Тайната библиотека на Леонардо

2

Всички принудителни прекъсвания на работата му го караха да губи концентрация. „Тайната вечеря“ вече беше основната му грижа, или по-скоро свидетелство за разсеяност. Но херцогът го викаше и за хиляди други неща, ако не той, то неговите служители. На Леонардо му отне доста време, за да спечели благосклонността на Мавъра. Беше пристигнал в Милано, така да се каже, като музикант. Лично Лоренцо Великолепни го бе изпратил от Флоренция при херцога заедно с един музикант, неговия приятел Аталанте Мильороти, преди четиринайсет години – тогава беше на трийсет, – да се представи пред публика с лира да брачо^[6], която бе изработил сам, със сребърно тяло, по-звучно от дървеното, и с форма на конски череп. След това показа на Лудовико Сфорца страховити и необикновени военни машини, защото му се струваше, че като херцог би трябвало да бъде силно заинтересован от тази тема. Но Мавъра хвърли само един разсеян поглед на проектите му. Навярно имаше твърде традиционна представа за войната. И после...

Е, тогава дори изпитваше усещането, че Сфорца се съмняваше в него, и много добре го разбираше. Ако си владетел и някой друг владетел ти препоръчва музикант или архитект, откъде можеш да си сигурен, че препоръчаното лице не е някой шпионин? Взаимно доверие, установи скоро той, би могло да съществува между двама творци, които се уважават, не и между двама влиятелни мъже. И така, отначало правеше по малко от всичко. Дребни творби във Виджевано и Павия, по възможност далече от двореца, както и първата важна картина, ала не за Мавъра, а за конгрегацията „Санта Мария дела Кончеционе“ в църквата „Сан Франческо Гранде“. Бяха му поръчали картина зад олтара, която да възхвалява непорочното зачатие, скорошна догма, но той направи нещо съвсем различно. Беше работил повече за себе си, отколкото за монасите. Това, което бе нарисувал, нямаше почти нищо общо с непорочното зачатие. На картината бяха изобразени Мария, един ангел без крила, който всъщност беше жена, и Исус и Йоан Кръстител като деца – тяхната среща в пустинята, за която разказват само неканоничните евангелия, и най-после, на заден план множество пещери и скали в мрака. Тази творба не се понрави на членовете на конгрегацията, върнаха му я веднага и не му платиха за нея нищо освен недостатъчна сума за възстановяване на разходите. Сега обаче, ако не друго, в Милано всички знаеха, че се справяше добре с четката, и още как!

Веднага след това Леонардо влезе в двореца, за да нарисува любовницата на херцога, но най-вече се изяви като сценограф. Постигна истински триумф с райс​ кия празник, организиран в чест на Изабела Арагонска година след сватбата ѝ с младия херцог. Да Винчи беше пресъздал целия космос на Птолемей: огромно полукълбо със седемте въртящи се небесни тела в сияйни светлини, а около тях – зодиака, дванайсетте знака в шишенца от светещо стъкло, които създаваха приказни внушения с въртенето си. Върху всяко от тези тела пристъпваше езическият бог с името на съответната планета, актьори рецитираха, честно казано, малко скучни стихове на придворния поет Белинчони. А след това Меркурий от името на Юпитер, също и Слънцето Аполон се спускаха с полет до сцената на честта, за да окажат почести на младоженката.

Младоженка, която сега той виждаше от време на време да прекосява дворовете на Корте Векия, облечена в черно, неспокойна, като гарван, обладан от зъл дух. Ако я срещнеше, Изабела му хвърляше възмутени погледи, изпълнени с мълчаливо обвинение. Към него. Може би само защото с цялата тази постановка, която беше устроил за празненството ѝ, бе подхранил в нея една напразна мечта на бъдеща херцогиня, а после изведнъж тази мечта пропадна заради безполезността на съпруга, който ѝ бе отреден, съвършено неспособен да управлява някой ден, подчинен на волята на Мавъра, безхарактерен, напълно отдаден на удоволствия като лова, виното и евтиния секс със селянките. Или с Роцоне, неговия фаворит. Съпругът, който според слуховете, които се носеха, я биеше жестоко всеки път когато тя го упрекваше за прелюбодеянията му или когато през последните години го подтикваше да поеме властта. Сега Изабела беше вдовица и дворците, където трябваше да господства като херцогиня, се бяха превърнали в неин затвор.

