Тайната библиотека на Леонардо

10

– Аз и Салаи заминаваме за Флоренция.

Брат Лука се обърна учуден.

Беше началото на март 1500 година, бяха във Венеция от няколко месеца и монахът се надяваше да успее да публикува „Божествената пропорция“. За отпечатването на фигурите на Леонардо изпитваха новата техника с офорт върху метална пластина заедно с художниците от Аугсбург в сградата „Фонтего деи Тедески“ при Риалто. Във всеки случай бяха подготвили още един ръкописен екземпляр на творбата със същите илюстрации, за да го подарят на Пиер Содерини, брата на епископа на Волтера, когото и двамата поз​ наваха и който се превърна в най-важния политик във Флоренция след смъртното наказание на Савонарола. Всъщност вече бяха обмисляли възможността да заминат за Тоскана, но францисканецът се чувстваше като у дома си във Венеция, бе изнасял лекции преди време в училището „Риалто“, където самият той се бе обучавал, посещавайки курсовете на Доменико Брагадин, и където сега приятелят му Антонио Джустиниан преподаваше математика. Познаваше се с всички, тук беше публикувал „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ и с удоволствие би останал по-дълго, ала в същото време щеше да му е неприятно да се раздели със спътниците си – малката „Академия Леонардо Винчи“, както обичаха да се наричат, която вече си имаше марка, проектирана от Леонардо: кълбо от върбови клонки^[41], или от „връзки“, „отношения“, лабиринт от малки възли, ограждащ надписа с името.

Брат Лука остави перото в мастилницата и стана от писалището, за да посрещне приятеля си, спрял се на прага на килията му в манастира „Фрари“.

– Единствената улика, с която разполагаме – додаде Леонардо, – е одеждата, типична за последовател на Савонарола, каквато убиецът е носел в деня на убийс​ твото, и тази улика ни води право във Флоренция. Трябва да открия престъпника. И на всяка цена да намеря тези книги.

Монахът се учуди още повече. Вече се беше примирил и смяташе, че и Леонардо е забравил за престъп​ лението в Милано. Освен това войските на половин Европа бяха пръснати из Италия и да се открие убиец, който със сигурност отдавна бе напуснал града, беше все едно да се търси игла в копа сено.

– Успокой душата си и не мисли повече за тези книги, никога няма да ги намериш – отговори францисканецът приповдигнато. – А колкото до убийството, ако човешката справедливост има граници, то вярвай поне в божествената.

Честно казано, Леонардо също имаше някои познати във Венеция. Флорентинците, които нямаха връзки с републиканското правителство на своя град, се въртяха около Джулиано деи Медичи, по-малкия брат на Пиеро, син на Лоренцо Великолепни. Джулиано се беше установил във Венеция и Леонардо се бе запознал с него и Пиеро в Милано по време на едно тяхно посещение при Мавъра преди няколко години. Фамилията Медичи правеше всичко възможно да си възвърне отново Флоренция и използваше гъстата мрежа от международни отношения, която бе изплела, когато държеше в ръцете си юздите на политическата власт. Той се бе отправил към Риалто, към немного пищната резиденция, която Медичите бяха запазили във Венеция дори след фалита на местния филиал на тяхната престижна банка. Джулиано го бе посрещнал много сърдечно и го бе свързал с някои венециански благородници, негови приятели.

Сред тях беше Бернардо Бембо, когото и Леонардо познаваше добре: венецианец, който преди двайсетина години, веднага след заговора „Паци“, когато още не се бе преместил в Милано, беше посланик на Венецианската република във Флоренция, беше се влюбил в една омъжена флорентинка, на име Джиневра, и беше помолил Леонардо – тогава той нямаше трийсет години – да ѝ направи портрет. Сега Бернардо го прие радушно и го повери на сина си Пиетро, трийсетгодишен литератор, с когото се водеха приятни и много интелигентни разговори, лудо влюбен във вдовица от регион Марке, с която Леонардо, все още разстроен от събитията в Мантуа, обичаше да разговаря абстрактно за платоническата любов и която на свой ред го бе запознала с някои авторитетни членове на венецианския сенат.

