Тайната библиотека на Леонардо

9

Пътуваха заедно с маркизата на Мантуа и нейния антураж. Минаха през мъглата и равнината, каналите, улиците, плавателните канали на река Минчо. Бяха им оказали временно гостоприемство в двореца „Мармироло“ – резиденция на фамилията Гонзага сред природата, на няколко мили на север от града, в центъра на големия ловен парк на Франческо II Гонзага, съпруг на Изабела. Лично маркизът ги приветства като домакин, посрещайки с отворени обятия преди всичко брат Лука, който вече се беше запознал с брат му Джовани и бе срещал сестра му Елизабета в Урбино. Другите членове на антуража отново поеха на път за Мантуа рано сутринта заедно с маркизата и Чечилия.

Изабела д’Есте изглеждаше силно въодушевена. Винаги бе завиждала на сестра си Беатриче. Бедната Беатриче, не толкова способна и интелигентна като нея, но по-добра, беше имала късмета, противно на всички очаквания, да стане херцогиня на Милано и да живее в изключително богат дворец, много по-хубаво обзаведен от този, който бракът с един Гонзага бе предложил на сестра ѝ. Ала като доказателство за това колко безполезно чувство е завистта, ето какво се случи: Беатриче почина преждевременно, фамилията Сфорца бе принудена да напусне Милано и една значителна част от тях сега се преместваше в Мантуа. Тя щеше да посрещне възможно най-скоро художника и математика в своя дом в града, двореца „Сан Джорджо“, но тъй като искаше да им окаже всички почести, се нуждаеше от няколко дни. Те щяха да разберат, че си имат работа с най-благоразумната, компетентна, образована и изискана госпожа в Италия, която, ако ѝ бе отредена по-добра участ, въпреки че беше жена, щеше да бъде на висотата на флорентинския Лоренцо Великолепни и миланския Мавър.

От друга страна, Леонардо и учителят Лука я познаваха по име, знаеха за изтънчения ѝ вкус и художествената ѝ и литературна култура, за нейните умения в областта на латинския език и музиката, за владеенето на старогръцки, за страстта ѝ към класическото и модерното изкуство, за прозорливото ѝ меценатство. Малко се стесняваха от нея, защото бяха чували и за взискателния ѝ и неотстъпчив характер, за ярката ѝ личност, която, вместо да остави артистите, които я заобикаляха, да изявят свободно таланта си, беше склонна да се налага със свой ясно определен културен и иконографически план, искаше тя да диктува съдържанието и правилата и да обуздава нрава на своите придворни, независимо дали бяха литератори, или художници, като им натрапваше собствените си виждания. Освен това Леонардо се боеше от факта, че както съвсем естествено бе поискала от него портрет, също толкова естествено щеше да пожелае той да е по-красив от този на Чечилия – макар че маркизата беше всичко друго, но не и привлекателна, – и че имаше славата на много обидчив човек, с други думи, презираше всички художници, които се пробваха в това начинание, поради една от следните две противоположни причини: или защото не я бяха направили красива, или защото не я бяха направили да прилича на себе си.

Въпреки това гостите се възползваха от малкото дни в двореца „Мармироло“, за да подготвят набързо и според обичая подарък за маркиза и маркизата, които им оказваха гостоприемство. Монахът, непобедим на шах, се зае да довърши ръкописа De ludo scachorum^[37], който искаше навреме да подари на Мавъра и в който предлагаше на господарите на Мантуа стотина схеми на игра, със своята агресивна, „бясна“ тактика, позволила му да разгроми най-големите милански шахматисти, включително най-добрия от всички, Бартоломео Туро, когото владетелят на Милано бе повикал нарочно в една крепост, на която го беше назначил за управител, за да се изправи срещу неукротимия францисканец.

Леонардо даде на Салаи указания за илюстриране на трактата, докато той най-често прекарваше времето си с маркиз Франческо, който му показваше стаите и разкоша на своя любим дворец, Залата на варварите с портретите в реални размери на неговите бойни коне и на конете за надбягвания от породата „Гонзага“, отгледани от самия него, както и личната си стая с майолика от Пезаро, декорирана с гербовете и емблемите на рода му.