Ала каква вина имаше всъщност Леонардо?

Стражите в замъка „Порта Джовия“ вече не го проверяваха на входа: най-ясният знак за това как се бяха променили нещата за него в последно време. Той бе станал техен приближен. Влезе през главния вход, прекоси плацдарма, там все още стоеше огромният му глинен кон, покрай който всеки път минаваше с въздишка, защото не беше съвсем изгубил надежда, че може да го направи от бронз. Влезе в херцогския дворец и се запъти към кухните. Ковчежникът Бергонцио Бота го посрещна заедно с един сенешал. Вече нямаше нужда от много думи помежду им. Бергонцио размаха един лист под носа му и прочете:

Всеки официален пир беше придружен от представ​ление, но тук липсваха пояснителни бележки, следваше бял лист, не беше написано нищо. Най-често ставаше дума за обикновени приготовления, блюдата с капак във формата на планина или замък бяха поднасяни от сервитьорите, облечени като ангели или дяволи, или като индийски роби на султана, под акомпанимента на музикантите или рецитациите на придворните поети. Когато всичко се случваше по този начин, ковчежникът и сенешалът се справяха чудесно сами. И обикновено се случваше така, ако ставаше дума за посрещане на посланиците на друга италианска държава. Но щом го бяха повикали, беше ясно, че имаха нужда от специални ефекти. Той ги погледна с най-въпросителното изражение, което можеше да си придаде.

– Днес дойдоха вашите сънародници – каза Бота.

– Последователите на Савонарола – добави сенешалът.

– Днес ли казахте? – попита притеснен Леонардо. – Как ще се подготвим навреме?

– Всичко е готово – отвърна ковчежникът. – Единственото затруднение, месер Леонардо, е, че бихме желали отново да използваме онази самоходна количка, която бяхте изработили за едно театрално представление преди няколко години. Вече свалихме автоматичното устройство, което беше върху нея. Искаме само да разположим блюдата на плот, поставен върху количката. Така гостите ще виждат как ястията идват към тях, без да бъдат носени на ръка от сервитьорите. Самият херцог предложи тази идея, защото възнамерява да смае флорентинците.

Това бе старо негово изобретение от времето, когато беше във Флоренция, използвал го бе неведнъж. Представляваше две метални спирални пружини с намотка, затворени в два дървени барабана и свързани със система от зъбци и зъбни колела. Имаше и ходов механизъм за регулиране на движението, създавано от пружините чрез други пружини, този път с ресор, които задвижваха две колела на лостове, а те на свой ред трябваше да предадат движението на задвижващите колела на количката. И най-накрая имаше ръчна спирачка, която можеше да се дърпа от разстояние с помощта на въже с цел освобождаване на вече заредения механизъм. Всичко това напълно незабелязано. С едно рязко дръпване количката щеше да се задвижи сама, да премине през цялата зала, в която приготвяха блюдата, и да стигне до масата на гостите, спирайки, след предварително настройване, на крачка от сътрапезниците, където един сервитьор щеше да я очаква, за да им окаже почести.

– Е? – вдигна рамене Леонардо. – Не виждам никакъв проблем.

– Спомняте ли си механичния барабан, който направихте за декорите на постановката на „Даная“ от Таконе? – попита Бота.

Той кимна в знак на потвърждение. Как би могъл да го забрави? Работата му в „Санта Мария деле Грацие“ претърпя много прекъсвания, но от това не беше минал и месец. Два валяка, през които имаше прокарани лостове и които можеха да се местят според ритъма на говорене, и въртейки се, задвижваха удрящи се рамена, по пет от всяка страна, барабанящи с желаното темпо.

– Взехме го – каза ковчежникът. – Искаме да го прикачим към самоходната количка, за да прикрием тракането на зъбните колела. Така подносите не само ще отиват сами до трапезата, но и ще се движат под барабанен бой. Гостите ще останат изумени.

Леонардо кимна одобрително. Струваше му се прек​ расна идея.

– Всичко е готово – заяви сенешалът. – Трябва само да ни помогнете за регулирането на двете машини и нас​ тройването им, като се има предвид удвоената тежест.

– Идвам – отвърна той.

Отправиха се към залата, където щяха да подготвят мизансцена. Минаха през дълго и просторно помещение, украсено с гоблени на майсторите тъкачи, повикани от Фландрия от Франческо Сфорца. Гоблени на тъмен фон с пъстри цветни мотиви, в които Леонардо се загледа, защото неочаквано му хрумна, че може да ги изрисува в дъното на залата, в която щеше да разположи своята „Тайна вечеря“. Бота и сенешалът се спряха малко по-напред, за да го изчакат.