Леонардо и Пиетро Бембо посетиха библиотеката на площад „Сан Марко“, защото искаха да видят около осемстотинте ръкописа, почти петстотин от тях на гръцки, които кардинал Висарион беше оставил на Венецианската република след смъртта си, преди трийсетина години. Кардиналът и василиански монах от Трапезунд бил най-добрият ученик на Гемист Плитон, а също и неуморим радетел за унията между двете църкви – Православната и Католическата – и за нов кръстоносен поход срещу турците, както по време на Фераро-Флорентинския събор от 1438–1439-а, така и (дори още повече) след завладяването на Константинопол от страна на турците през 1453 година, когато папа бил Енеа Силвио Пиколомини от Сиена, или Пий II, който се противопоставил с всички възможни средства на Сиджизмондо Малатеста, ала след това обявил новия поход и починал в Анкона в очакване на войските, които големите европейски владетели били обещали, но в действителност никога не събрали. Корабите на венецианския флот стигнали късно в Анкона и веднага били върнати обратно празни. Сиджизмондо Малатеста, слязъл от кораба в Морея няколко месеца по-рано, щял да ги очаква напразно, преди да се откаже и да се върне с единствения трофей от тази експедиция: книгите и тленните останки на Гемист Плитон.

След това Висарион, мъж с добре развито чувство за реалност, насърчил брака на Зоя Палеологина, произхождаща от императорско семейство, дъщеря на пос​ ледния деспот на Морея, с Иван III, княз на Москва – събитие, което щяло окончателно да раздели Западна и Източна Европа, православни и католици и да предопредели необратимия край на мечтата за обединение и за един нов християнски Византион. От плана за спасяване на Константинопол и Гърция останали само онези ръкописи, онзи изключителен компендиум на античната гръцка култура, който сега Италия и Западът трябваше най-сетне да започнат да изучават. Освен тези книги, все още в оригиналните сандъци след трийсет години, единственото достъпно нещо беше каталогът, съставен от Федерико да Монтефелтро, държал някои от тях на съхранение в Урбино до смъртта на Висарион.

Леонардо се представи на венецианските сенатори като военен инженер и архитект: винаги се колебаеше дали да се представя като художник. Пък и беше разбрал, че въпреки доста тревожните събития в Италия сега венецианците бяха ужасени повече от новото нашествие на турците, настъпващи не само към Адриатическо море. Заплахата от страна на султан Баязид II идваше и от север: мюсюлманското нахлуване отвъд река Таляменто разтревожи жителите на Фриули. И така, Леонардо веднага бе изпратен да изследва течението на река Изонцо, за да разработи ефикасна система за защита по протежението на реката, която поне да спре понататъшните нашествия. Той се беше върнал с проект за подвижна преграда от дърво, шлюз, който щеше да позволи при нужда да се предизвикат наводнения, та враговете да затънат, ако се осмелят отново да направят опит за нападение.

– Твърде е скъпо – беше му отговорил служителят, който погледна проекта, преди да го внесе в сената. – Определено е по-икономично да изпратим албанските стратиоти да умрат в битка срещу турците.

Леонардо, смутен от толкова голям цинизъм, го беше погледнал с изненадано изражение и събеседникът му вероятно бе изтълкувал погрешно причините за неговото недоумение.

– Би било добре, ако наистина умрат, защото няма да трябва повече да им плащаме заплати – почувства се длъжен да уточни той.

– Не ти ли харесва Венеция? – попита сега, замис​ лен, математикът.

– Няма по-красив град на света – отвърна Леонардо.

И беше искрен. Венеция удовлетворяваше едновременно чувството му за практичност и чувството за естетика. Харесваше му, защото се доближаваше най-много до неговата представа за град като жив организъм, със свои вени, със свои вътрешни органи, оросявани директно от голямото пулсиращо сърце на морето. Допадаше му заради мултиетническата смесица и заради бързината, с която в тези вени циркулираха животът и стоките.