Маркизът не спираше да му разказва за битката при Форново през 1495 година срещу краля на Франция Шарл VIII, където той, командир на войската на Свещената лига, категорично извоювал победа и бил почитан от придворни художници и поети като новия Цезар, който наказва упоритата наглост на нашественика гал. Жалко, че също толкова категорично френските ветерани, които Леонардо беше слушал в Милано, смятаха, че битката при Форново е била спечелена от тях и е представлявала голям реванш на непобедимия на италианска почва франк срещу надменната арогантност на макар и далечния нашественик латинец.

Ала по-вероятно беше да не е победил никой във Форново. Доколкото Леонардо знаеше, войската на Лигата е разполагала с огромно числено превъзходство и със сигурност е щяла да вземе връх, ако албанските стратиоти бяха нападнали авангарда на френската армия, както би трябвало, вместо да атакуват обозите, където се съхраняваха големите военни трофеи, които Шарл VIII бе натрупал по време на похода си в Италия, и ако миланските войници бяха препречили пътя на французите бегълци, вместо да ги оставят необезпокоявани, за да може Мавъра да подпише сепаративен мир с френския крал. Всъщност войските от отвъд Алпите, изтощени от новата зараза, която неаполитанците наричаха „френската болест“, а французите – „неаполитанската болест“, си тръгнаха без големи загуби: Лигата беше понесла повече поражения и с изключение на факта, че оцелелите стратиоти бяха забогатели извънредно много, намерението ѝ да даде сериозен урок на галите, или франките определено бе пропаднало. Ето че сега те се върнаха: французите отново атакуваха след по-малко от пет години, а Мавъра беше първият, който трябваше да си отиде.

Въпреки това и макар че към конете от породата „Гонзага“ изпитваше по-скоро естетически, отколкото състезателен интерес, на Леонардо му доставяше удоволствие да прекарва време с маркиза и неговите разкази, защото, докато по-късно се разхождаше сам в гъстата мъгла, която неизменно обгръщаше огром​ ния дворец „Мармироло“, го завладяваше мъчителна меланхолия. Мислеше за близо осемнайсетте години в Милано, за това каква малка следа беше оставил, за хилядите пропилени възможности, за жалкия край на коня, който така и не довърши и който всъщност трябваше да му осигури слава, за тревогите около съмнителното запазване на единствената му голяма творба, осъществена там – експерименталната фреска в „Санта Мария деле Грацие“, която обаче, както изглеждаше, все пак вече беше оцеляла по-дълго от Мавъра, който му я бе възложил.

Мислеше за престъплението, което не успя да разследва, за загадъчните откраднати книги, до които толкова много искаше да има достъп, за голото и безжизнено тяло на Пиерлеони върху мрамора в „Оспедале Нуово“, за бедняка, обесен вместо убиеца. Обземаше го чувство на безгранична потиснатост и тревога, макар че мислеше за своето бъдеще, за своя нов живот. Незавършеният Леонардо, неспособният Леонардо – ето как щяха да го наричат, ако му се случеше да остане в историята. Имаше прекалено много страсти, за да успее в една-единствена от тях. В ума си имаше прекалено много книги, които искаше да напише, за да може да завърши дори само една.

След седмица ги заведоха в Мантуа, където бяха гости в двореца „Сан Джорджо“. Изабела ги посрещна с голям прием, на който присъстваха всички местни благородници. Тя лично засвири на скъпа лютня, която бе поръчала да ѝ изпратят от Венеция, и изпълни музикално произведение в стил Петрарка по стихове на незнаен придворен поет и музика, създадена от самата нея. Наистина бе очарователна дама, не беше висока, нито много красива, но само защото бе твърде пълна. Брадичката ѝ беше обвита в месеста плът, която я правеше двойна. В погледа ѝ имаше нещо надменно и недостъпно, което, незнайно дали умишлено, държеше останалите на безопасна дистанция. Ала когато свиреше и пееше, изглеждаше по-красива: потънала в музиката и погълната от думите, лицето ѝ излъчваше нежна тъга и тя вече не беше нито господарка, нито повелителка на елегантността, а просто безкрайно женствена жена, дотолкова, че дори мислеше, че би могъл да я обича.