– Леонардо!

Той се обърна по посока на приятелския глас, който ненадейно наруши тишината.

– Донино!

Беше Донато Браманте, архитектът на Урбино, негов голям приятел, който също служеше на Мавъра. Приближаваше се с още четирима мъже, трима от които разпозна веднага. Единият, с величествена осанка и бойна стъпка, бе Галеацо Сансеверино, генералът, командващ войските на херцога, до него – Джовани Конте, капитан на служба при кардинал Асканио Сфорца, заедно с мъж, който би трябвало да бъде негов млад войник, а последният, леко прегърбен, беше Джулиано Марлиани, един от придворните лекари, при когото ходеше често в Павия. Семейство Марлиани му бяха дали трактат по алгебра, написан от покойния Джовани, също лекар, но най-вече голям математик. Леонардо се поклони пред Сансеверино и Конте, стисна ръката на Марлиани и най-накрая прегърна Браманте.

– Днес Мавъра иска всички вие да присъствате – каза генералът.

– Гостите са Франческо Содерини, епископ на Волтера, и Гуидантонио Веспучи, посланик на Флоренция във Франция – добави лекарят. – Естествено, ще дойде и Франческо Гуалтероти, посланик на вашата дълбоко уважавана република тук, в Милано.

– Вие сте от Флоренция – каза Сансеверино, обръщайки се към Леонардо. – Познавате ли ги? Знаете ли какво да очакваме от тях?

Той сви рамене. Колебаеше се какво да отговори.

– Те са членове на две големи фамилии. Франческо Содерини има двама братя с различни възгледи. Единият, Паолантонио, е верен последовател на Савонарола, а другият, Пиеро, очевидно е по-малко свързан с движението, ала вероятно и двамата са противници на Медичите. А Гуидантонио Веспучи вече е бил посланик на Лоренцо Великолепни във Франция, но може би е опонент на сина му Пиеро. Отношенията на фамилията Веспучи с Медичите отдавна са доста неясни. Аз познавах един техен представител приблизително на моята възраст, Америго, не знам обаче какво се случи с него. Казаха ми, че отплавал за Западните Индии. Част от фамилията установи добро разбирателство с регентите по времето на Лоренцо, но друга част още се опитва да изчисти името си заради Симонета Катанео, която беше съпруга на Марко Веспучи, когато неин любовник станал Джулиано, братът на Лоренцо Великолепни, по-късно убит, жертва на заговора „Паци“. Това е една от най-красивите, възхвалявани и рисувани жени на всички времена. Дори Ботичели, рисувайки я за Джулиано, се влюбил в нея. Само че почина съвсем млада.

Докато говореше, наблюдаваше внимателно изражението на младия войник, придружаващ капитан Джовани Конте, дългите му кестеняви коси, които падаха на два снопа върху раменете, издълженото лице с грижливо оформена брада, благородническата осанка: ликът на Христос. Най-после намери лицето на Христос за „Тайната вечеря“! Не откъсваше очи от него нито за миг. Кой знае какви лоши неща си помислиха останалите...

– Но все пак – продължи той – от много време не живея в града си, за да мога да го разбера. Флорентинците се възползваха от идването на Шарл VIII, за да прогонят Пиеро Медичи, и сега очевидно Савонарола се радва на възхищението на всички. Ала не бих се учудил, ако не след дълго излезе, че създаденото от него движение съвсем не е толкова стабилно, колкото изглежда. Флоренция е разделена на привърженици и противници на фамилията Медичи. Привържениците се делят на свой ред на верни пос​ ледователи на Пиеро, син на Лоренцо Великолепни, и поддръжници на другото разклонение на фамилията – това на Пиерфранческо, така наречените „пополани“. Противниците на Медичите пък се делят на подкрепящи пряката демокрация, насърчавана от калугерите, и такива, които биха се съгласили дори на олигархичен модел на управление, само да е без фамилията Медичи. И това не е всичко. Поддръжниците на Великия съвет се делят от своя страна на приемащи морализирането на политиката, подкрепяно от последователите на Савонарола, и други, които са „за“ богата, но светска република. Изобщо от пет групи само една е на истинските последователи на Савонарола и няма да остане на повърхността задълго. Монахът не е политик. Умее да разпалва масите и знае как да обедини разногласията по отношение на Пиеро, с времето обаче вътрешните разцепления ще взривят неговото движение и той пръв ще си плати за всички последствия.