Понякога се спираше, запленен, на някой мост с надеждата, че ще чуе как Венеция диша. Харесваше му глъчката, носеща се от една тясна уличка в друга, обичаше да се губи и да намира пътя в лабиринта от улици. Но тъкмо защото долавяше пулсирането и дъха на града, усещането, че е чужд на целия този рояк, го караше по някакъв начин и да се измъчва. Той искаше да се чувства неразделна част от жив град като този, ала знаеше, че никога няма да се случи.

Веднага щом пристигна, фамилията Бембо, получила пари от Джулиано деи Медичи, му предостави малък празен склад, за да си отвори своя работилница поне временно. Там окачи незавършения портрет на Изабела д’Есте, който се надяваше да продължи и да не приключи никога, и няколко малки милански картини за довършване. Венецианците тутакси проявиха интерес към творбите му. Поне сред познавачите славата на „Тайната вечеря“ го бе изпреварила и бе пристигнала преди него.

След това посети най-прославения артист във Венеция в момента, Джовани Белини, в работилницата му – огромен склад, пълен с ученици и работници. Докато разговаряше с възрастния художник, стигна до заключението, че във Венеция бе нужно нещо съвсем различно от неговата малка работилница: тук клиентите, духовници или светски лица, изискваха бързина на изпълнението и точност на доставките; неговият маниакален перфекционизъм и вече пословичната му бавност нямаше да намерят плодородна почва. Той не беше пригоден за Венеция. Никога не би могъл да свикне с нейния ритъм, с безмилостната ѝ жизненост.

– Няма по-красив и жесток град на света – поправи се веднага.

Онова, което най-много го измъчваше, беше статуята на Колеони близо до печатницата на най-популярния венециански издател, Алдо Мануцио, направена от Верокио, който бе дошъл да умре във Венеция преди дванайсет години.

Конната статуя на кондотиера Бартоломео Колеони, издигната от неговия стар флорентински учител на „Кампо Сан Дзаниполо“, беше творбата, която той се бе заел да надмине със своя паметник на Франческо Сфорца на кон в Милано: едно пропуснато предизвикателство, все още изгарящо го отвътре. Учениците са длъжни да надминат учителите си – това е задължение, което те негласно поемат към своите преподаватели, чиято слава, както е известно, бива удвоявана от добрите ученици. Тази статуя му тежеше на съвестта като строг бащин укор.

Но не заради всички тези събития или заради срещите през последния месец трябваше да си отиде. Имаше по-дълбока причина, която обаче в никакъв случай не можеше да разкрие пред монаха.

– Труден град е, естествено – отговори францисканецът. – Това е република, ръководена от затворена и малобройна, ала интелигентна олигархия. Не е същото като да се ползваш от закрилата на владетел, дето или го има, или го няма, но ако го има, ти гарантира почтен и стабилен живот. Тук трябва да се бориш ден за ден, да си проправяш път сред безмилостна конкуренция, да се срещаш с добре приетите хора, да създаваш правилните приятелства и никога да не се смяташ за успял, защото винаги има някой нов артист в творчески възход, който може да заеме мястото ти. Това обаче е стимул никога да не се успокояваш, а постоянно да надминаваш себе си.

– Да, в работилницата на Белини видях един художник, който твори повече от четиресет години и неизменно е на гребена на вълната – отвърна Леонардо. – Тайната му, изглежда, се състои именно в способността да се усъвършенства непрестанно. Усвоил е Пиеро и Антонело, работил е с Мантеня, който се е оженил за неговата сестра, а сега изучава съвременните методи. Говорих с него и той веднага ми изпрати един свой млад ученик, някой си Цорци да Кастелфранко, за да се осведоми за моя метод на работа. Луд младеж...

