Тайната библиотека на Леонардо

1

Милано, Корте Векия, 7 февруари 1496 г.

Момчето влезе запъхтяно и с пребледняло лице, нямаше го онова обичайно непринудено и непокорно изражение, което носеше и радост, и мъка на неговия учител. Леонардо го огледа внимателно, сякаш нищо не се бе случило, и продължи разговора си с Фацио Кардано, дошъл да го види в работилницата му в Корте Векия до катедралата. Фацио Кардано, беззъб и много грозен човек, беше облечен в неизменната червена одежда и тъкмо намяташе черната си мантия. Обличаше се винаги по един и същ начин, беше странна особа. Никой в Милано не знаеше дали е лекар, или юрисконсулт, ала със сигурност се знаеше, че се занимава с алхимия и окултни науки. Наскоро беше прехвърлил петдесетте, понякога си приказваше сам, разговаряше със своя дух закрилник. Знаеше много неща, но беше олицетворение на безредието, смесваше наука и суеверие, аст​ рология и анатомия, алгебра и египетска митология в едно знание, лишено от порядък и последователност, в което демоните и теоремите на Евклид бяха обект на една и съща неясна научна дисциплина. Той обаче разполагаше с ценни книги и Леонардо отдавна искаше да се добере до съчиненията на Ал-Кинди, които Фацио се хвалеше, че притежава, ала никога не му ги беше показвал. Би желал да научи и математиката, в която сер Фацио се смяташе за специалист, но всеки път избягваше въпросите му: „Как се изчислява лицето на триъгълник и защо не е възможно да се изчисли лицето на кръг?“.

– Ето сто и деветнайсет жълтици. Пребройте ги и вие за по-сигурно.

Поне този път сер Фацио се появи със съвършено нов екземпляр, с неразрязани страници, на „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ от Лука Пачоли. Щеше да му го даде за 130 жълтици – доста значителна сума, два пъти по-висока от цената, дето плати за Библията, преведена на достъпен език, която трябваше да му послужи за „Тайната вечеря“ в базиликата „Санта Мария деле Грацие“. Но книгата на францисканеца от Сансеполкро беше точно това, от което се нуждаеше Леонардо. В нея имаше всичко. Тя наистина обхващаше цялото математическо познание на тяхното време – от алгебрата до двустранното счетоводство, от архитектурата до перспективата, от Евклидовата геометрия до финансовата математика... абсолютно всичко. След дълги преговори бяха намалили цената на 119 жълтици и сега Кардано, сложил парите в кожена кесия, най-после бе решил да си върви. Добре подвързаната книга беше там, на масата в средата на стаята.

С крайчеца на окото си Леонардо следеше притеснено движенията на Джан Джакомо, неговия петнайсет​ годишен чирак, когото обаче той наричаше Салаи, на името на дявол от „Морганте“ на Пулчи. Беше забелязал, че момчето се прибра с мръсна и влажна хартиена фуния, която остави на масата до книгата от Лука Пачоли, след това отиде да седне на пейката зад него, откъдето вече не можеше да бъде тайно наблюдавано.

– До скоро, маестро Леонардо! – сбогува се Кардано.

Художникът го изпрати до вратата на приземния етаж и отвърна:

– До скоро!

След това се качи отново горе. Салаи все още беше там, свит на пейката и пребледнял, сякаш по пътя бе срещнал самия Велзевул. Трепереше. Леонардо се втурна към окървавената фуния, оставена на масата от неговия помощник. Разтвори я и когато видя какво има в нея, отскочи назад от погнуса. Човешка ръка, отрязана с точен удар в китката. Кръвта беше прясна.

– Полудя ли? – извика той, обръщайки се към Салаи, който извърна към него поглед, сякаш молещ за милост. – Знам, че си крадец и рецидивист, но сега си взел да крадеш от ближния си и части от крайници...