– Това, което ни интересува най-много, е флорентин​ ците да решат да станат част от Свещената лига, било то със или без Савонарола – заяви Сансеверино. – Те са единствените в Италия, които още са съюзници на французите.

– Да – отвърна Леонардо, – но те казват, че този, който е повикал краля на Франция в Италия, е именно херцогът на Милано... И че по-късно е променил решението си...

Генералът потрепери от гняв, ала веднага го овладя.

– Знаят много добре защо, тъкмо кралят на Франция предаде Лудовико, а не обратното – каза той. – Не беше предвидено, че ще доведе и братовчед си Луи Орлеански, който се счита за законния наследник на фамилията Висконти за Миланското херцогство.

Да, този факт бе известен на двореца. Братовчедът на краля на Франция беше внук на Валентина Висконти, сестра на дядото на Мавъра по майчина линия – Филипо Мария. В Павия бяха намерили декларация, според която, ако след смъртта си Филипо Мария Висконти не остави мъжки наследници, както и бе станало впоследствие, херцогството ще отиде в ръцете на фамилията Орлеан. Фактът, че бащата на Мавъра, Франческо Сфорца, се бе оженил за дъщерята на последния Висконти, за да узакони своето идване на власт, не променяше нещата. Фамилията Сфорца не беше законен владетел, а още по-малко „регентът“ Лудовико. Кралят на Франция бе дошъл да превземе Неапол, защото имаше претенции, че е наследник на Анжуйската династия, ала доведе и братовчед си. Мавъра бе хванат натясно. Може би смъртта на племенника му Джан Галеацо беше негово дело, както се злословеше, но ако го бе оставил жив, това щеше да бъде гибелта на фамилията Сфорца. С идването на Луи Орлеански в Асти и Шарл VIII, който можеше да реши да му помогне да превземе Милано, единственото, което би бил в състояние да направи този малък лентяй, щеше да бъде да обяви чичо си за незаконен владетел със самото си съществуване. Мавъра вече беше изпразнил хазната заради брака на сестрата на младия херцог Бианка Мария с императора, понеже ѝ даде нечувана зестра и похарчи безумно много пари за празненствата и още сто хиляди дуката, за да купи императорското признание на властта си. Милано беше пред разруха, фамилията Сфорца обаче за момента оставаше невредима.

– Много добре знам как стоят нещата – отвърна Леонардо, – но Савонарола вече убеди флорентинците, че Шарл VIII е изпратен от Бог да накаже италианците за греховете им. А когато намесиш Бог, после е трудно да промениш мнението си. Какво да каже сега на съгражданите си? Че Бог е сгрешил ли?

– И аз се боя, че днешната среща ще бъде напълно безполезна – прошепна му Сансеверино.

Императорското признание и официалното му провъзгласяване за херцог временно успокоиха Мавъра и неговата свита, ала внезапно го застигна друга неприятност, която наруши и без това неспокойния сън на херцога. Неочаквано почина Шарл Орландо, тригодишният син на краля на Франция, и ако Шарл VIII, засега без наследници, умреше, братовчед му Луи Орлеански, внук на Валентина Висконти, щеше да наследи френския трон, с други думи, можеше да мобилизира цялата войска на страната срещу Милано, за да си върне онова, което считаше за свое. Тогава големи нещастия щяха да сполетят херцога. Затова толкова много държеше на Свещената лига.

Със светкавично бързо движение на главата Сансеверино направи знак на спътниците си да продължат напред.

– Имате ли нещо против, ако остана с приятеля си Леонардо? – попита Браманте.

– Разбира се, че имаме – каза генералът с усмивка, – но ще се утешаваме с мисълта за великите идеи, които могат да се зародят в полза на нашето херцогство от един ваш, макар и лаконичен, разговор. Впрочем, месер Леонардо, ето една добра новина за вас. Поискахте да поканим в Милано математика Лука Пачоли и удовлетворихме желанието ви. За щастие, той се намира във Венеция по повод отпечатването на книгата му „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“. Свързахме се с него чрез нашите представители във Венецианската република. Вече пътува към Милано и скоро ще имате възможност да се запознаете.