Цорци, или Джорджо, или Джорджоне, както го наричаха приятелите му заради неговите огромни размери, беше висок и меланхоличен младеж с широки рамене, дълбок и тъжен поглед, пророкуващ беди и нещастия. Разказваше на Леонардо за проповедите в Тревизо и в Кастелфранко, откъдето произхождаше, на невъобразимо песимистично настроен философ и астролог от Ирпиния, Джован Батиста Абиозо, който беше разтълкувал неизбежното астрално съединение на Сатурн, Юпитер и Марс в Рак, предвидено за периода между 1503 и 1504 година, като ясен сигнал за предстоящото идване на Антихриста. Говори му и за наближаващия потоп през 1524-та. Това бяха знаците за настъпването на епохата на ислямската експанзия, която щеше да продължи няколко века, съпътствана от моралния упадък на християнството. Вече бяха налице признаците, че Антихристът щеше да се въплъти в лоното на християнския Рим: установяването на неопаганизма с папа Борджия в сърцето на Християнския свят, изгарянето на Савонарола във Флоренция и неосъществената реформа на Църквата, жадувана от него, неумолимото настъпление на турците на изток, още по-кръвопролитните войни, които скоро щяха да избухнат между християнските нации. А избавлението щеше да дойде от юдаизма с идването на очаквания от юдеите Месия, което щеше да съвпадне с второто пришествие на Христос, очаквано пък от християните, с установяването на хилядолетното царство на земята, предсказано в Апокалипсис.

Леонардо го беше изслушал, погълнат от размисли. Той изобщо не вярваше в астрологията, но не можеше да отрече, че има логика в подобни пророчества, които не му изглеждаха нищо друго освен проекция и разпростиране в бъдещето на настоящи, много тревожни обстоятелства. От друга страна, този Цорци, или Джорджоне, както и да се наричаше, постепенно се беше успокоил, докато го гледаше как рисува. Страховете му лека-полека се разсеяха и Леонардо веднага долови, че е талантлив младеж, защото страдаше от дълбоки терзания, които трябваше да овладее, а рисуването, изглежда, оказваше истинско чудотворно влияние върху него. Наблюдаваше го в захлас как очертаваше нюансите между светлината и сянката върху профила на Изабела д’Есте и най-накрая доби блаженото изражение на човек, споходен от райско видение. След това говориха само за живопис и младежът си отиде удовлетворен от всичко, което бе научил за един час разговор. Вярно, че Салаи му бе откраднал кесийката, ала, за щастие, тя беше празна и Леонардо веднага го изпрати да му я върне.

– Но аз нямам покой, трябва да намеря тези книги. В тях са скрити тайните на механиката, чертежите на най-сложните машини на древните александрийци, механизмите и принципите за изработването им, които трябва отново да усвоим. При всички положения е нужно да се върна във Флоренция.

Не можеше да му каже, че преди два дни се бе срещнал с един свой приятел кондотиер, който му бе възложил тайна мисия. Флорентинският кондотиер не искаше дори да се споменава името му, беше го помолил единствено за това: никой да не научи за заръката, която му бе дал.

Брат Лука изпусна дълга въздишка. Не можеше да повярва.

– Признай, че по-скоро ти липсва семейството, баща ти, братята ти... – каза той. После се натъжи. – И аз искам да прескоча до Борго Сансеполкро, макар че моето семейство вече е Францисканският орден, към който се присъединиха и двамата ми братя. Не бяхме богати и много рано останахме без баща. Още като малък бях настанен у една заможна фамилия в Борго, семейство Бифолчи – приятели и съседи на Пиеро дела Франчес​ ка, които ме насочиха към математиката и повериха на него моето обучение. На мен обаче не ми се удаваше рисуването. Сега заради професията си на учител се скитам из Италия, но винаги минавам през моя Сансеполкро. Във Венеция съм прекарал най-хубавия период от младостта си, между седемнайсет и двайсет и три години. Още не бях станал монах, когато... се влюбих в една венецианка. Влюбих се в нея, както човек се влюбва на тази възраст – като прииждаща река, която отнася насипите. Тя беше много красива, ала бе обещана на друг. Избухна скандал, отидох в Рим и останах при Леон Батиста Алберти. Тогава той беше почти на седемдесет, но с него продължих да вървя по добрия път, по който ме бе насочил първият ми учител, Пиеро. Дадох монашески обет. Обичам да идвам тук. В момента наистина мога да се наслаждавам на града. Сега, когато свети Франциск, Евклид и Платон ме увлякоха в руслото на едно умерено посвещаване в услуга на ближния, виждам това, което не виждах, разбирам това, което не разбирах, и трябва да се връщам както във Венеция, така и в Сансеполкро от време на време, за да измеря ако не друго, то поне остатъците от онази моя първа младежка грешка.