От деня преди пет години, в който баща му, беден работник от Брианца, го бе, така да се каже, „подарил“, Джан Джакомо започна да проявява този недостатък – беше закоравял крадец. Не от необходимост, защото Леонардо го обичаше като свой син и харчеше за него повече, отколкото за себе си, а поради някакво болестно състояние. Крадеше пари, бижута, всякакви ценни и не толкова ценни вещи, дори скъпите пигменти за ултрамариново синьо, които струваха осем дуката за унция, колкото наема за една година в градчето. Беше по-силно от него, не можеше да се удържи, сякаш търсеше отплата за това, че е бил изоставен от родителите си на десет години, сякаш самата природа имаше дълг към него, а всички останали човешки същества, независимо от класата, пола или възрастта, не бяха нищо друго освен носители на този огромен дълг. Леонардо бе твърде привързан към помощника си – в момчето, което намираше за прекрасно, той виждаше себе си като юноша, със същите златисти къдрици, със същия безочлив и арогантен поглед, с който, малко по-голям от него, бе позирал на своя флорентински учител Верокио за статуята на Давид, в която беше увековечен с цялата си тогавашна неосъзната и мрачна дързост. От друга страна, това също ги свързваше – бяха ги изоставили на ранна възраст. Но със сигурност прибягваха до противоположни начини да търсят отплата: Джан Джакомо крадеше всичко възможно, докато единственото, което искаше да открадне Леонардо от майката природа, бяха нейните безкрайни тайни.

– Е? Онемя ли?

Салаи започна да мърмори ругатни на диалект, характерен за Брианца. Когато речта му стана по-ясна, на Леонардо му се стори, че разбра следното: на свечеряване момчето вървяло край катедралата под изградения наскоро полигонален купол, за който и Леонардо бе представил проект, но не беше одобрен. Под скелето, което все още стоеше монтирано откъм строящата се страна на църквата, то чуло ужасяващ писък, идващ от високо. Работниците трябваше вече да са разглобили всичко и затова би следвало да няма никой. Салаи се спрял и погледнал нагоре, но в полумрака не успял да различи човешки фигури. Веднага след това зърнал как нещо тупва току пред него и се навел да види падналия предмет. Била отрязаната ръка. Взел я, увил я в хартия, пъхнал я в чантата и хукнал да бяга като обезумял към Корте Векия. Това бе всичко. Не искаше да го питат защо е постъпил така. Не помислил, съвсем спонтанно му хрумнало да увие ръката в хартия и да я занесе вкъщи.

– Измий я! – нареди му учителят.

– Какво?

– Това е знак от небесата. Отрязването на ръката е класическото наказание за крадците. Дясна ръка е, следователно собственикът ѝ сигурно е откраднал нещо много ценно. Натъкнал си се на нея, за да разбереш каква ще бъде съдбата ти, ако не престанеш да отмъкваш неща на всяка крачка. Какво чакаш? Казах ти да я измиеш.

Джан Джакомо стана и се приближи към масата, все още нерешителен. После прихлупи хартиената обвивка и слезе на долния етаж. Върна се след няколко минути с ръката без окървавената фуния. Леонардо я взе и я огледа внимателно.

– Хубава ръка – каза той. – Няма мазоли. Не е нито на селянин, нито на войник. Но не е и на принц. Освен ако... Сетих се! Това е дясната ръка на левичар.

– Левичар като вас – отбеляза момчето. – Разбирате от тези неща.

– За разлика от мен обаче, левичар, който е бил принуден да се поправи и който при писане, вероятно само при писане, е използвал тъкмо тази ръка. Има следа от мастило на показалеца – знак, че е умеел да пише и го е вършил често...

– Възможно е този, на когото е, да е все още там – подхвърли Джан Джакомо. – Ако побързаме, ще намерим собственика и можем да му я върнем.

– Но можем и да се натъкнем на неговия преследвач, а той, както изглежда, е въоръжен с брадва и ятаган – разрезът е точен, сякаш е направен от опитен палач или от албански стратиот^[4]. Виждаш ли? В града има неколцина ветерани от войната с французите на Шарл VIII. Били са изпратени от венецианците и са прословути със своята жестокост: въоръжени до зъби, обезглавяват враговете по-лесно, отколкото ти можеш да унищожиш парче кашкавал. Кажи ми какво ще прави притежателят на дясната ръка сега? Ще си я държи в кутийка за спомен ли? На нас обаче тя би могла да ни послужи.

Салаи не го попита за какво, вече бе разбрал. Учителят му имаше мания да разглобява всякакви неща, да ги отваря и разрязва, дори мъртви същества, независимо дали са хора, коне или птици, за да научи (или проучи) как функционират. Мания, която момчето не проумяваше. Той поне само крадеше, неговата пристрастеност не изискваше особени обяснения. Печалбата от една кражба бе очевидна. А какво можеше да се спечели от разрязването на трупове? Това беше отвратително нещо, болезнена страст, по-лоша от неговата. Но от друга страна, никога не би дръзнал да чете морал на своя учител. Учителят му беше добър човек и нямаше никаква вина за онова, което му се бе случило и заради което още не намираше покой, нито някога щеше да намери.