Това беше за кратко. Веднага щом свърши песента си, отново се превърна в маркизата. Продължиха с танците, после дойде време за рецитал. Придворният поет Антонио Тебалдео рецитира своите хвалебствени тристишия в стил Данте:

Леонардо си помисли, че е по-лесно да рисуваш любовниците на херцозите и маркизите, отколкото жените маркизи и херцогините. След това поетът от Ферара издекламира и пасторална поема на латински език, с която приспа маркиз Франческо и накара голяма част от присъстващите да се прозяват.

След няколко дни дойде онзи всяващ страх момент, когато Леонардо трябваше да отстъпи пред желанието на маркизата да получи нарисуван от него портрет. Оттеглиха се заедно с Чечилия и двама слуги в една много светла стая на двореца. Леонардо изложи своята идея: за да придаде динамика на портрета, както беше направил с дамата с хермелина, смяташе да я изобрази с извита спрямо бюста глава и с очи, гледащи встрани. Искаше да я нарисува с лютня в ръка, докато пее.

– В никакъв случай – каза строго Изабела д’Есте. – Трябва да ме нарисувате в профил.

– В профил ли?

Идеята му се стори абсурдна. Как се пресъздаваха най-недоловимите психологически оттенъци на човешкото лице, неговите фини загадъчни черти в портрет в профил?

– Лицето непременно в профил, бюстът – както решите, и никакви музикални инструменти – заяви решително маркизата. – Учудвате ме. Не знаете ли, че кралете и принцовете се рисуват в профил?

Случи се точно това, от което се опасяваше. Маркизата искаше той да бъде просто изпълнител. Започна да скицира рисунката с въглена. Но не се отказа от своята идея за извъртане на шията, изобрази бюста почти анфас, лицето в профил и ръцете на скута. Потърси компромис по въпроса с двойната брадичка, изтъни я, доколкото беше възможно, без да се губи приликата. Стигна до ръцете, които бяха доста дебели. Но зад нея стоеше Чечилия, затова започна да пресъздава нейните изящни ръце с надеждата, че Изабела няма да забележи.

След като той завърши подготвителната рисунка, маркизата демонстрира удовлетворението си. После показа на Леонардо своите колекции от произведения на изкуството и скъпоценни предмети. Остана с него дълго, разказа му за своя придворен художник Андреа Мантеня, който по това време, за съжаление, се намираше във Ферара и рисуваше фрески върху амвона на катедралата. Показа му неговите фрески в „Камера пикта“^[38], кръглия отвор високо горе с изкуственото небе, също и апартамента в „Пещерата“^[39] в малката кула „Сан Николо“, който беше нейното ателие на първия етаж, където художникът от Падуа изпълняваше за нея поредица алегорични платна, макар че до този момент бе завършил само едно – „Парнас“, и под ателието: „Пещерата“ с цилиндричен свод, етажерки, пълни с колекциите от скъпоценни предмети на маркизата, камеите, които обожаваше, и най-вече една от тях, много древна, с портретите в профил на Август и Ливия (Леонардо най-сетне разбра защо толкова държеше да бъде нарисувана в профил). Имаше също и златни изделия, сред тях ценни произведения на златаря Карадосо ди Милано, с когото Леонардо се бе запознал и уважаваше много и за когото бе изрисувал някоя и друга скъпоценност (беше се занимавал и с това в Милано). Там той видя няколко медала с лика на Изабела, изобразена неизменно в профил, както и кристали, вази, полускъпоценни камъни, една съкровищница с неоценима стойност.

Добре, че беше оставил Салаи да се опитва да съб​ лазнява няколко слугини на маркизата, в противен случай щеше да се наложи да избяга от Мантуа още същата нощ. Неговият чирак не можеше да устоява на някои изкушения и макар и вече на двайсет години, той беше разширил кръга на интересите си – при толкова голямо изобилие, естествено, не би могъл да пропусне възможността да открадне най-скъпоценните предмети от съкровищницата на Гонзага.