Той извърна глава към прозореца с гледка към каналите и небето, към облаците, които силният вятър караше да препускат стремително като върволица от молещи се бели монахини, бързащи за утринната служба.

– Ако наистина искаш да заминеш, ще те последвам – продължи. – Но не ми казвай, че е заради книгите или за да намериш убиеца. Издирването на убийците е загуба на време, излишно пилеене на интелектуална енергия. Когато ги откриеш, мъртвите не възкръсват. Ако ги убиеш, не изкупваш престъплението, а само се превръщаш на свой ред в престъпник. Можеш да им отсечеш ръката или крака, за да ги накажеш или да ги принудиш да не го правят отново, но нека да оставим на капитаните на правосъдието и на палачите тези присъщи на касапите деяния. Остави всичко в ръцете на Бог. Ако е заради ръкописите, ти нали ми спомена, че са на гръцки. И да ги откриеш, което е невъзможно, случайно да знаеш този език?

– Марлиани ми каза, че поне ръкописът на Филон Византийски, подвързан с черна кожа и с релефен череп на корицата, съдържа великолепни илюстрации на неговите машини – отвърна Леонардо. – А що се отнася до останалите, мога да ги дам на Пиетро Бембо да ги преведе. Той е учил гръцки в Месина. Когато намерим ръкописите, можем да се върнем тук, във Венеция. Ако предложиш на който и да е венециански печатар неоткриваема книга на Ктесибий и го помолиш да публикува в замяна твоя труд за божествената пропорция, бъди уверен, че всеки ще е готов на тази сделка.

Беше се срещнал с кондотиера в дома на Джулиано деи Медичи. Мъжът не беше многословен. Каза му: „Трябва да се върнеш във Флоренция, трябва да намериш тази книга!“. Той веднага прие поръчението. „Тази книга“ със сигурност бе в комплект с „онези книги“, помисли си. Нямаше какво друго да се направи: налагаше се да отидат във Флоренция и да продължат разследването.

– Ще намеря издатели тук, във Венеция – отговори междувременно монахът, – не се притеснявай. Проблемът по-скоро е качеството на отпечатването на твоите илюстрации, но градът се превърна в родината на италианската, а вероятно и на европейската издателска дейност, най-развития център на света, що се отнася до новата техника. Самите германци дойдоха тук веднага след като изобретиха печатната преса, защото знаеха, че ще намерят пари, предоставени на добра воля, и хора, склонни да инвестират в подобна дейност. Видя ли книгата на Франческо Колона, отпечатана миналата година от Мануцио? Hypnerotomachia Poliphili[42] е шедьовър, обединяващ текст и изображения. Може пък чрез твоя Пиетро Бембо и ние да постигнем същия успех, как мислиш?

Леонардо сви рамене.

Най-накрая успя да убеди приятеля си.

Заминаха след няколко дни. Отбиха се в Болоня, където той се срещна с един свой бивш ученик и сътрудник от Милано – Болтрафио, който му обеща да се видят във Флоренция. После пътищата им моментално се разделиха. Монахът се отправи към Борго Сансеполкро, а Леонардо и Салаи – към Града на цветята. Носеха със себе си предназначения за Содерини екземпляр на „Божествената пропорция“ от францисканския математик, който скоро щеше да ги настигне по бреговете на река Арно.