– Да анализираме трезво – добави Леонардо, вероятно за да го успокои. – Един човек без ръка, ако все още е жив, не остава незабелязан, нито пък стратиот, въоръжен с ятаган.

След тези думи започна да движи ръката, сякаш беше от глина, вдигна я в жест за благословия, пос ле взе кредата и я очерта на лист хартия. Чертаеше всичко с изключителна бързина. Носеше със себе си малки тетрадки, които изработваше сам, като изрязваше листовете и ги зашиваше в лесни за използване формати. Понякога се спираше на улицата и нахвърляше някоя скица или си водеше записки. Най-често следеше някого или подхващаше разговор с напълно непознати хора, разказваше им забавни анекдоти или тъкмо обратното, страховити случки, за да изучава израженията им, а щом се върнеше в работилницата си, неговата „фабрика“, както я наричаше, ги пресъздаваше точно на листа. Салаи го разбираше само донякъде, беше нещо подобно на неговата потребност да краде. В края на краищата и Леонардо крадеше, макар че парите изобщо не го интересуваха. Учителят му искаше да отмъкне от тези хора душите им. Сега, като започна да учи за „Тайната вечеря“ в църквата на доминиканците, тази негова дейност на плячкосване, така да се каже, на чуждите чувства беше станала обсебваща. Той трябваше да изобрази реакциите на дванайсетте апостоли, когато Христос им казва: „Един от вас ще Ме предаде“. Искаше да улови характерната индивидуалност на всеки. Държеше сцената да бъде истинна, правдоподобна.

Откакто го познаваше обаче, от пет години, го бе виждал най-вече да изучава коне, да извършва дисекция на трупове и да рисува с анатомична точност мускулатурата им. Правеше го заради един проект, който можеше да му осигури вечна слава и да го превърне в най-търсения художник за времето си. Щеше да му даде желаната, но и страховита свобода. Трябваше да изработи най-колосалната конна статуя, която някога щеше да бъде създадена, изучаваше техниката за леене на най-голямата бронзова маса, която някога щеше да бъде излята. Учеше ден и нощ, защото нямаше да е никак лесно да нажежи и охлади равномерно подобно количество метал. Но който съумееше да го постигне, после щеше да прави ужасяващи оръдия. Французите на Шарл VIII, успели за пръв път да измайсторят с една-единствена отливка ефективни и много леки артилерийски оръдия, тероризираха италианците две години и превзеха Неаполитанското кралство, сякаш за тях това беше просто разходка.

Лудовико Мавъра^[5], херцог на Милано, макар и скептично настроен към резултата от начинанието, бе силно заинтересован от осъществяването му. Това трябваше да бъде конната статуя на неговия баща Франческо, кондотиер и родоначалник на херцогската династия Сфорца, въпреки че отлагаше официалната церемония за приемане на титлата. Но освен това паметникът щеше да оповести на целия свят, че в Милано, както се отливаха коне с височина дванайсет лакътя, така можеха и да се създават оръдия с внушителни дула и далекобойност.

Честно казано, не изглеждаше владетелят на Милано изобщо да е вярвал в способността на Леонардо да направи кон с такива размери. Ала трябваше да промени мнението си, когато скулпторът изработи глинения макет на плацдарма в замъка „Порта Джовия“. Един-единствен кон, но с височина дванайсет лакътя – два пъти повече от най-високата конна статуя, създавана някога в историята. Така Мавъра се убеди и всичко беше подготвено. Херцогът нареди да се набавят 160 000 фунта метал за завършване на творбата, а Леонардо бе разучил система с три пещи и една решетка за изливане на разтопения бронз около колосалния глинен калъп.

Но изведнъж обстановката се промени.