На следващата сутрин Леонардо излезе да се разходи из града. Искаше да се полюбува на известната капела „Санта Мария дела Витория“ с картина на Мантеня, който във възхвала именно на „победата“ при Форново беше нарисувал Дева Мария, седнала на мраморен трон в цветна абсида с листа и плодове и даваща благословия на усмихнатия Франческо Гонзага, облечен в доспехи и наметало. Така бяха казали на Леонардо, затова сега той вървеше из града с вдигната глава и гледаше извисяващата се наоколо архитектура повече, отколкото хората пред себе си. Скоро осъзна, че се е изгубил, и когато отново сведе поглед и се озърна, установи, че се е озовал в еврейски квартал, не защото юдеите в Мантуа имаха особени отличителни белези, както в някои градове на Италия, а заради техните дрехи и начина, по който част от тях носеха брадите си. Помоли първия срещнат минувач да го упъти как да стигне до „Санта Мария дела Витория“, но мъжът се извърна възмутено на другата страна, без да му отговори.

– Чужденец ли сте, месер? – попита го глас зад гърба му.

– Как разбрахте? – попита Леонардо на свой ред, като се обърна към него.

– По това, че питате юдей за „Санта Мария дела Витория“.

– И защо не? Нямам нищо против...

– „Санта Мария дела Витория“ е построена с парите, ограбени от един еврейски банкер, който вече почти тъне в нищета.

Леонардо го помоли да му разкаже историята. Еврейският банкер се казвал Даниеле да Норса. Големият грях, с който се посрамил, бил, че изтрил от къщата, в която отишъл да живее, и бездруго грозновата фреска на Дева Мария и светиите. Бил я покрил с емблемата на своя юдейски род – сериозен акт на светотатство. Епископът на Мантуа, Сиджизмондо Гонзага, брат на маркиза, го заплашил, че ще го обеси, ако не възстанови незабавно свещената картина. Той обаче нямало как да го направи, защото освирепялата тълпа междувременно разрушила къщата му с двете фрески, намиращи се в долната и горната част, и освен това обрала всичките му богатства.

– Не оставало нищо друго, освен да го обесят – зак​ лючи мъжът, за когото не можеше да се каже дали е юдей, или християнин. – Но след завръщането от битката при Форново – продължи той – маркизът, известен със своето великодушие, заменил смъртната присъда с глоба, макар и доста солена, с която финансирал капелата и възстановяването на творбата. Сега мисля, че можете да разберете враждебността на юдеите към капелата, както и ще разберете още по-добре господина, когото попитахте, когато узнаете, че се казва именно Даниеле да Норса.

– Съжалявам – отвърна Леонардо. – Вие евреин ли сте, или християнин? Не се разбира...

– И при вас не се разбира – отвърна мъжът и тръгна, помахвайки му с ръка за сбогом.

Така отмина желанието му да види църквата и картината.

Останалата част от деня прекара в апартамента си в двореца, без да прави нищо. Стоеше там, потънал в размишления, в плен на обичайната меланхолия, която продължаваше да го измъчва, когато останеше сам през студените дни в Мантуа. Някой почука на вратата така, както обикновено прави съдбата: три отмерени и решителни удара. Не беше съдбата, беше Чечилия Галерани. Или пък кой знае...

Покани я да влезе. Понякога се случва хората да проникват в нашето пространство, сякаш не са друго, а материализация на нашите чувства. Чечилия имаше изражение, с което като че искаше да даде израз на същото разяждащо безпокойство, обзело и него през последните дни. Пристъпи вътре, без да промълви нищо, започна да обикаля нервно из стаята, видя триножника с дъската за рисуване, върху която художникът беше нанесъл профила на маркизата, покрит с прах за понсиране.

– Не прави портрета на Изабела д’Есте – нареди му тя. Леонардо изчака следващ стих, чийто край да се римува с „Есте“, но напразно. – Днес не съм в настроение за рими – додаде Чечилия, сякаш беше прочела мислите му.

Той забеляза промяната в тона ѝ и я прикани да му обясни.

– Говорите ми... Говориш ми на „ти“ за пръв път, откакто се познаваме.

– Между модела и автора на портрета понякога се заражда интимност, която дори и навикът в любовните отношения не може да създаде – отвърна тя.

Той срещна погледа ѝ, стори му се много по-красива от всякога. На лицето ѝ беше изплувало нарушеното спокойствие и една меланхолична усмивка, приличаща на магмена съвкупност от неопределени и противоречиви емоции.