Докато другите четирима се отдалечаваха, Леонардо издърпа от колана на яркото си розово наметало малкото тефтерче, което винаги носеше у себе си, и записа: „Христос – Джовани Конте при кардинала на Мортара“. Така наричаше кардинал Асканио, брат на Мавъра и негов аванпост във Ватикана. Веднага щом намереше време, щеше да се свърже с него, за да нарисува спокойно своя Христос.

– Е, скъпи Леонардо – поде Браманте, – отдавна не сме се виждали...

– Така е, скъпи Донино. Мислех, че си във Виджевано... Не спираш да обикаляш и да разкрасяваш Ломбардия със своите сгради, които се конкурират с античните и според мен дори значително ги превъзхождат. В момента съм ангажиран в „Санта Мария деле Грацие“, където си сътворил чудесни неща...

– Благодаря. Но сега съм в Милано, работя точно тук, в замъка, а освен това имам поръчка за манастира „Сант’Амброджо“. С теб се трудим твърде много, вечно сме в битка с времето... Ако съм разбрал добре, не си въодушевен от политическия експеримент, който се извършва в твоята Флоренция. Но защо? Възраждането на флорентинската свобода...

– „Свобода“ е хубава дума – отвърна Леонардо. – Да, създадоха Великия съвет, събрание от почти четири хиляди души, иначе казано, в него участва всеки втори мъж флорентинец над трийсет години, нещо невиждано досега, ала онези, които заемат правителствените постове, с малки изключения, са неизменно хората, принадлежащи към обичайните фамилии, като гостите, дошли тук днес. От друга страна, не са собствениците на дюкяни или дребните занаятчии тези, които притежават мрежа от взаимоотношения в Италия или цяла Европа. Не могат да изпратят някой обущар да говори с Мавъра или с краля на Франция в Париж. При управлението на Лоренцо Великолепни Флоренция отново стана най-богатият град в Италия. Сега членовете на големите фамилии, международните търговци и банкерите, несигурни за бъдещето, изнасят навън богатствата си и се говори, че Флоренция е в плен на глада и епидемиите. Харчат всички налични публични средства, за да завладеят отново Пиза – стратегически град за флорентинската търговия, а народът гладува. Свободата е хубаво нещо, скъпи Донино, да морализираш обществения живот, е благородно начинание, но ако цената е гладът, свободата няма смисъл. Повярвай ми, същите, които днес подкрепят Савонарола, ще го изядат жив.

– Освен това – добави Браманте с усмивка – изглежда, че последователите му горят произведения на изкуството на своята клада на суетата. Що се отнася до нас, това означава един площад по-малко, на който да продаваме таланта си...

Те също тръгнаха. Ковчежникът и сенешалът вървяха отпред, а той и архитектът ги следваха. Озоваха се в голямата зала, в която бе приготвена трапезата. Освен четиримата, които бяха срещнали по-рано, забелязаха в далечната част на помещението херцога с почти всички поканени от Милано, около трийсетина гости, флорентинската делегация още не беше пристигнала. Една великолепна женска фигура се отдели от групата и се отправи с бързи стъпки към тях.

– Маестро Леонардо, маестро Донато, много се радвам да ви видя отново!

Беше Чечилия Галерани – жената, към която Мавъра изпитваше допреди няколко години опустошителна страст. Дамата, която Леонардо бе нарисувал за нейния пламенен любим с хермелин в ръце, който всъщност беше пор. Смятаха този женски портрет за най-красивия на всички времена. Различен от портретите на Симонета Катанео от Ботичели, по-чувствен, по-жив. Тогава тя бе на шестнайсет години, малко момиче, колкото и да се стараеше да прилича на зряла и опитна жена. Произхождаше от заможно семейство, но бе останала без баща и връзката ѝ с Мавъра най-вероятно я беше спасила от задължително встъпване в монашество. Роди му син Чезаре, който сега бе на пет години. След това в двореца дойде Беатриче д’Есте, дъщеря на Ерколе I, владетел на Ферара, и сестра на Изабела, синьора на Мантуа. Беатриче бе съпругата на херцога. Всъщност не беше красива жена, макар и две години по-млада от Чечилия. Херцогинята изтърпя една година отсъствието на съпруга си, но после призова Мавъра да изпълнява съпружеските си задължения. И той отстрани любовницата си, като ѝ подари дворец в града и граф от провинцията: двореца „Карманьола“, в който да живее, и граф Карминати, за когото да се омъжи.