Мавъра тогава още не беше действително херцог на Милано. Бе настойник на Джан Галеацо, син на неговия брат, покойния херцог Галеацо Мария. Ситуацията обаче беше станала неловка, защото законният херцог вече достигаше възрастта за поемане на управлението: каква роля има настойникът на един двайсет и пет годишен човек? Съпругата на херцога, Изабела Арагонска, дъщеря на наследника на неаполитанския трон, все повече подстрекаваше мъжа си да поеме властта. Честно казано, по-скоро тя, отколкото той, беше подтиквана на свой ред от баща си, който междувременно стана крал на Неапол. Лудовико повика краля на Франция да превземе Неапол и да го отърве от досадния крал Алфонсо. Но след това Шарл VIII дойде в Италия със своите оръдия и Мавъра, който се страхуваше от това, тутакси организира Свещената лига срещу него. Той го беше призовал в Италия и той искаше да го прогони. Двайсет и пет годишният Джан Галеацо почина по това време от болки в стомаха. Мнозина смятаха, че е бил отровен. Други допускаха, че е бил убит от чичо си. От чичо си или от съпругата си...

И така, 160 000 фунта метал за голямата творба на Леонардо да Винчи, когото придворните поети вече възхваляваха като нов Апелес, по-велик от античния, пътуваха към Ферара, за да бъдат създадени незабавно топове, способни да се опълчат срещу страшните оръдия на французите. В името на Свещената лига. Всички срещу Шарл VIII: германският император, който тъкмо се бе оженил за племенница на Мавъра, кралят на Испания, както и на Милано, Венеция и... А папата? Папата беше Александър VI, до интронизацията Род​ риго Борджия. Би ли могло да му се има доверие? В действителност никой не се доверяваше на никого. От години всеки можеше да се бие срещу всеки, съюзите се образуваха и разпадаха като сапунени мехури. Особено откакто преди три години във Флоренция почина Лоренцо деи Медичи, наричан Великолепни – гарант за равновесието между италианските държави, – полуостровът се бе превърнал в неизправно оръжие, от онези, дето експлодират внезапно в лицата на артилеристите. Но от всички бъркотии, в които сам се беше забъркал, Лудовико Сфорца спечели едно нещо: официалната церемония за провъзгласяването му за херцог от страна на император Максимилиан, провъзгласяване, което фамилията Сфорца напразно очакваше от почти половин век.

Макар да се съпротивляваше, Леонардо бе приел поръчката за трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“. Ставаше дума за изрисуване на голяма фреска в църква, която Мавъра възнамеряваше да превърне в семеен мавзолей. Но тя нямаше да бъде достъпна за всички в храма, щеше да се намира на отделено място, където се хранеха монасите. И най-важното: това беше фреска. Леонардо никога не бе правил фреска не защото не би могъл, а защото не харесваше техниките, необходими за нея. Тя се рисува с темперни бои, а той обичаше с цялото си същество маслената живопис. Фреската изисква бързина на изпълнение, измазване и рисуване върху дадена площ на ден, преди мазилката да изсъхне. Днес една ръка, утре един крак. А той обичаше да работи върху цялостната картина и да наслагва цветовете слой върху слой, за да ги остави да преливат един в друг така, както в природата, да изобрази всички оттенъци на светлината върху лице или драперия. Затова мразеше да бърза. Фреската изкривяваше багрите на нещата. Само на платно или на дъска може да се възпроизведат безкрайните нюанси, които светлината рисува върху предметите.

Все пак се беше съгласил, за да плати за работилницата, на четиримата си сътрудници и за всичко останало. Веднага започна да проучва дали има начин да заобиколи препятствието и да успее да работи върху стената както върху дъска – с маслени бои върху суха стена вместо с темперни върху влажната мазилка. Приемането на поръчката на Мавъра се превърна в поредното техническо предизвикателство. Опитваше мазни или обогатени темперни бои, като смесваше пигментите ту с масло, ту с яйчен жълтък. Ала и този път бавната му работа беше смятана за мързел. На стената, на която рисуваше, в същата трапезария, Монторфано бе изработил фреската „Разпятие“, вярно, доста посредствена, но населена с фигури и за няколко месеца, без да си създава всички проблеми, които си беше създал той.

Леонардо промени положението на отрязаната ръка, та показалецът да сочи нагоре. Нарисува я. Това можеше да бъде най-известният показалец в историята – този, който апостол Тома, покровителят, така да се каже, на емпиричното доказателство, щеше да положи дни след тайната вечеря върху раните на Христос. Тома, който, за да повярва, трябва да види: покровител и на самия Леонардо.

След това художникът стана и повика Салаи, като му направи знак да се приближи.

– Хвърли я на бездомните животни утре – каза му той и му подаде ръката.