. Тръгвам утре на разсъмване. Моля ви, помислете за това, което ви казах вчера. Извинявайте, ако съм бил твърде агресивен, но ви умолявам: ако по тези земи се обмисля нападение на Флоренция, не забравяйте, че вие сте най-напред флорентинец. И помнете: във възродената Република има място за всички и ако се върнете, ви обещавам, че ще се намери работа и за вас.

Леонардо му благодари и му пожела лек път.

След това се прибра, седна на бюрото си, взе няколко листа и започна да пише.

„Успокой се – каза си той, – най-важното е да запазиш спокойствие. Спокойствие и яснота на мисълта.“