Не беше важно какво изпитваше тя заради това, че бе отхвърлена, нито какво изпитваше детето заради това, че нямаше баща. Чечилия пишеше писма на латински и поезия на правилен тоскански. Беше необикновено интелигентна жена и Леонардо бе завладян от нейния чар. Тя обичаше да събира философи и литератори в миланския дворец, а той, макар и „неграмотен“ – бе започнал да учи латински наскоро, – беше приет там като мъдрец сред мъдреците. Донато Браманте също ходеше често.

– Чечилия! – Леонардо остана без дъх.

Сега Галерани, по-точно графиня Карминати, беше на двайсет и три години. Леко понапълняла, но за Леонардо бе по-красива, отколкото когато я бе нарисувал. По-зряла, по-женствена. Между тях се случи... портретът. Онези дълги мигове тишина, в които той я гледаше внимателно в очите, очаквайки някое потрепване, та да му разкрие тайната ѝ. Долавяше с крайчеца на окото си любопитството, с което го наблюдаваше само като бе обърнат на другата страна и никога не се осмеляваше да срещне погледа му. Портретът е игра за двама, а това беше труден двубой между двама внимателни и равностойни наблюдатели, които се изучават дълго – той, за да вникне в душата ѝ, тя, за да улови в неговите очи собствената си същност. Бе я нарисувал така, с нейния загадъчен поглед, който се спираше върху неговите рамене. Взря се в нея, когато в стаята бе влязъл херцогът, и тя го погледна с унесена усмивка, докато порът, който беше в ръцете ѝ, се изправи на задните си лапи, изплашен от внезапния шум. Това е моментът, каза си той. Миг животинско неспокойствие, над което властваше успокояващата сила на човешката любов. Чечилия веднага се разпозна. Очевидно тя бе спечелила двубоя и това е тайната на всеки сполучлив портрет.

Сега изражението ѝ не беше съвсем щастливо.

– Леонардо, Донато, моля ви, не притеснявайте херцога, моментът не е подходящ. Не бива да изпитвате нито за миг угризение и да смятате, че трябва да засвидетелствате уважението си към него на всяка цена. Ако не го поздравите, дори няма да забележи. Виждате ли го? Ухажва безмилостно придворната дама на съпругата си, някаква си Лукреция, която очевидно се чувства неудобно, защото усеща нервността на своята синьора. Мислите ли, че можем да я виним? Но кажете, какво ви води на това опорочено място?

– Ама какво говорите? – възкликна Браманте. – Животът навън е много по-скучен, отколкото в този прек​ расен дворец. Хората работят, ядат, водят сметки и си лягат да спят. Нищо интересно. Любовта, луксът, изкуството и политическите интриги са концентрирани тук. Ние сме тези, които са жадни за новини. Разкажете ни, разкажете ни...

– Не, не се случва нищо освен това, че времето тече, а девойката от портрета, каква късметлийка, все е на шестнайсет години и винаги ще бъде на шестнайсет, дори когато вдъхновителят на портрета изчезне.

– Но вие сега сте по-... – поде Леонардо, ала думите замряха в устата му.

– Беатриче д’Есте е неблагодарна – продължи Галерани. – Някога изпитвах към нея омраза коварна, защото изтръгна мечтата ми да бъда херцогиня, но сега я съжалявам, както ожалвам своята съдба неумолима.

– Тези слова – отбеляза маестро Донато – с толкова рими звучат като епитаф. А вие сте много млада и...

– Точно затова:

– В римите сте ненадмината – каза Леонардо. – За един миг измисляте по-добри рими, отколкото някои придворни поети след хиляди размишления.

Всички се засмяха, но бяха прекъснати от повелителния глас на Мавъра, който викаше:

– Леонардо!

Видяха го да се приближава с наперената си походка, с врат като на бик, високо вдигната глава, загърнат в наметало, цялото украсено със скъпоценни камъни, със златна бродерия на гърдите, изписваща афоризма Tale a ti quale a mi, от рода на „Който вади нож, от нож умира“, с други думи, „Пази се, ако кроиш нещо срещу мен“ – предупреждение към гостите от Флоренция, извезано върху наметало, въплъщение на миланската елегантност. Вървеше под ръка с младата придворна дама на съпругата си, за която най-вероятно говореше по-рано Чечилия.