– Спомняш ли си? – продължи тя. – Аз и ти никога не си говорехме. Често цареше гробна тишина, седях неподвижно и позирах. Ти беше напълно съсредоточен, а аз те наблюдавах, докато ме рисуваше: имах тази привилегия, която ще бъде дадена на много малко хора, а може би на никого повече. Гледах те и ти се възхищавах в единствените мигове, в които ти беше наистина себе си. Видях те духовно гол, какъвто си само когато твориш. И в същото време бях обект на твоето художническо внимание, и аз духовно гола пред теб, сякаш не съм била нищо преди онзи момент и историята ми започваше оттам, сякаш бях готова да бъда създадена отново в твоята творческа работилница. Аз и ти си казахме много неща в тези мигове мълчание... Знам, че е глупаво, но дойдох да ти направя сцена на ревност, ревнувам така, както никога не съм ревнувала Мавъра или съпруга си. Изабела не е Лукреция Кривели. Не прави този портрет. Не ме предавай, Леонардо, моля те. На съвестта ти ще тежи моето непоправимо поражение.

Видя я как протяга дясната си ръка към него с онези готически пръсти, изящни като катедрала от други времена, които сякаш живееха свой собствен живот, нематериалния, въздушен живот на най-срамните илюзии... Ръката, която той обичаше...

Беше просто парализиран от страх.

Знаеше толкова много неща, но за собствените си желания не знаеше абсолютно нищо. Бе свикнал само да ги потиска, от юношеските си години. Беше ли пожелавал някога жена? Тутакси изплуваха епизодични спомени от обърканото му юношество. Да, Франческа, втората съпруга на баща му, приблизително на възраст​ та на Леонардо, една-две години по-голяма: Франческа беше първата, може би единствената жена, към която си спомняше, че бе изпитвал изгарящо и греховно прив​ личане, когато бе на около тринайсет-четиринайсет години. Баща му вероятно беше забелязал, защото бе предпочел да го изпрати в работилницата на Верокио, отколкото да го остави вкъщи. Дали това беше наказание? Франческа почина много млада. Съвсем млади починаха всички съпруги на баща му, включително и третата – Маргерита, която го изпиваше с очи от мига, в който влезе в дома им на седемнайсет години, тогава Леонардо беше на двайсет и три, а баща му – на близо петдесет. Тя почина на двайсет и осем при седмото раждане. Млади си отидоха всички, с изключение на четвъртата, последната, за която баща му се ожени, когато той вече беше в Милано, и вероятно затова бе устояла...

Еротичното привличане е нещо ужасно – така мис​ леше оттогава, – а ако е взаимно, няма начин да не предизвика беди и може да бъде по-смъртоносно от свлачище или от придошла река в града. Оттогава живееше в плен на това странно контролиране на всяко желание. И сега изпитваше страх, беше ужасèн, защото нещо много опасно сякаш изплуваше отвътре със силата на неотменимите забрани, на неизкупимата вина, на библейските наказания. Всяко желание – вярваше от този момент той, съзнателно или не – е желание за смърт.

Но в този случай нямаше време да мисли ясно.

Чечилия го притисна към стената, сграбчи енергично главата му и допря устните си до неговите. Целуна го с отчаяната и дива страст на човек, болен от чума, който се хваща за всеки, макар и слаб, лъч надежда за спасение. Той не направи нищо, камо ли да се съпротивлява. Остави се тя да го води, защото беше по-опитна. Изкуството, животът, неочакваните отмъщения, които понякога се струпват едно върху друго...

И след това, разбира се, замря, както всеки път в такива случаи обикновено човек замира. А най-накрая се запита дали и когато наистина човек умре, потъва в този унес, в подобно опиянение, в такова вихрено замайване от тръпки и отмала.

Една от неговите мании беше да гледа как хората умират.

Когато заръчваше да му доведат бедните в края на живота им, за да направи дисекция...

Но от мнозина само няколко бе виждал да умират толкова добре.

Препрочете го. „Не – помисли си, – мона Чечилия вече знае всичко това.“

Скъса листа и го хвърли в камината.

Остана да го гледа как се сгърчва и овъглява в живия пламък.

„От какво е направена огнената материя?“, запита се.

Вечните хиляди въпроси.

От какво е направено Слънцето?

А какво гориво използват желанията на човек?