– Тъкмо разказвах на мадона Лукреция за портрета, който направихте на мадам Чечилия – обърна се той към Леонардо, докато художникът го поздравяваше с поклон. – Какво ще кажете да посветите малко от времето си и на нея?

Леонардо изяви с жестове и мимики своето съгласие. Жената беше много млада, привлекателна и с изразителни очи. Чечилия му отправи поглед, с който сякаш го умоляваше да не приема. И той с удоволствие би отхвърлил начинанието. Най-напред искаше да завърши „Тайната вечеря“. Всички се оплакваха от мудността му, но винаги намираха начин да я подхранват, като отвличаха вниманието му от най-важната му творба. На херцога обаче не можеше да се откаже и затова не го направи, ала се постара да не произнася ясно „да“ на висок глас.

– Извинете ме, Ваша светлост, но в момента имам работа, подготовката на обяда изисква време, а тези двама господа ме чакат от половин час – отвърна той, посочвайки ковчежника и сенешала, които действително губеха търпение.

– Ще ми обещаете ли? – настоя Мавъра.

Леонардо се поклони елегантно още веднъж, отговаряйки с недомлъвки, и се оттегли с двамата придворни. След малко вече разместваше лостовете на валяците на своя механичен барабан, подготвяйки го за маршов ритъм, прикрепяше влекача към самоходната количка и я навиваше според броя завъртания на манивелата за първия опит. Постави ръчната спирачка, после застана зад една врата, хванал другия край на въжето. Дръпна го, количката потегли, барабанът отмерваше ритъма като на конен парад и той чу аплодисментите, които се разнесоха от голямата зала.

Леонардо излезе от скривалището си.

– Твърде кратко – каза му Бота. – Навийте я за още две завъртания.

При втория опит количката спря точно там, където трябваше. Но поканените посетители вече ги нямаше, бяха отишли да посрещнат гостите от Флоренция, очевидно пристигнали току-що. Прислужниците в кухнята върнаха обратно количката и прикачения музикален компонент на изходната точка. Леонардо отново нави пружините. Беше си свършил работата и се отправи към просторното помещение, от което бе дошъл.

– Поканен сте на обяд – каза му Бота, като му благодареше с ръкостискане. – Защо си тръгвате?

– Не ям дивеч и глиган. Ще сляза долу, на масата на ординарците, и ще помоля да ми направят зеленчукова супа.

Всички знаеха, че не хапва месо, а в двореца не се ядеше нищо друго. Слезе в трапезарията на придружителите, там бе сложена огромна трапеза за оръженосците, конярите и наемниците на важните гости, но не и за прислугата.

Седна, където намери свободно място. Не познаваше почти никого, обаче тук имаше много интересни лица. Тъкмо бе открил Христос, ала все още си нямаше Юда: не искаше да го изобразява както обикновено – пресилено подъл. Според традицията Юда беше прототип на „юдей“, така казваха църковните отци. И дори при Данте мястото на предателите, където е Юда, над което властва самият Луцифер, носи името Юдека, а това на обикновен език е юдаика, еврейският квартал, както в някои италиански градове. Но не смяташе да му направи грозна карикатура. Най-често го рисуваха с тъмно лице, за да го отличат. Той щеше да го изобрази като другите апостоли, просто щеше да бъде в сянка, неозарен от светлината на християнската милост. Липсваше му само субект.

Веднага щом се настани, се сети, че познава мъжа, седящ срещу него – това беше един слуга на Джулиано Марлиани, момче за всичко, помощник. Забеляза, че яде с лявата ръка, и започна да го наблюдава внимателно. Държеше дясната си ръка под масата и по лекотата, с която хващаше тризъбата вилица, за да си вземе парчета месо от подноса, можеше да се съди, че беше левичар като него. Леонардо привлече вниманието му.

– Вие... Говоря на вас. Не сме ли се виждали? В Павия, помните ли?

Помощникът вдигна глава от ястието си и го огледа внимателно. Най-после се усмихна.

– Месер Леонардо, не може да бъде! Защо не сте горе при важните гости?

– За да не се налага да се храня с кръв... Вземете!

Ненадейно му подхвърли къшей хляб и мъжът, чиято лява ръка беше заета, измъкна инстинктивно изпод масата ръката си с липсваща длан. Все още нямаше своя Юда, но бе открил нещо много интересно.

Лекарят Джулиано Марлиани – отбеляза той наум – има помощник без ръка.